От повърхността, където се докосваха двете длани, неговата собствена ръка продължаваше нагоре към рамото, докато странното й съответствие се спускаше в ограничения обем на цилиндъра.
„Ограничен?“
Мъглата се разпръсна още и гледната му точка се промени. Изведнъж Джералд вече не гледаше надолу към нещо в скута си. Вместо това сякаш се взираше през леща към друг свят, който по размери не отстъпваше на този — странна, малко зловеща перспектива. Дланта му си оставаше опряна в нарисуваната, другата подлакътница стигаше до лакът със странна става… продължаваше до странно гъвкаво рамо… част от тяло, облечено в проблясваща материя…
… и после — докато затаяваше дъха си — се появи глава, издължена и клиновидна като на кон, само че с очи, насочени напред, над заоблена уста. Имаше дори някакво подобие на усмивка.
Внезапно малката капсула се разтресе — самолетът грабваше парашута. Единствената грижа на Джералд обаче бе да задържи ръката си на място, да не прекъсва контакта с фигурата, която като че ли пристъпи или може би се понесе напред, преполови разстоянието помежду им, доближи извънземната си глава достатъчно, за да надникне навън към него. В погледа на съществото имаше нещо странно познато.
Устата не се раздвижи, но мембраните по бузите го направиха. И онова, което се появи, изненада Джералд повече от всичко.
Не беше звук, а букви. Букви от латинската азбука, издухвани от подобните на хриле отвори, появяващи се като вълни от недоловим звук, трептящи по границата между двата свята — неговия външен и другата вселена вътре в Артефакта. Сякаш полепвайки по вътрешната повърхност на заобления прозорец, те се запремятаха и образуваха една-единствена дума точно до мястото, където едната длан се срещаше с другата.
Това беше всичко.
И засега бе напълно достатъчно.
Трета част
Хиляда естествени труса
Неслучайно владетелите са издигали големи дворци, седели са на тронове и са се отрупвали с рубини. За това е имало обществена необходимост — не да се потискат масите, а да бъдат впечатлявани и да бъдат карани да се гордеят с културата си, с управлението си и с владетеля си. Така те смятат, че той има правото да ги управлява, и се чувстват добре, вместо да изпитват отвращение към управниците си.
Джордж Лукас, „Ню Йорк Таймс“, 1999
Нагласата за възхищение и едва ли не преклонение пред богатите и силните и за презиране или най-малкото пренебрегване на бедните, макар да е необходима за установяването и запазването на разслоението в обществото и на реда, е в същото време и голямата и най-универсална причина за покваряването на моралните ни чувства.
Адам Смит, „Теория на моралните чувства“, 1759
Хубаво е да си крал.
Мел Брукс, „История на света“, т. II
ВИД
нервни нормалхора +/– градят кариери +/– градят къщи
— цивилизации — семейства… разплодни-разплодни мислят линейно обсебени от време. здрав разум без рима –/–
животните живеят втъкани в пространство-времето –/ не стоят отвън да критикуват като кро-маньонци кро-мутанти — които винаги вият как нещата трябва да са други –/– жадуващи да НАПРАВЯТ нещата различни + и те наричат нас ненормални ?–!
според една теория аутистите са атавизъм — визуално интуитивно реактивни +/– Темпъл казва, че няма нищо лошо в това да си по-близко до майката-кърмилница-природа !/+
неандерталците сигурно са живели като нас + съюзени с коблита по начина, по който хората използват кучета +/!
живеят ли отново +/– в нас? нормалните(мутанти)хора избили горките талци — дали кро-маньонците ще направят същото с нас ?/? като „излекуват аутизма“ + когато природата сякаш казва „правете повече аутисти, не по-малко!“ +?
кой написа основния код, изградил интернетите ?+ изгради софтуерни империи ?+ аспита и гранични състояния… после нормалните се нахвърлиха върху игрите + виртуалните светове + НАШИТЕ светове +/+ и истинските аутисти сме из всички мрежи !/+ излизаме от нашите затвори-коптори-фризьори-фризери-сървъри-спри спри стоп стоп стоп стоп…
електрическо бръмчене. горкамама остави вратата на осветената ми със свещ стая –/– зърнах крушка в коридора +++ петдесет цикъла трептене — (светът трябва да премине на прав ток)… което ме хваща тук в капан…
истинските ми ръце се мятат / истинският глас грачи +++
в „реалния“ свят не мога нищичко + стена и удрям прозореца –/– горкамама трябва да ми отваря насила устата, за да ми даде лекарството, което ми трябва, за да живея +/– докато се гърча и мятам, а тя остарява –/+ горкамама
но мятането на ръце има значение! светове/значения се носят + мой-ии превежда + праща яркопера птица-аватар да се рее из виртграда + без да се страхува от електрокари китари
пекари + грациозност + друго аз, много по-реално от тази непохватна + мятаща се жена-щъркел +!+ но си има цена — черна ледена стена.
— усещам вълнение +++ нещо идва +++
коблитата също са нервни
някои се махат от града
16.
Доброжелателство на непознат
Светът още се тресеше и ремъци се впиваха жестоко в изтормозеното му тяло. Нищо ново. Положението беше едно и също от страшно много време.
Само че сега, докато постепенно идваше в съзнание, Хакер осъзна, че ритъмът на тормоза се е променил. Вместо мъчителните тътнещи удари имаше люлеене, което можеше да ти се стори почти успокояващо, стига да игнорираш болката. Поклащането го връщаше в детството, когато семейството му се спасяваше от цивилизацията на яхтата тримаран: вдигаха твърдото летящо платно през пориви, които биха преобърнали повечето ветроходи.
— Идиоти! — мърмореше баща му всеки път, когато отклоняваше тримарана, за да избегне сблъсък с някой новак, който още не схващаше концепцията за предимство. — Навремето единствените наоколо бяха хора като нас, възпитани за подобни неща. А сега девет милиарда проклети туристи са плъзнали навсякъде и човек не може да намери спокойствие!
— Това е цената на просперитета, скъпи — меко се намесваше майка му. — Поне всички получават достатъчно храна. Вече не се говори за революции.
— Засега. Докато следващият цикъл не ги направи отново радикални. Пък и виж основните резултати от този внезапен просперитет. Всеки е полудял на тема хоби! Всеки иска да е експерт по нещо. Най-добър в нещо! Казвам ти, беше много по-добре, когато хората трябваше да се борят, за да оцеляват.
— С изключение на хората като нас?
— Именно — отговаряше баща му, без да обръща внимание на тона й. — Виж колко далеч трябва да отиваме сега, за да останем сами.
Вярата на стареца в разчитането на самия себе си се простираше и до името, с което бе настоял да кръсти сина си. Хакер също наследи (наред с двайсет милиарда нови долари) тази нагласа. Да прави всичко, но да намери някакво място само за себе си.
„И сега… след петнайсет минути изключително скъпо возене… и бог знае колко загуби на съзнание… ето ме тук. Съвсем сам.
В морето, за пореден път.“
Това беше очевидно, въпреки че ушите му бяха все още запушени и трябваше да положи огромни усилия, за да отвори единия си клепач. Примижа, когато размазаната картина най-сетне се върна, и смътно си даде сметка за куп неща — като факта, че цялата скъпа иилектроника в скъпата му капсула май е умряла. Повреда, за която някой със сигурност щеше да си плати! Това означаваше, че няма как да отговори на първия си въпрос: „Колко време е минало?“
Знаеше, че е много. Прекалено много.
През полуотворените си клепачи видя и кристалните води, обгръщащи мехура на суборбиталната му капсула, която се люлееше и клатушкаше, килната на една страна. „Не би трябвало. Трябва да е изправена… с нос над водата… докато спасителният екип…“
