Вътрешно я тормозеха други мисли. „Няма ли да е по-добре, ако всичко това беше станало при затворени врати?

Професорът смята, че гражданството в някаква галактическа федерация ще включва разширени права и привилегии. Ами ако извънземните поискат някаква цена за членството ни? Промени в обществения строй или управлението? Или във вярата? Могат ли да настояват за нещо съществено в замяна на познания и търговия? Например някакви ценни субстанции?“

Беше чела в едно хумористично списание цинично обяснение защо американското правителство едновременно спъва напредъка на медицината и крие истината за извънземните посетители — защото им продавало гориво за техните „задвижвани с рак двигатели“.

Не. Американските сценарии бяха като за малоумни.

„По-вероятно е да искат достъп до евтин земен работен труд, да пренасочат някакво производство към нас. Черна работа, за която собствените им граждани и роботи са прекалено разглезени? Софтуерът може да пътува между звездите, така че може би Земята ще се превърне в новия програмист черноработник? Или междугалактичен кол център?

Ако този контакт се беше случил при закрити врати… ако нашият елит разговаряше с техния… тогава щяхме да имаме възможност за избор. Възможност да кажем: «Не, благодаря. Няма сделка. Не сега.

Още не.

И може би никога няма да има.»“

Пътят на мисълта й я стресна. Къде беше пламенната мечтателка, прекарала зрелия си живот в преследване тъкмо на това — на Първия контакт? Нима, когато нещата бяха станали истински, тя се бе оказала също толкова консервативна като останалите?

„Защо имам усещането, че в това има някаква уловка?“

Все още бе в кисело настроение, когато професор Ноозон я поведе по рампата от яхтата към мястото, където неколцина млади мъже и жени в колосани униформи чакаха, за да й отдадат чест и да я поздравят. Денят беше ясен. Оттатък площадката за цепелини с нейните кранове и огромни люлеещи се във въздуха товарни машини се виждаше възстановеният монумент Вашингтон и вимпелите на Новия Смитсънов замък. Но дори тази гледка не бе в състояние да повдигне духа й.

Докато слугите сваляха багажа и научните пособия на Профноо, Лейси се погрижи да стисне ръката на всеки домакин. Помъчи се да потисне горчивия — и ирационален — гняв, че моряците трябва да останат тук, вместо да се включат в издирването на изчезналия й в морето син. Разбира се, единствено умората можеше да предизвика такова ужасно чувство.

„И въпреки всичко не мога да се сдържа. Въпреки цялата суматоха около камъка от космоса, въпреки научните задачи и философски проблеми аз в крайна сметка си оставам майка.“

— Приемът за почитаемото Съвещателното тяло скоро ще започне, мадам — каза назначеният водач на Лейси, буден на вид младши лейтенант, който мъничко приличаше на Хакер. — Първо ще ви отведа до апартамента, за да се освежите…

И изведнъж ахна и лицето му се озари в оранжево. Той трепна и отстъпи назад, изненадан от нещо зад рамото на Лейси. Другите също реагираха, като се присвиваха или вдигаха ръце към очите си.

— Бумбоклот! — изруга професор Ноозон.

Тя се обърна да види източника на сиянието… и тогава звукът последва светлината — нисък тътен, съпроводен с осезаемо трепване на въздуха. През ума й прелетяха мисли за Ужасния ден — както вероятно и през умовете на всички останали.

„Но в такъв случай защо още стоя на краката си?“ — зачуди се тя.

Видя огнено кълбо да се издига в небето зад Пентагона — някъде нагоре по реката, по всяка вероятност във Вирджиния. Залязващото слънце й пречеше да разгледа добре, но топката бързо изчезна и Лейси с известно облекчение осъзна, че не може да става дума за нещо ужасно като атомна бомба. Дори от малките.

Утехата бързо се изпари, когато последва втора детонация. И трета. А Лейси знаеше, че когато става въпрос за експлозии, размерът не е всичко.

Вашингтон беше като дядка — надебелял и отпуснат, но с характер. По-голямата част от теглото му се намираше под Белтуей, в пустошта, която се бе оказала по посоката на вятъра през Ужасния ден.

По посоката на вятъра, но това не означаваше край за района.

Когато родителите на едно-две деца от горната класа избягаха от невидимите па̀ри, погълнали Феърфакс и Александрия, опразнените за момент призрачни градове бързо се напълниха с имигранти — последната вълна плодящи се, стремяща се към свобода и готова да понесе малко радиация в замяна на хубави къщи с по пет спални, които можеха да бъдат разделени на почти още толкова апартаменти. Просторните дневни заживяха втори живот като магазини. Работилници се наместиха в гаражите за четири коли, моравите се превърнаха в зеленчукови градини. От басейните се получиха отлични резервоари за отпадъци — докато правителството не се възстанови достатъчно, за да започне да взема мерки.

От първокласното си място на борда на „Духът на Хула Виста“ Тор виждаше признаците на възстановяването на предградието. Ето например плувните басейни. Повечето бъбрековидни циментови водоеми сега бяха пълни с блестяща прозрачна течност — предимно вода (както показваше спектралният анализ, извършен от очилата й), примамваща рояци деца, които се плискаха в лятната жега и бяха достатъчно тъмнокожи, за да понесат силното слънце.

„Дотук с твърдението, че мръсните бомби автоматично правят едно място негодно за плодящите се“ — помисли тя. Нека юпитата изоставят чудесните си къщи заради малко стронциева прах. Хората от Конго и Сулавеси с радост заемаха местата им.

Не беше ли това истинската Америка? Наречете го решимост (или инат), но след три възстановявания Статуята на свободата все така примамваше пришълци.

Последните имигранти, които изпълваха вакуума на Вашингтонската пустош, не бяха невежи. Можеха да четат предупредителните табели и здравните статистики, поставени на всяка улична лампа и ВР ниво. „И какво?“ В Джакарта жертвите на трафика и заблудените куршуми бяха повече. Пък и броят на мутациите бързо бе започнал да пада няколко години след Ужасния ден, така че сега нивата бяха не по-лоши от тези в Киев. А Вашингтон имаше повече центрове за обслужване на населението.

Освен това жителите на пустошта не мърмореха толкова заради по-дребни въпроси като зонирането. Това улесняваше придобиването на права и преоткриването на пътища към селищата, извадили лошия късмет да бъдат засипани с прах. Нововъведенията бързо превърнаха тези транспортни възли в процъфтяващи градчета. Доста ироничен начин за изход от терор/саботаж. Особено когато въздушните влакове започнаха да кръстосват Северна Америка.

От широкия прозорец на пътуващия на изток „Дух на Хула Виста“ се откриваше гледка към широката петнайсет километра разделителна ивица и Западния коридор. По него в обратната посока се мъкнеше дълга колона товарни цепелини, тромави като китове и сто пъти по-големи от морските бозайници. Натоварени тежко и вързани в колона, дирижаблите се носеха само на триста метра над земята, следвайки послушно мощните локомотиви влекачи. Теглещите въжета изглеждаха невъзможно тънки, за да влачат петдесет чудовища през целия континент. И макар небесните влакове да не бяха бързи и пригодени за обемисти товари, никой друг метод не можеше да се сравнява с тях при транспортирането на средни по размери стоки.