И на пътници. Онези, които бяха готови да жертват време за евтин лукс.

Тор насочи вниманието си по-наблизо и загледа как величествената сянка на „Дух“ се плъзга като елипса по ширналото се предградие, толкова дълга и тъмна, че цветята започваха да се затварят и птиците се лъжеха да се приберат да спят, мислейки си, че се свечерява. Небесният лайнер, който нямаше нужда от собствени двигатели, се плъзгаше почти безшумно над хълмове и долини. Не беше бърз като самолет, но пък пътуването бе по-живописно и много по-евтино, тъй като в цената му не влизаха такси за въглеродни и озонови замърсители. Тор увеличи образа и проследи теглещото въже на цепелина по Източния експресен път, дърпано неуморно от дванайсет хиляди конски сили, осигурени от магнитно-левитационния влекач „Умберто Нобиле“.

Какво така привличаше погледите към по-леките от въздуха апарати? О, повечето от тях имаха пикселизирани кожи, които можеха да показват всякакви зрелища. Докато минаваше край някое населено място, та било то и село насред нищото, конвоят товарни кораби можеше да излъчва крещящи реклами на всякакви стоки, от предлаганите в местния магазин за сувенири до продуктите на някоя бразилска мегакорпорация. А понякога, когато никой не плащаше рекламно място, дирижаблите преобразяваха туловищата си така, че да напомнят на облаци… или летящи прасета. В края на краищата прищевките бяха една от разменните монети на епохата. Всички го правеха на ВР нивата.

Само че при цепелините можеше да рисуваш чудати образи върху ивица истинско небе.

Тор поклати глава.

Не. Не беше това. Дори да оставаха абсолютно сиви, те не можеха да бъдат игнорирани. Тих, огромен, абсолютно спокоен, цепелинът сякаш символизираше онази красота, която човешките същества можеха да постигнат, но така и не познаваха през трескаво забързания си живот.

Гризеше нокътя си с активен елемент, мислеше си за Уесли, който я чакаше на площадката, и се опитваше да си представи лицето му, когато отгоре се разнесе глас:

— Ще желаете ли още нещо преди да пристигнем във Федералния окръг, мадам?

Тор погледна приличащия на прост ъгловат контейнер сервѝтор, който се движеше по собствена тънка релса по страничната стена на корпуса, оставяйки прохода свободен за пътниците.

— Не, благодаря — автоматично промърмори тя. Любезният тон беше характерен за поколението й. По-младите вече се бяха научили да се отнасят пренебрежително към механизираните роби, освен когато не искаха нещо особено. Тази тенденция й се струваше странна, тъй като ИИ ставаха все по-умни. — Можете ли да ми кажете кога ще пристигнем?

— Разбира се, мадам. Има забавяне поради засилените мерки за сигурност. Затова може да пресечем Белтуей със закъснение. Няма причини за безпокойство. И въпреки всичко ще пристигнем преди разписанието благодарение на попътния вятър над Апалачите.

— Хм. Засилени мерки за сигурност ли?

— Заради конференцията за Артефакта, мадам.

Тор се намръщи. Надяваше се, че Уесли няма да има проблем да я посрещне. Отношенията им бяха достатъчно напрегнати и без допълнителни дразнители. По принцип тя се пенеше и се възмущаваше, когато я сканираха и проверяваха агенти на гилдията на чиновниците — цивилните служители, чиято работа бе да проверяват всяка точка от списъци, инструкции и наредби.

— Заради конференцията за Артефакта ли? — Това беше озадачаващо. — Но това вече би трябвало да е взето предвид. Мерките за сигурност за това събиране не би трябвало да повлияят на разписанието ни.

— Няма причина за безпокойство — повтори сервѝторът. — Получихме съобщение току-що, преди две минути. Нареждане да намалим скоростта, нищо повече.

Тор погледна навън. Намаляването на скоростта си проличаваше в постепенната промяна на височината. Теглещото въже сега бе под малко по-стръмен ъгъл и цепелинът настигаше движещия се ниско над земята влекач.

Височина: 359 метра — светеше надпис в ъгъла на лявото стъкло на очилата й.

— Желаете ли да смените мястото си при подхода към столицата? — продължи сервѝторът. — Ще бъде обявено, когато имаме видимост към Алеята, макар че може да си запазите панорамен изглед предварително. Децата и пътуващите за първи път са с предимство, разбира се.

— Разбира се.

Някои туристи вече се нижеха към главния наблюдателен салон. Родители с пъстроцветни саронги и патагонски панталони водеха деца, които следваха последната младежка мода — фалшиви антени и люспи, имитиращи някои от извънземните от Обекта на Ливингстън, наричан незнайно защо и Хавански артефакт. Целта на свиканата конференция бе да определи дали става въпрос за истински Първи контакт, или за поредната измама, но попкултурата вече си беше казала мнението.

Артефактът беше як.

— Казвате, че предупреждението е дошло преди две минути? — Тор се зачуди. Все още нищо не се бе появило в прозорците по периферията на очилата й. Може пък да бе вдигнала прекалено високо праговете на бдителност. Затрака бързо със зъбните си импланти, за да ги свали.

Моментално по краищата на очилата запълзяха алени редове, предлагащи връзки, които се вееха и туптяха неприятно.

„Опа!“

— Не предупреждение, мадам. Не, не. Просто предварително, предпазно…

Вниманието на Тор обаче вече бе насочено другаде. С тракане на зъби и субвокални команди тя заповяда на очилата да преровят виртуалните нива по нишките на тема сигурност. Сензорите долавяха всяко трепване на зениците, предлагаха й различни факти и често предвиждаха избора й; непрекъснато проблясваха и се сменяха разноцветни указатели.

— Мога ли да взема нещата за рециклиране? — попита ъгловатият контейнер на стената и отворът му зейна като гладна уста. Сервѝторът изчака напразно няколко секунди, накрая забеляза, че вниманието й насочено другаде, и тихо продължи нататък.

— Няма причина за безпокойство — иронично промърмори Тор, докато пресяваше данните. Някой трябваше да забрани това клише от репертоара на всички ИИ устройства. Никой човек над трийсетте не можеше да чуе тази фраза, без да трепне. От всички лъжи, съпътстващи Ужасния ден, тази бе най-лошата.

Някои от предпочитаните софтуерни агенти на Тор вече докладваха от мрежата.

Копел — резюмиращата програма — се беше насочил към публичните, корпоративните и правителствените източници, излизащи с официални изявления. Повечето от тях повтаряха тревожното клише.

Социологическата програма Галъп пък пресяваше мненията. Хората явно не се връзваха на изявленията. По скалата до хиляда изразът „няма причини за безпокойство“ имаше рейтинг на доверие осемнайсет и продължаваше да спада. Стомахът на Тор се сви.

Бернщайн сновеше из форумите и събираше слухове и мълви. Както обикновено, те бяха твърде много, за да бъдат пресети от човек или от персонален ИИ. Само че този път основният поток задръстваше дори сложните филтри на Обществото на скептиците. „Медиякорп“ също не беше в по-добро положение — статутът на Тор като член на журналистическия екип й осигури само номер на опашката от изследователския отдел и обещание за отговор „след няколко минути“.

„Минути?“

Всичко започваше да намирисва на поток преднамерена дезинформация, отприщен точно навреме, за да заглуши истинските сведения. Гангстери, терористи и други такива бяха научили по трудния начин, че грижливо изработените планове могат да бъдат осуетени от някой мекушав последовател, измъчван от угризения за невинните косвени жертви. Много замисли се проваляха от някоя дребна риба, пуснала анонимен писък в последния момент. За да попречат на подобни неща, главните мозъци и водачи на кръгове вече рутинно пускаха порои фалшиви признания, докато операцията им беше в ход — задръстващ поток изкуствено генерирани съжаления, включващи целия спектър правдоподобни саботажи и предизвикани от човека катастрофи.

Тор се взираше в пороя предупреждения. Знаеше, че поне един от слуховете е истина. Но кой?