И след няколко века спокойствие може би ще сме готови да извадим отново онзи проклет Хавански артефакт от някой студен тъмен килер и да си поговорим за звездите.“
ЕНТРОПИЯ
Оптимистите често посочват, че всичко ще се оправи — като факта, че е била избегната някаква голяма война (въпреки няколкото охлузвания и одрасквания) и че днес повечето хора познават много повече мир от своите предшественици. Дори при тази икономика стотици милиони всеки ден се стремят да се измъкнат от бедността, да видят децата си по-здрави и по-добре образовани. С изключение на горещата зона на токсоплазмата, насилието между хората отново намалява в общ план.
Да, има слухове и тревожни модели, предсказващи огромен пожар — между класите, а не между държави. Но кой би спечелил, ако подобно нещо се случи?
Ами ако оптимистите са прави? Да предположим, че в това поколение ставаме — като общо ниво — по-умни и по-разумни, при това с прилични темпове. Това общо ниво оставя около милиард човешки същества от близо десет милиарда, които тънат в ярост, догматично тесногръдие или постоянно повтаряне на дискредитирани грешки. Познавате такива хора. Разпознавате ли тези черти в някои от съседите ви? Или може би в лицето, което виждате в огледалото?
Не забравяйте, че един злосторник може да съсипе нещо, изградено от много ръце. Може да са необходими хиляда професионалисти, които да противодействат на някой вирус, пуснат от един-единствен създател на софтуерен или биологичен вирус. Не че социопатите са по-умни — като цяло това не е така. Те обаче са елементът на изненада, добавена към горчивината на общество с много уязвими за атаки места.
Да предположим, че делът на добротата и уменията продължи да се увеличава, че всяка година се появяват много повече достойни и творчески мислещи хора, отколкото социопати. Ще бъде ли достатъчно това? Може би.
Но ако си представим, че някой намери прост начин да създава черни дупки или антиматерия с подръчни материали? Дори 99,999% от хората да се въздържат, безумците, които са само една хилядна от процента, могат да ни убият. Има и други сценарии — възможни начини един побъркан да надделее над всички ни, без значение каква част от нас са добри и разумни.
Ако делът се увеличава, но групите не се сближават, няма надежда.
Рогът на изобилието на Пандора
37.
Архипелаг
Пен Сян Бин наистина искаше да проследи коментара, направен от извънземното същество в камъка-свят. Когато му показаха картини на другия яйцевиден пратеник от космоса, Хаванския артефакт, изучаван в Америка, Куриерът на предпазливостта ясно изрази отвращението и омразата си, като нарече създанията вътре в онзи съсъд „лъжци“.
Въпреки всички проблеми с превода думата беше ясна и недвусмислена. Интригуваща и малко смразяваща. Ясно беше, че Пол, Ана и професорът също искат да научат повече по темата. Д-р Нгуен обаче настоя да се придържат към предварително съставения списък с въпроси.
И така Бин се съсредоточи върху рисуването на поредната серия древни знаци. И когато завършеният ред символи се зарея по повърхността на яйцевидното нещо, зададе въпроса и на глас.
— Как пристигнахте на Земята?
Отговорът дойде на две части. Докато Куриерът на предпазливостта рисуваше идеограми и произнасяше архаични думи, до него се появи картина, която започна да се оформя в мрака. Ана Аройо бързо се постара увеличеният образ да бъде прехвърлен на най-големия им триизмерен дисплей, на който се виждаше черната бездна на космоса, осеяна със звезди.
С извиващи се тонове, които изглеждаха възхитително и подобаващо старомодни, професор Ян Шенсю преведе древните идеограми на глас:
— Сачми, полетели от домашното огнище,
хвърлени от божествени ръце от светлина,
запратени да се носят неизмеримо дълго
през невъобразима пустота…
Една звезда сред подобните на прах милиарди започна да пулсира и да изстрелва тесни ярки мигащи лъчи…
— Заснемете съзвездията! — нареди д-р Нгуен, забравил обичайната си любезност.
— Веднага! — рязко отвърна Менелауа. Пръстите му се откъснаха от аниматронното разпятие на врата му и се размърдаха във въздуха с отчаяна скорост.
Пред очите на Бин някои от примигващите лъчи засилваха пред себе си мънички точици. Една от тях се носеше право към него и се превърна в широка отразяваща повърхност, която сякаш разцъфна към наблюдаващите.
— Протонно платно! — заяви Ана. — Вариант на проекта на Накамура. Издува се от лазер от точката на изстрелване.
Бин изсумтя. Беше изумен от бързината й — и от това, че успя да схване донякъде думите й! Космическото платно профуча покрай виртуалната камера, която се завъртя да го проследи, и за миг Бин зърна зад гигантското платно мъничка гладка форма, блеснала в задвижващия лъч от родната звезда…
… който най-сетне угасна, може би след много години, и остана само естественото сияние на слънцето, което отслабваше, докато разстоянието се увеличаваше и десетилетия минаваха за секунди. След угасването на лазера прозрачното платно се сви, нагъна се и се прибра в малък контейнер в единия край на малкото яйце, чието ярко сияние вече помръкваше; накрая капсулата се виждаше единствено като вълничка с формата на семе, осветено от звездите и носещо се с невъобразима за Бин скорост.
— Добър номер с платното — отбеляза Пол. — Прибираш го, когато не е необходимо за тяга или събиране на енергия, така че да не улавя междузвездни частици. Ако е от материал с двойна памет, може да се разпъва и свива почти без усилие. Обзалагам се, че по-късно са го използвали за намаляване на скоростта.
Бин вече схващаше как камъкът-свят е прекосил безкрайната бездна между звездите — метод, който със сигурност би събудил чувство за родство с тази колония на богати ветроходци. В същото време се питаше как ли са изтълкували тези образи древните хора от Китай и Индия.
„Сигурно са мислели за тях като за богове и чудовища.“
Колко лесно беше да се засмееш на подобна наивност. Но всъщност можеше ли някой да гарантира, че и съвременното човечество се е развило достатъчно, за да ги разбере? Да разбере най-важното?
Междувременно ученият Ян продължаваше да превежда:
— Времето бавно се точеше и докато галактиката се въртеше,
грейна нова звезда, със светлина като спирачка.
Капсулата се завъртя, отново разгъна платното и то започна да действа като постепенна спирачка — използваше източника на светлина пред капсулата. „Това е нашето слънце“ — осъзна Бин. Не можеше да е друго.
— Знаех си! — ликуващо възкликна островитянинът. — Разбира се, в този край няма лазер. Така че слънчевата светлина няма да е достатъчна.
Докато звездата отпред растеше, превръщайки се от точка в мъничък видим диск, пред камъка-свят изведнъж изникна ново тяло — огромна сфера на ивици, изпъстрена с ред след ред завихрени многоцветни бури.
— Избрано предварително, огромното кълбо чакаше.
Готово да улови… да притегли… да помогне…
Преводът на Ян Шенсю се запрепъва; дори с помощта на компютъра можеше да предложи единствено догадки. В края на краищата Куриерът разполагаше с ограничен човешки речников запас. Древните индуси и китайци са знаели много малко за астрономия, космическа навигация и всичко останало.
„Също като мен“ — помисли си Бин, докато облачното кълбо на ивици приближаваше стремглаво към него.
