„Или — добави вътрешният му глас — пристигането на истински изкуствен интелект. Но да не споменаваме това трето нещо, което осигурява абсолютен контрол.“
— Е, тук сте прав — призна тя. — Макар че днес камерите и машините на истината често са толкова досадни за Първото съсловие, колкото са и полезни. Защото гледат нагоре толкова често, колкото и надолу.
— Да, но е достатъчно само прекъсване на реципрочността — отвърна той. — Чрез контролиране на информацията, насочването й само в една посока. Слагане на ръка върху базите данни. Фабрикуване на създаващи паника ситуации, така че обществото да подкрепя добронамерените „предпазни мерки“. Приемане на много закони за защита на личния живот, след това отваряне на някои вратички с подкуп, така че елитът пак да вижда всичко и законите да защитават само него.
— Разбира се, в програмата има и още много други неща — продължи Хамиш, вече набрал инерция. — От кастите на умниците ще видят какво се случва и ще надигнат глас. Така че трябва да пропагандираш много популистка нетърпимост към учени и други професионалисти, да ги наречеш „самодоволен елит“. И накрая… когато чиновниците и учените изгубят общественото доверие, просто отрязваш другите съсловия от информационния поток, поемаш пълен контрол върху камерите и правителствените агенции, и готово! Тирания, която ще издържи хилядолетия!
Жената го зяпна.
— Е, лично аз не бих го нарекла точно така…
— Важното е, че когато онези на върха могат да виждат абсолютно всичко, какви шансове има някой нов Ленин или Робеспиер?
Докато отпиваше ухилен от виното си, Хамиш усети възбуда от внезапното си и страстно излияние. Все едно разказваше идея за филм на някой продуцент и само за секунди рисуваше страхотен нечестив замисъл, който ще изглежда невероятно на екран. От онези, които преплитаха човешката природа, историята и онова, което… ами… всъщност вече се осъществяваше в модерния свят.
Социоложката запърха с мигли.
— Не съм сигурна, че Платон би използвал думата „тирания“.
„Опа. — Хамиш изведнъж усети, че някои от гостите са се обърнали да гледат изблика му. — По дяволите. Така се увлякох в историята, че в крайна сметка изкарах аристократите злодеи! Следващата ми стъпка би трябвало да е да обясня как трима шантави герои успяват да съборят всичко това… за по-малко от деветдесет минути екранно време.“
Наведе се над чинията си, докато мислеше трескаво. Как да се измъкне от положението?
— Не, разбира се, че не — промърмори след известно дъвкане и преглъщане. — Всъщност подобна съвършена сигурност е по-вероятно да отслаби грубостта на бъдещите владетели. Няма да има нужда от жестокия железен ботуш, описван от Джордж Оруел. Кому е притрябвал? Съвършените владетели, които знаят всичко и са в безопасност, рядко ще трябва да прибягват до брутални похвати. По-скоро биха се опитали да установят един платоничен рай.
— Но моля — подкани я той, — да се върнем на вашето мнение за това как пирамидалният обществен строй може да бъде подобрен с конфуциански методи.
Тя кимна енергично, обхваната от желание да се възползва от дадената й възможност.
— Както казвах, господин Брукман…
С най-обезоръжаващата си усмивка той се пресегна и докосна ръката й.
— Наричайте ме Хамиш.
— Добре… Хамиш. — Фината й кожа смени тона си и тя се усмихна стеснително и очарователно, след което забързано продължи: — През двайсети век лидерите на Сингапур и Япония, а после и на Велики Китай, обмисляли различни от западния начини за управляване на сложно модерно общество. Те смятали източното просвещение за твърде безочливо и непредвидимо и умно разработили методи за включване на технологията и науката наред с ограничени аспекти на капитализъм и демокрация в обществен строй, който в същото време си оставал традиционен и по същество пирамидален, без хаоса, търканията и непредсказуемостта на Америка и Европа. Голяма част от идеите им дошла от историята им, в която има много по-дълги периоди на стабилно и почтено управление, отколкото на Запад.
„Да бе — помисли си той, докато тя продължаваше да говори. — Но дали това ще има някакво значение, когато на сцената се появят умните машини? Те ще имат своите приоритети. И първият от тях ще бъде за добре подредено човечество. За предсказуемо човечество. Няма да се опитват да ни унищожат или поробят, макар да съм използвал това клише неведнъж в книги и филми. Не, ще искат да бъдем спокойни и управлявани от хора, но по начини, които лесно могат да се моделират и насочват.“
На Хамиш му бяха нужни години да стигне до това заключение, след като десетилетия наред се бе възмущавал и противопоставял на идеята за изкуствени умове. Едва наскоро бе приел неизбежното. Особено след като осъзна, че всяка логика, приложима за другите елити, ще бъде в сила и за новите ИИ господари. „Те ще прибират от нас десятък от ресурсите, за да поддържат стремежите и целите си. Като се изключи това, ще искат да сме техни доволни васали. Щастливи васали. Може би дори ще си въобразяваме, че все още командваме парада.“
Илюзии като тази, описвана от съблазнителната социоложка, която продължаваше да говори (докато салатата за оправяне на вкуса бе консумирана и отсервирана, за да се смени с основното ястие от отгледано във ферма възхитително крехко и рядко истинско говеждо) за това как източноазиатската версия на аристократизма била много по-добра от всеки друг феодален строй.
Социоложката като че ли изобщо не подозираше, че Хамиш вътрешно се разкъсва — една част от него слушаше, друга размишляваше, а трета жадно се питаше как ли изглежда тялото й под коприненото сари.
— Дори едно време конфуцианците са смесвали дълбокия консерватизъм и вярата в йерархията с концепцията за меритокрация22. Най-будните деца на селяните, занаятчиите и търговците понякога можели да опитат да се издигнат на по-високи нива в пирамидата, като използват талантите си за увеличаване на престижа на господаря си. — Тя хлъцна и отпи бърза глътка вино.
Хамиш намираше за забавно как моделът й се преплита с неговия собствен, макар и с една разлика — той знаеше какви студени кибернетични същества неизбежно ще стоят на самия връх на обществения строй, по-високо дори от Първото съсловие. Въпреки това като цяло жената беше на прав път… и бе по-интересна от всеки друг в тази част на масата. Освен това несъмнено беше поразена, най-вероятно от статута му на знаменитост.
Както и да е, когато дойде време за десерта — торта във формата на Земята, която домакинът ликуващо разряза със сабя, разкривайки редуващи се пластове блат, желе и шоколад, които, подобно на самата планета, завършваха във възхитително разтопено ядро, — той реши да приеме неизбежното.
Дори по-късно, докато залитаха заедно и се кискаха на път към стаята й, Хамиш остана донякъде отчужден — същото онова отчуждение, което бе държало Каролин на хладна дистанция през всички онези години, докато накрая тя си тръгна. Така и не можеше да престане да си представя как изкуствените умове се опитват да се формулират като идеални конфуциански мандарини. Толкова безметежно уверени, че могат да толерират и награждават най-добрите под тях. „Дали новите свръхгосподари ще позволят на неколцина човеци да се издигнат по «заслуги» до тях, на самия връх? Може би като киборги, пригодени да работят на тяхното ниво?“
Това представляваше всичко, срещу което бе проповядвал десетилетия наред. Но ако трябваше да е честен, възгледите му постепенно се променяха. Защото имаше и силно изкушение да се желае подобна участ. Лудата мечта на боготворците, чиято привлекателност не можеше да се отрече.
„Ако преходът мине добре, Новата пирамида ще бъде умна, благосклонна и спокойна. Хората ще си имат своите избори и други играчки. Над тях аристократите ще поддържат стабилността. А на върха? ИИ ще се наместят грациозно в нишата си, без да предизвикат никакво вълнение.
