ДА ПРАТЯ ЛИ ИСКАНЕ ЗА СПЕШНО ВКЛЮЧВАНЕ?
Хакер отговори с просто „Д“ с надеждата, че играчката ще го разтълкува като „Да“.
ЗАПИТВАНЕ…
МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА ИЗЧАКАТЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ ДО НЯКОЛКО ЧАСА.
МОЛЯ, БЪДЕТЕ ГОТОВИ ДА ПЛАТИТЕ.
Хакер изсумтя и се зачуди какво да прави ако и когато бъде установена връзката. Би трябвало да успее да състави съобщение от прости знаци, като се позовава на самарянските правила при спешни случаи наред с обещанието, че получателят на обаждането — майка му — ще поеме всички разноски. Всичко това, от писането до споровете за плащането, изглеждаше ужасяващо архаично и сложно. Но онова, което наистина го тормозеше, беше съвсем друго.
„Спешно съобщение за помощ… ще създаде впечатление, че се нуждая от спасяване… след като всъщност съм се спасил.“
Е, не сам — делфините му бяха помогнали.
И въпреки това… Ето го тук, с храна, вода, удобно място за почивка и с възможност при нужда просто да продължи към близкия плаж, а оттам и до цивилизацията. Защо му е тогава да изпраща еквивалент на SOS или на надписа ПОМОЩ? Може и да беше от глупава гордост, но му се струваше някак неправилно след всичко преживяно.
„Може би ще е по-добре съобщението да изглежда колкото се може по-нормално. Небрежно, като платя сметката с биометричните си данни. Да се представя така, сякаш контролирам всичко. Здрасти. Как сте? А, между другото, можете ли да пратите насам някоя коптер-подводница?“
Помисли си, че знае как да го направи. Да използва някои от инструментите в тази лаборатория и да установи връзка между мултифона и импланта в челюстта си. Не би трябвало да е чак толкова сложно. Просто щеше да повтори същата схема, която използваше в ракетата си. Най-важните части бяха в шлема му, при басейна.
„И между другото защо да не опитам малко истинска храна?“ Дори консервите, които бе видял по лавиците в камбуза, щяха да са чудесни сред суровата риба. Поне нямаше да му се налага да плюе кости и люспи.
„А също да се изкъпя… а може би дори да подремна?“
Настроението му беше много различно от трескавата възбуда, която би трябвало да очаква от предстоящия контакт с цивилизацията. И въпреки това чувството му се струваше правилно.
НЕ Е СПЕШНО — каза той на примитивния стар мултифон, като пишеше внимателно на сензорния екран. — ЩЕ ПРОБВАМ ОТНОВО СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА.
ЕНТРОПИЯ
Да предположим, че опасността идва от човешката природа — някакъв упорит навик, втъкан в гените ни. Може ли науката да намери изход чрез целенасоченото ни подобряване? Първо трябва да признаем, че ние имаме природа.
Вземете споровете около еволюционната психология. ЕП твърди, че всички ние сме наследили модели от праисторически времена — онази продължителна епоха, когато доминиращите мъжкари са имали повече потомци, защото са били по-силни, ревниви или добри в измамата. Монархията и феодализмът са награждавали повече всеки владетел, който е можел да убеди хиляди здрави мъже да тръгнат на поход и да се бият в защита на неговия харем. Всички сме потомци от харемите на хора като Карл Велики и Чингис хан, които са овладели този номер.
Противниците на ЕП изтъкват, че сме нещо повече от сбора на предците ни, и се позовават на прехвалената ни гъвкавост, на начина, по който се учим и променяме като индивиди и култури. Единият пол може да прави почти всичко като другия и правилата, ограничаващи възможностите поради кастова принадлежност, раса или пол, са се оказали безпочвени. Всъщност нашата най-велика черта е способността ни да се адаптираме към нови обстановки и да постигаме непостижими мечти.
Само че, след като започват от тази истина, критиците пуритански твърдят, че еволюционната психология може да се използва като оправдание за лошо поведение, позволяващо на изнасилвачи и потисници да заявят: „Дарвин ме е направил такъв!“ Ето защо по политически причини те твърдят, че хората нямат абсолютно никакви вродени социални модели и дори склонности.
Никакви ли? Без значение колко условни и трудно доловими? Нима сме дотолкова различни от всеки друг вид на Земята? Това не е ли същото, което твърдят религиозните фундаменталисти? Че нямаме нищо общо с природата?
Можем ли да си позволим лековерни преувеличения в едната или в другата посока? За да оцелее, човечеството трябва да преодолее страшно много стари и лоши навици. Трябва да изучаваме тези древни модели — не за да се оправдаваме, а за да разберем по-добре суровия материал на Homo sapiens.
Едва тогава можем да погледнем в огледалото към най-голямото чудо на еволюцията и да кажем: „Добре, дотук се справихме. А сега да се представим още по-добре.“
Рогът на изобилието на Пандора
39.
Трудна любов
Посланик при извънземни. В това имаше нещо по-романтично от старата му работа като космически боклукчия. Изведнъж Джералд се беше превърнал в хит.
„Сикейда Лайфлогърс“ вече беше дала на всички астронавти безплатно биографично пространство — генетични кодове, скенери, q-разрези и тъй нататък — в замяна на задължението да носят записващ накит на орбита. Сега искаха от него да си сложи тяхната омникорона, която гарантирано щеше да вижда всичко, което вижда и той, да чува всичко чуто от него и да записва мозъчните му импулси с честота петабайти в секунда!
„Толкова много данни, че в бъдеще ще могат да създадат идеални модели на Джералд Ливингстън. Ваши версии с висока разделителна способност, които да пресъздадат този исторически момент до най-малката подробност!“ Представителят на „Сикейда“ явно си мислеше, че безсмъртието се свежда до това да бъдеш проиграван безупречно от зрителите на някаква далечна епоха.
„Но пък как мога да кажа, че изпитвам това за първи път? — помисли Джералд. — Няма ли всяка подобна бъдеща емулация да се мисли за мен? Няма ли да си мисли дори тези мисли и да се безпокои дали не съм емулация? Дори спомените ми от закуска могат да са «гранични състояния». Истинският свят може да се окаже някакъв увеселителен парк от деветдесет и трети век… или есе на някое хлапе за примитивните му прародители, подготвено за детската градина от петото хилядолетие… или пък сън наяве на някаква машина-бог.“
Но въпреки това човекът от „Сикейда“ прояви завист! Джералд беше „историческа фигура“ и шансът му за подобно възкресяване изглеждаше доста висок. Подобни разсъждения обаче лесно можеха да се водят и в обратната посока или да се превърнат в софистика. Не приличаше ли всичко това на депресиращата религиозна доктрина за предопределението? Според която съдбата ти вече е написана от някакъв всемогъщ Бог?
„А и ако този Първи контакт изведнъж се окаже ужасен провал? Да предположим, че ме запомнят като глупака или като Юда, отворил вратата на нов вид зло. Дали хората от бъдещето няма да създават симулации, за да могат злодеите от миналото да страдат… или да изглежда, че страдат?“ Даже по-лошо — представи си суперкиборг еквивалента на някакъв отегчен тийнейджър от бъдещето, който наблюдава тази капсула измислена реалност, побутва приятелчетата си и казва: „Обожавам тази част! В нея Ливингстън се опитва да си представи нас! Смята ни за същите жестоки пъпчиви младоци като онези от собствената му епоха. Ама че жалък софтуерен боклук! Следващия път може да го хакна и да го накарам да се спъне по стълбите.“
Помъчи се да отклони мислите си от подобни въпроси. Може би защото бяха безсмислени. Или пък защото беше програмиран да не мисли твърде много за тях. „Е, както и да е.“ Отказа предложението на „Сикейда“.
От Църква на Гея — Клон на обичащите Иисус, искаха да проведе онлайн проповед по време на следващата неделна служба, насочена срещу ЦнГ — Клон на Непорочната майка. Малко свеж поглед можел да помогне за промяната на сегашното положение. Искаха най-вече да научат от контакта му със съществата от Артефакта дали извънземните все още познават Божията благодат? Онази, която са познавали Адам и Ева преди ябълката? Или ако са претърпели падение, дали също са имали някакъв свой пратеник избавител? И ако да, дали техните истории са сходни с тези на Новия завет? И ако не…
