Беше старият Жълт корем, съпровождан от Сладураната, Бурния измамник и… почти цялото Племе! Явно ги бяха последвали, привлечени от суматохата.
Повечето естествени делфини се дръпнаха и зацвърчаха нервно. По-младите мъжки се втурнаха напред и пратиха силни сонарни лъчи, с които сондираха Шумния стомах и другарите му достатъчно дълбоко, за да разберат какво са закусвали. Личеше си, че перченето им не е подкрепено от истински кураж.
Хапещия небето приближи. Носеше в силната си челюст прът, дълъг колкото самия него. Шумния стомах се зачуди — дали едрият мъжкар го е домъкнал чак от купола? Или го беше намерил някъде наблизо, сред човешките отпадъци, осеяли цялото дъно наоколо?
Така или иначе, неколцина от Племето незабавно се захванаха за работа. Жълтия корем хвана заострения край на пръта и го насочи към една пролука между камъните; странната светлина освети приближаващия метал. Щом пъхнаха пръта под големия камък, Жълтия корем изскочи на повърхността да си поеме дъх. Шумния стомах го последва — изведнъж и той изпита остра нужда от въздух. Вдиша бързо и моментално се гмурна обратно, за да се присъедини към останалите.
Естествените делфини вече цвърчаха оглушително, описваха нервни кръгове и дърдореха суеверно колко шантаво и неправилно било всичко това. Шумния стомах обаче с гордост се присъедини към Три-тон и неколцина от Племето и заедно натиснаха пръта надолу.
Големият камък помръдна, надигна се на една страна и отново падна на мястото си. Опитаха отново от друг ъгъл и пак се провалиха.
А после Бурния измамник и се намести така, че част от пръта, близо до пъхнатия под камъка връх, се озова върху широкия му гръб. Всички останали забиха с опашки и натиснаха другия край с все сили. Бурния измамник изпъшка… и камъкът се преобърна! Повечето естествени делфини побягнаха ужасени, когато светлината засия още по-силно от дупката в тинята.
Членовете на Племето, наред с неколцина от най-храбрите простаци, се събраха около нея, обсипаха мястото с пробни цъкащи звуци и приближиха, за да разгледат.
Нещото отразяваше звука почти по същия начин като огладен речен камък, поочукан от времето, но в същото време се държеше като някои от машините, с които хората в купола осветяваха членовете на Племето по времето, когато Шумния стомах беше малък. И в същото време в него не се долавяше нещо човешко. Светлината не приличаше на нищо, което бяха виждали, нито в природата, нито от инструментите на хората.
Под драскотините и вдлъбнатините мърдаха размазани образи, форми и линии, трептяха, вълнуваха се, не успяваха да придобият ясни очертания и започнаха да избледняват.
Откъм зрителите се разнесе колективна разочарована въздишка. Шумния стомах обаче нямаше намерение да се предава. Приближи се, донякъде изненадан от собствената си инициативност, и насочи фокусиран лъч от чист, изпълнен с мисъл укор към странния камък.
# Какво? Толкова лесно ли се предаваш? Хайде, стига с тоя мързел. Здравата се потрудихме за това. Развесели ни!
Известно време не се случи нищо особено. Едва доловими вълни сиво минаваха по продълговатия предмет, който навремето сигурно е бил гладък като милвано от вълни стъкло. Единият му край изглеждаше мек и порест като гъба, почти трошлив — като кост, от която са изсмукали всички сокове. Пред очите му краят сякаш се разпадна още мъничко, отдавайки част от същността си, за да може останалата част от камъка да стане малко по-ярка.
Шумния стомах усети как един от естествените делфини — женска — се плъзна от лявата му страна. Любопитството й беше не по-малко от неговото. Двамата зачакаха със затаен дъх, докато въздухът им почти не свърши. И тогава…
… камъкът отговори. Този път с вибрации, които накараха повърхността му да потръпне и резонираха в околната вода, оформяйки звуков символ, който Шумния стомах беше пратил преди, превърнат в скулптура от обработен звук.
** … дойдохте?
** … (ВИЕ?!?) дойдохте?
** ???
Не му трябваха думи като „ирония“, за да изтълкува скритото значение на този символ. Подобни човешки термини можеха да бъдат само насочени, при това грубо, в правилната посока.
Както и да е, на делфините не им трябваше да разбират. За всички тях, променени или естествени, простото разбиране можеше да почака. Достатъчно беше онова, което си личеше ясно — че се случва нещо трагично и в същото време смешно. Подобно на барбун, който жално пита дали няма да го пощадят, докато се мята между челюстите.
И затова… те се разсмяха.
ТОРАЛИЗАТОР
Аматучен Барселона засече и прегледа сведения от едно от съсловията.
Оказва се, че държави и консорциуми от цялата планета обръщат внимание на сеизмичните ни корелации. Интересуват се от хипотезата ни, че микротрусовете могат да са дело на „други“ космически сонди — възможни съперници на Хаванския артефакт, пристигнали много по-рано и заровени надълбоко, които сега се опитват да заявят за себе си. Може би в отчаяното си желание да не изпуснат единствения си шанс за установяване на контакт.
Няколко агенции са погледнали сериозно на тази възможност и са изпратили екипи към сеизмичните точки. Повечето от тях са в пластове варовик или пясъчник на стотици и дори хиляди метри дълбочина. Десетки обаче са се оказали близо до повърхността или направо на нея. Скоро се очакват доклади от някои от тези места.
Така че се оказва, че вече сме допринесли с нещо! Някой иска ли…
… О, извинете. Повечето от вас следят предаването от конференцията за Артефакта.
Добре, аз също се насочвам натам. Можем да продължим по-късно с търсещите внимание експлодиращи камъни.
А сега да видим дали астронавтът и неговият контактен екип ще успеят да разгадаят загадката.
45.
Парадокс
Думите на Най-стария оцелял светеха на повърхността на Артефакта, както и по екраните, очилата и лещите на поне четири или пет милиарда земни жители.
Нашите видове, цивилизации и планети не биха могли да си съперничат. Защото никога не са се срещали.
При първото прочитане на съобщението Джералд усети как челюстта му увисва. Нищо не можеше да направи, макар да си даваше сметка, че сигурно изглежда глупаво, зяпнал от изумление.
Виртуалните бележки, бушуващи в периферното му зрение, започнаха да падат като есенни листа и да се разтварят в нищото, след като авторите им изгубиха интерес към тях и се съсредоточиха върху собственото си изумление и объркване.
Всички от двете страни на карантинното стъкло мълчаха. Никой не знаеше какво да каже. Умовете им бяха толкова празни и зашеметени, колкото и умът на Джералд. Чуваше се мъркането на климатичната инсталация… и бръмченето от реещия се във въздуха дисплей, на който все още сияеше заявлението на Най-стария оцелял. Хората от цял свят го четяха отново и отново и се мъчеха да намерят някакъв смисъл в очевидния парадокс.
Внезапно тишината бе нарушена от звъненето на нечий телефон — нагло, настойчиво дрънчене. Джералд щеше да го игнорира наред с всичко друго освен загадъчния отговор на извънземния… ако позвъняването не бе последвано от рязък писък!
Погледна към галерията на съветниците и видя някаква жена на възраст да подскача, да вика и да ридае, стиснала старомодна слушалка. Лейси Доналдсън-Сандър, пишеше на етикета до нея. Една от най-богатите на планетата. Направо не беше на себе си. Професор Ноозон отначало се опита да я утеши, но после явно схвана новината, ухили се и я прегърна. Онези около тях се присъединиха — явно също имаха повод да се радват.
„Е, ако нещо трябва да ни изтръгне от транса, от зашеметения ни когнитивен дисонанс, защо да не е нечий радостен вик?“
Обърна се отново към последното извънземно съобщение и реши, че е лоша идея да губи инициатива. Време беше да е директен. Конкретен. Без заобикалки. Наведе се напред и заговори към Артефакта, спасен от него в космоса преди да полети в земната атмосфера и да се разбие или да изгори.
