— Добре… добре — помъчи се да каже разбираемо той, като постепенно се овладяваше, докато шлемът премахваше парите от тирадата му и вкарваше още кислород. Можеше също да предава гласа му, стига да си спомнеше как точно се прави. — Добре, ще направим каквото искате. Но това означава, че вие сте отговорни. Вие трябва да се грижите за мен. Поне докато не успея да се свържа с проклетия спасителен екип.

Естествено, делфините не разбираха думите му. Въпреки това, когато се обърна да заплува в другата посока, те сякаш кимнаха в знак на съгласие, понесоха се към повърхността за глътка въздух и след това заплуваха покрай него достатъчно бавно, за да не изостава.

От време на време, колкото за разнообразяване на обстановката, някой делфин му предлагаше гръбната си перка и го понасяше за кратко — носеше го през прозрачните води много по-бързо, отколкото би могъл да плува сам. Понякога, когато носачът му изплуваше за въздух, лицето на Хакер се подаваше на повърхността и хрилете се раздуваха като балони, докато оглеждаше хоризонта. Нямаше и помен от суша.

Движеха се ритмично — подводна екскурзия, разнообразявана с екстравагантни скокове над водата. След известно време, макар все още да бе насинен, зашеметен и вцепенен от болкоуспокояващите, Хакер най-сетне си призна, макар и с неохота…

… че му е доста забавно.

Естествено, речта беше съсипана. Всички шансове за блестящ завършек си бяха отишли заедно с полезното отразяване. Дори след петдесет години водещият споменателен образ от това събитие щеше да е на самия Хамиш, зяпнал като треснато с чук теле и мърморещ изтъркани баналности как всички трябва да имат едно наум и да запазят спокойствие.

— Може би е някаква измама — предположи той. — Или нещо много по-незначително от онова, което изглежда. Но дори да не е… дори космосът внезапно да ни се е обадил… и всичко да се промени… — Преглътна с мъка. Искаше му се само да се измъкне. — В крайна сметка се нуждаем от предпазливост, а не от арогантна гордост, за да се справим с дните и годините пред нас. Кое е свършило най-добра работа за толкова много индивиди, групи, народи и раси преди нас? Сред съмненията, тревогите и безбройните удари не бива да забравяме ограниченията си. Да осъзнаваме границите на мъдростта си и да се обръщаме към другите, които са по-мъдри от нас.

Това беше ли достатъчно възвишено и двусмислено за финал? Мнозина щяха да приемат, че говори за Бог. Или че проповядва смиреност. Някои — малцина — щяха да се досетят, че говори за окото над пирамидата. За Пророка и Движението.

Нямаше значение. Време беше да се маха. Още хора ставаха да зададат въпроси или да спорят, но Хамиш се обърна и махна с ръка за сбогом. Изпратиха го рехави аплодисменти.

„Най-лошата реч в живота ми“ — мислено изръмжа той, без да си направи труда дори да стисне ръцете на организаторите на конференцията, които чакаха зад кулисите. Чувстваше се отвратително, искаше му се да може да се телепортира някъде далече. Не до самотен планински връх, плаж или място, потопено в последните новини, а в личния си кабинет. При старомодната клавиатура и работата, която беше вършил навремето с радост, макар и като обсебен, дни наред. Както бяха нещата преди Каролин да го напусне. Преди великият човек да открие, че е годен и за други неща.

Спасението обаче беше далеч. Ригълс зашепна напомнящо в ухото му:

— Имаш среща. С Бетсби.

Хамиш потисна въздишката си и се обърна към мъжа на средна възраст, който беше натоварен да се грижи за него. Ерик някой си — с едър кокал, но болезнено слаб. Явно беше от онези типове, които живееха на ограничени калории. Но дори и да изпитваше някаква неприязън към Хамиш, не го показваше.

— Обещахте ми сигурно място за среща — каза Хамиш. — С два входа, без камери вътре и при вратите.

— Насам, господине. Лично претърсих коридорите само преди минути. Разбира се, никой не може да гарантира…

— Няма проблем — успокои го Хамиш. — Срещата ми не е тайна, нито дори важна. Просто…

Млъкна и сви рамене. „В наши дни трябва да се вземат предпазни мерки, така че срещата да е неясна, двусмислена. Да се споменава, да се носят слухове, но да няма доказателства. Да можеш да я отречеш дори да има готови да се закълнат, че са видели единия да влиза през едната врата, а другият — през другата. Номерът е да не привличаш вниманието към себе си.“

Влезе. Малката заседателна стая беше празна. На масата имаше кошница плодове и топки със сок с опънати мембранни кожи, но Хамиш беше твърде възбуден, за да си вземе. Вместо това извади от вътрешния си джоб малко устройство и го сложи на масата. Скенерът автоматично затърси издайнически отражения и електромагнитни сигнали на микроскопични камери или микрофони. В шпионската надпревара преимущество винаги имаха онези, които можеха да си позволят последните постижения на техниката. Хамиш беше получил уверения, че тази дрънкулка е от последните. От този месец.

Естествено, устройството засече слушалката му. Ригълс обаче вече се беше регистрирал в детектора. Иначе помещението изглеждаше чисто, както му бе обещано.

„Къде е Бетсби?

Той знае, че можем да го пипнем по всяко време, било по официално обвинение, било тайно. Със сигурност си дава сметка, че тази среща е любезен жест от наша страна. Шанс да избегне затвора или нещо по-лошо, ако дойде чист. Ако публично поеме отговорността за избухването на сенатор Стронг. Той обаче се държи така, сякаш има някакъв скрит коз в ръкава. Нещо, което му дава преимущество.“

Странно беше, дума да няма. И нещо вътре в Хамиш се наслаждаваше на това.

Ригълс го попита дали иска резюме на последните новини — историята за извънземния предмет, която бе привлякла вниманието на света към малкия научен център в Куба.

— Не — отговори той на глас. — Ще гледам самата пресконференция. С голи очи.

— А те са така големи — обади се глас зад Хамиш. — С тях по-добре се вижда бъдещето.

Роджър Бетсби стоеше при другата врата — брадат и леко прегърбен, с шкембенце и уморено изражение на донякъде подпухналото лице. Пристъпи напред и сложи свой детектор на масата. Личеше си, че е по-стар модел. Въпреки това устройството бързо откри Ригълс. Малката слушалка иззвъня късо, когато скенерът я регистрира.

На свой ред детекторът на Хамиш хвърли червеникава светлина върху тесните очила без рамки на Бетсби.