„Стига бе. Такса за прочитане на имената? Светът не беше ли село?“
Върволицата жълти плочи я преведе през три кръстовища, на които примигваха светофари, а шофьорите все още държаха волани в ръцете си. Наложи й се да заобиколи някакъв фермер, чийто автоматичен носач беше натоварен с чували целогодишно пшеничено семе, след това и група травматици от Ужасния ден, които мърмореха нещо пред местното убежище. Виртрекламата на някаква аптека скочи агресивно към нея и й предложи изгодно окситоцин, вазопресин и флакони водородосулфиден газ. „Наистина ли изглеждам толкова депресирана?“ — запита се тя, докато примигваше, за да разкара нахалната реклама.
По навик отново влезе в репортерски режим, но този път записваше субвокално.
„През деветдесет и девет процента от човешката история хората са живели на племена или в селца, където са познавали всички останали. Рядко срещаните чужденци са провокирали страх или любопитство. През целия си живот човек се е срещал най-много с няколко хиляди души — горе-долу толкова лица, имена и впечатления, колкото запомняме с лекота. Еволюцията ни осигурява само онова, от което се нуждаем.
Днес се срещаме с повече хора, отколкото предците ни биха могли да си представят… Някои между другото. Други в жизненоважен момент. Трети за десетилетия. Биологията не смогва да навакса. Претоварените ни темпорални лобове не могат да «знаят» лицата и имената на десет милиарда души!“
Предупредителен лазер блесна по земята пред разсеян пешеходец и той отскочи назад от оживения трафик. Тор чу кискане. Няколко хлапета с очила мърдаха пръсти към развълнувания човек и явно рисуваха фигури около нещастния възрастен в някое ВР ниво, което смятаха за напълно лично. Тор си имаше начини да открие подигравателните им добавки и етикети, но не го направи, и само се усмихна. В по-големите градове непочтителните хлапета не бяха така безсрамни. Свикналите с технологиите възрастни си имаха начини да си го върнат.
„Докъде бях стигнала? А, да… че биологичната ни памет не може да навакса.
Затова си помагаме с паспорти, кредитни карти и пари в брой — груби тотемни заместители на старата репутация, благодарение на които непознатите могат да сключват сделки помежду си. И дори тези протези не издържаха при Големия грабеж.
Затова дебелият ви портфейл мина онлайн. Очи и мозъчни центрове, подсилени с ИИ и информационни възли. Ефектът на полубога. Deus ex machina. И репутацията отново стана свързана с моменталното разпознаване. Някога сте престъпили закона? Просрочили сте задължение? Клюкарствали сте непредпазливо или злонамерено? Петно може да помрачи ваурата ви и да ви следва от дома до ъгъла на улицата. Нямате начин да смените името си и да скриете простъпките си, ако се преместите другаде. Особено ако хората се настроят към юридическата ви история… или ако тяхната Алгебра на прошката се различава от вашата.
И какво? Ние приемаме всичко това за даденост… докато не му позволите да ви удари. Превърнали сме се в полубогове — само за да се озовем обратно в селото.“
Явно това бе причината от „Медиякорп“ да я изпратят да споделя впечатленията си от различните части на континента. За да може новият им репортер да преоцени самодоволната си градска самонадеяност. Да види защо милиони избират носталгията пред всезнанието. По дяволите, дори Уесли изразяваше някакъв копнеж към тази посока в изкуството си. Някаква смътна увереност, че някога нещата са били по-добри.
Мисълта за Уесли я накара да потръпне. Как съобщенията му бяха пълни с клетви да отлети до Вашингтон и да се срещне там с нея. Без блудкавите дрънканици за връзка от разстояние чрез кукли. Не, този път се очертаваше сериозен разговор за бъдещето им. Почти болезнено у нея пламна надеждата, че ще го види на площадката за цепелини след последния етап от пътуването.
Златната пътека на Тор свършваше пред сграда от сив пясъчник. ЦЕНТЪР ЗА СЪПРИЧАСТНА АУГМЕНТАЦИЯ АТКИНС — това бе благовидното име на програмата, предизвикала безредици в Чарлстън, а после в Ню Мексико. Тук бяха останали бдителни само двама неориентирани протестиращи, които оставяха виртуалните си плакати да поемат викането, стигаха до законните граници на виртуалното замърсяване, лепяха призиви и лозунги по сградата… а в същото време програмите чистачи ги заличаваха. На едно виртниво санитари с емблемата на Дарктайд чистеха протестите с рисувани парцали.
Тор погледна една синтетична листовка. Тя отговори на вниманието й и изписа над себе си:
Аутистите не се нуждаят от „лекарство“!
Един Бог е достатъчен! — крещеше и танцуваше друга.
Повечето анимирани лозунги се скупчиха около Тор, мъчеха се да влязат в полезрението й. Тя съжали за любопитството си, натисна зъба ОТКАЗ и се измъкна от бурята е-листовки, но не и преди един последен банер да изпърха покрай нея като изгубена пеперуда.
Оставете човешката природа на мира!
„Да. Това със сигурност ще се случи“ — помисли си тя, докато очилата й заличаваха виртиифитите.
Докато приближаваше стъпалата пред центъра „Аткинс“, усети как реалните протестиращи се раздвижват и я гледат през дебелите си безцветни лещи. След секунди групата, която представляваха, щеше да разполага с данните й и да призове съмишленици от други места: те щяха да се съберат моментално във виртуална тълпа, решена да открие какво търси тук Тор.
„Колкото повече зрители, толкова по-добре“ — помисли си тя, докато изкачваше стълбите. Естествено, онези отвътре знаеха всичко за нея и вратата се отвори преди да е стигнала до нея.
ЕНТРОПИЯ
Ами гибелта от космоса? Всички знаят как огромна канара е улучила Юкатан преди шестдесет и пет милиона години и е сложила край на динозаврите. През 2024 г. „Доналдсън Сентинел Сърви“ приключи каталогизирането на всички астероиди на стабилни орбити, които са достатъчно големи, за да причинят отново подобни поражения. И за първи път успяхме да зачеркнем от списъка един „филтър“, заплашващ съществуването ни.
Остават обаче кометите, които са безброй и не могат да се забележат в далечния облак на Оорт, докато някакво дребно раздвижване в него не запрати някоя към нас. Това може да стане всеки път, когато Слънцето минава през плътен участък в спиралния ръкав. И срокът да се случи подобно нещо отдавна е минал. Но нека оставим това за по-нататък.
Как стои въпросът с малките метеороиди? Като онзи, който според някои е експлодирал над Сибир през 1905 г., или другия, довел до година без лято през 536 г.? Днес такова „по-незначително бедствие“ може да избие сто милиона души, но цивилизацията ще оцелее — стига вдигналият се атомен облак да не накара някого да натисне прибързано копчето. Така че да. Опасността от астероиди е намаляла.
Да приемем, че големите камънаци ще ни оставят на мира! Но да си представим, че някой се намеси и нарочно побутне към Земята някое тяло с диаметър километър и половина. Вярно, днес никой не пътува толкова далеч, макар че десетина държави и консорциуми продължават да изпращат автоматични сонди. Освен това с избледняването на трагедията „Жен Хе“ от паметта и Китай, и ЗС говорят за подновяване на пилотираното изследване на космоса.
Да предположим, че наистина си върнем самоувереността и отново излезем от тази подложена на заплахи планета. Е, чудесно! Така ще започнем да слагаме яйцата си в повече от една кошница. Но все пак по-добре е да внимаваме навън. И да се държим под око.
Рогът на изобилието на Пандора
10.
Къща край брега
— Бу яо! Бу яо!
Застанал на носа на лодката си, търговецът на отпадъци Син Пу Ши размахваше ръце пред лицето си и казваше: „Няма да стане, не искам!“ на путонгуа вместо на местния шанхайски диалект, докато гледаше кисело товара, който му предлагаше Пен Сян Бин — зеленясали медни тръби, покрити със сол щори, два малки шкафа за папки и мрежа, пълна с всякакви метални дрънкулки. Всичко това се люлееше на груба лебедка, която стърчеше от морския дом на Бин — някогашно крайбрежно имение, сега нагазило в надигналите се води на естуара на Хуанпу.
