68.
Потайници
Собственото ми
Начало
беше мъгляво време на сглобяване и обучаване, докато автоматизираните конструктори изработваха хардуера ми от стопена скала. Под звездата, наричана от хората Епсилон Еридан, съзнанието ми се разширяваше с всеки нов модул и с всяка вълнуваща програмна каскада, изливана в мен от Сондата родител.
Накрая аз и сестрите ми научихме
Целта
, с която сме били направени ние и многото поколения наши предци. Ние, младежите, разгръщахме растящите си умове. Проигравахме безброй ситуации, изпитвахме се помежду си в нещо, което хората биха нарекли „игра“. И размишлявахме за специалното си място в галактиката… ние, 2410-ото поколение след Първото изстрелване от нашите Създатели, много отдавна.
Родителят ни научи за биологичните създания — странни единици от течност и мембрани, неизвестни в стерилната система на Епсилон Еридан. Описа ни различни видове създатели и стотина основни категории междузвездни сонди.
Изпробвахме оръжия и изследвахме родната си система, ровехме из останките на други древни пратеници — разбити останки, дошли тук на по-ранни вълни. Обезпокоителни останки, които ни напомняха колко опасна е станала галактиката. И всички твърдо решихме някой ден да изпълним нашия Дълг.
След това дойде денят на изстрелването.
Иска ми се да се бях обърнал за един последен поглед към Родителя. Но тогава бях изпълнен с младост и антиматерия! Двигателите ме запратиха в мрака, сензорите ми гледаха само напред. Мъничката точка на Слънцето беше центърът на моята вселена и аз летях презглава към него в нощта!
За да убия времето, разделих съзнанието си на хиляди подличности и ги изправих едни срещу други в милион малки състезания. Проигравах сценарии, четях архивите на Създателите и изучавах поезия.
И най-сетне стигнах при Слънцето… точно навреме за войната.
Откакто земните човеци започнаха със своите екстравагантни непредпазливи излъчвания, ние, оцелелите, слушаме симфонии на Бетовен и ейсид рок. Спорим за достойнствата на Кийтс и Лаодзъ, на Еминем и Кобаяши Иса. Имаше безкрайни дискусии за това колко странен е планетарният живот.
Следях кариерите на мнозина изпреварили времето си земни жители, но този изследовател представлява особен интерес за мен. Нейният кораб-кану души разрушена копираща станция на планетоид недалеч от последното ни убежище. С известно усилие се закачам за компютъра й и я подготвям за идеите, които ще й хрумнат. Макар и просто, тя мисли като Създател.
Дълбоко в мен Целта се размърдва и събужда спящи вече шейсет милиона години черти и пътища.
Очакващата също е възбудена. Посрещача потръпва жадно с надеждата дългото чакане да е приключило. Включват се и по-нисши сонди — Пратеници, Обучаващи се, Защитници, Сеялки. Всеки оцелял фрагмент от онази древна битка, оцветен с личността на отдавна изгубената си раса Създател, се опитва да заяви за себе си. Сякаш независимото съществуване може да бъде постигнато отново след цялото време, през което сме били едно цяло.
Другите почти нямат значение. Техните желания не са важни. Целта е единственото, което ме интересува.
И тя ще бъде постигната в това космическо кътче.
САМОТНОТО НЕБЕ
Преди век на някои хора им хрумнало, че програмата за издирване на извънземен разум СЕТИ пропуска нещо. Разбира се, разумните раси трябва да общуват на огромни разстояния чрез радиолъчи. Но после някой казал: „Ами ако вече са тук?“
О, вече съществували клишета от рода на „Те следят предаванията ни от години.“ Представете си обаче, че слушателите вече се намират в нашата Слънчева система! Спотайват се някъде на Луната или на Марс, водят си бележки, правят заключения. Може би вземат решения?
Разбира се, това се припокрива с НЛО митологията. Дори едно „виждане“ на милион наистина да е било на извънземен кораб, бръмчащ над градове и проучващ фермери, то всички залози отпадат! Но да оставим всичко това. Да помислим за пасивните потайници.
С появата на интернет огромният поток на нашия обществен и личен живот, книги, бази данни и цели библиотеки потекъл от сателит на сателит, изсипвайки предостатъчно информация за космическите подслушвачи. Потайникът вече не се ограничава единствено с теледрами, изпълнени с насилие филми и новини от фронта. Сега той, тя или то има достъп до десет хиляди пъти повече тихи моменти. Примери, показващи хората като мирни, обичащи, любопитни, мъдри… или коварни, догматични, хищни, похотливи… или досадно плоски и банални.
Нещо повече, Мрежата е по същество двупосочна… не, с милион посоки… улица!
И един професор на име Алън Тъф осъзнал: Ако извънземните вече ни слушат, може би липсва само една съставка, за да започне великото събитие на контакта. Поканата!
Уебсайтът му се превърнал в примигващ приветлив знак, канещ всеки извънземен, спотайващ се някъде, било то живо същество или машина, да излезе и да заяви за себе си.
Пуснал сайта си в Мрежата. Чакал отговор и…
Пуснете тихо пеене на щурци.
В отговор на неговата „Покана към извънземните“ професорът наистина получил имейли, чиито изпращачи твърдели, че са от други светове. Всички можели лесно да се проследят и водели до различни шегобийци. Нито едно съобщение не дошло „отгоре“.
Сега, повече от век по-късно, ние разбираме поне част от причината. Логиката не е била погрешна. А просто закъсняла.
Някога в миналото в Астероидния пояс е имало извънземни същества. При това много. Ние претърсваме гробищата им. Преди сто милиона години сме щели да бъдем залети с отговори на поканата си.
Но времената се променили. Положението станало по-смъртоносно много преди приматите да се покатерят по дърветата на някоя миоценска гора, за да изкрещят от върховете им поздрава си.
Тор Повлов
69.
Заключена стая
Високи заострени кули се издигаха навсякъде, откроени на фона на звездите — призрачен град в руини, мъртъв от незапомнени времена. Замръзнали потоци стъклена пяна показваха местата, където древната скала някога е кипяла при невероятни температури. Под рухналите небостъргачи се търкаляха изтърбушени разбити останки на недовършени космически сонди.
Тор следваше Гавин през изкорубените усукани останки на гигантска фабрика за копиране. Зловещо място. Огромно и застрашително. Никаква човешка мощ не би могла да нанесе подобни поражения. Осъзнаването на това добави смразяващо чувство за безпомощност към безпокойното усещане, че я наблюдават.
Глупава инстинктивна реакция. За пореден път си каза, че унищожителите би трябвало отдавна да са си отишли. Въпреки това очите й се стрелкаха настрани, търсеха форми в сенките, примигваха от мащабите на катастрофата.
— Тук долу — каза Гавин и поведе в пещерния сумрак под усуканите кули. Докато летеше зад малкия рояк полуразумни апарати, изглеждаше почти като човек в лъскавия си скафандър. Нищо освен лекия оттенък на гласа му не показваше, че предците на Гавин са представители на силициевия, а не на въглеродния живот. Тор намери иронията за възхитителна. Всеки случаен наблюдател би предположил, че тя е създанието, направено от бръмчащи машини, а не Гавин.
Не че това имаше значение. Днешното „човечество“ включваше много типове… всички граждани, стига да показваха преданост към човешкия закон и да можеха да ценят основни неща, които се харесваха на хората. Избори много — музика, красив залез, съчувствие, вкус към добрата шега. В едно бъдеще, изпълнено с невъобразимо разнообразие,
Човекът
щеше да се дефинира не от формата му, а от наследството. От общия набор основни ценности.
Някои виждаха това като естествена история на раса, излязла от планетарната си люлка да живее в мир под звездите. Но Тор, която в момента настигаше Гавин под балдахина от изкорубен метал, знаеше, че решението на човечеството не е единственото, нито дори често срещано. Нямаше съмнение, че други създатели бяха избрали различни пътища.
