52.

Отзиви

— „… в идеалния случай от някой отегчен изчерпан астронавт, който лесно може да бъде подлъган…“

Джералд усети как всички погледи се насочват към него.

— Ох! — коментира Генадий. Акана изскърца със зъби толкова силно, че я чуха всички.

— Е, поне постигна едно — промърмори Емили. — Само за няколко минути кучият син скочи от двеста четирийсет и шесто на девето място. Най-бързата слава в историята! Съжалявам, Джералд, току-що те изпревари.

— Млък — беше единственият му отговор. Никой от тях не беше уловил първото излъчване на съобщението на Брукман. Сега то беше вече десет минути старо. Почти древно. Коментарите вече се носеха като цунами през всички записи и задръстваха обобщаващите системи. И в същото време периферията на очилата на Джералд изглеждаше забележително спокойна. Беше поставил толкова сериозен филтър, че само няколко виртуални съобщения с най-висока репутация пърхаха около централния образ — висок слаб писател фантаст, изричащ своето „признание“ със сух, притворно искрен тон.

— „Тогава осъзнах… че съм измамен. С цялата си наивност бях предложил услугите си и репутацията си на една конспирация.“

Джералд въздъхна. Този тип беше добър. Никога не беше виждал толкова добър. Точно сега нямаше значение, че повечето съобщения с най-висока репутация се въртят около фрази като Евтин артист! и Абсурд! Това бяха коментари на уважавани учени и експерти по технологиите, а не на обикновените мъже и жени по улиците.

— „Няма съмнение, че наруших закона… и опитах да създам фалшификат, с който да накарам света да се отърси от модерното си заболяване.“

Бен Фланъри въздъхна и във въздишката му отчасти имаше възхищение.

— Виждате ли как този кучи син току-що вдигна рейтинга си, като изигра картата на доброволен мъченик? Хм… — Той се почеса по главата. — Някой друг наскоро направи същото. — Бен не носеше очила и не получи моментално отговор. — Ох, загазихме я!

„Наистина ли? — помисли Джералд. — Може ли да сме в по-лошо положение, отколкото бяхме преди?“ Слава богу, поне Артефактът беше зает с неколцината техници в другия край на залата, които сваляха техническа информация, така че извънземните не бяха чули новината. По-добре да обмислят как да им съобщят, че са „измама“.

— „Към властите — уверявам ви, че ще сътруднича, ще кажа всичко и ще приема наказанието си с радост, според традициите на Ганди, Кинг, Солженицин и другите борци за истина.“

Емили удари с юмрук по масата, а Генадий изстена.

Една виртуална дъска наблизо блестеше. Горосумов беше излагал на нея най-новата си теория — че артефактът е не толкова верижно писмо, колкото жив вид. От онези с „репродуктивна стратегия от тип r“, подобно на морските създания, които бълват огромни количества ларви в безбрежния океан, така наподобяващ космоса, с надеждата, че една или две ще намерят топло местенце, където да пораснат и да се размножат отново. Завладяващо сравнение — и още една причина да посрещнат на нож шантавата намеса на Брукман.

— „Живот, към който можем да се върнем, след като вече ние човечеството — сме отново сами във вселената.“

Най-сетне дългурестият писател приключи и се усмихна към камерата с изкусно съчетание на момчешка свенливост и сдържаността на светец. Сцената се стопи…

… и трептящите съобщения по периферията на очилата се превърнаха в буря въпреки свирепите настройки на филтъра. Джералд свали очилата и погледна…

… към масата, където блестеше прочутият му Артефакт, заобиколен от камери и други записващи устройства, свалящи първата вълна технически чертежи и рецепти, които биха могли да помогнат на човечеството да произвежда кристални сонди, ако в крайна сметка бъде избран този път. Само предаването на уроците можеше да ангажира извънземната машина за месеци, а може би и за години.

„Най-стария оцелял беше непреклонен, че трябва да превключим в този режим само след няколко дни разговори с отделните артенци. Време било да се захващаме на работа, така каза. Жалко. Разглеждани един по един, пътниците в Артефакта бяха различни, завладяващи, озадачаващи… а сега Хамиш Брукман твърди, че той е създателят им!“

Поради някаква неясна причина беше започнал да мисли за Най-стария оцелял и за Брукман като за двете страни на една и съща монета. Като за симптоми на по-голяма загадка.

Патрис Чомбе, експертът по манипулиране на животинското поведение, коментира само с една дума публичното изявление на Брукман:

— Впечатляващо.

Емили се завъртя рязко към него.

— Впечатляващо? Този… този лъжец! Анализирахме

хипотезата за измама

от всеки възможен ъгъл. Някои извънземни технологии може и да не са изпреварили нашите с много десетилетия, но са цял куп! Най-добрите лаборатории ще трябва да ги разнищват години наред. Няма начин някоя малка клика холивудски заговорници, та дори да са добронамерени…

— Да не забравяме и анализа на орбитата — почна Генадий. — Артефактът се движеше по спирала от дълбокия космос по траектория, която човек никога не би…

И беше прекъснат на свой ред от Хайхон Мин.

— Опровержението е още по-просто, другари. Камъните, които експлодират под земята, като жертват част от себе си, за да извикат и да бъдат намерени. И онези, които проблясват в Астероидния пояс. Те правят концепцията толкова абсурдна, че трябва да се замислим дали изобщо някой ще обърне внимание на този Брукман.

„И още как.“ Джералд примигна и се усмихна криво на китайския агент. Понякога най-очевидното не е онова, което първо ти идва в главата. И все пак…

— Разбитите кристали и далечните проблясъци са ужасно недосегаеми — съгласи се Джералд. — Всички знаем, че голяма част от населението има проблем с логическите абстракции. Щеше да е различно, ако разполагахме с втори работещ камък. Това щеше да изглежда осезаемо и никой нямаше да обърне внимание на този тип.

Естествено, имаше и по-важна причина да иска втори артефакт. Защото неговата история можеше да се окаже различна.

— Въпреки това няма как да не се запитам — продължи Хайхон Мин. — Защо господин Брукман изобщо опитва това?

Акана сви рамене.

— Целта му не е да убеди всички. Определено не учените и интелигенцията. Може би не дори мнозинството. Както научихме в началото на двайсет и първи век в Америка, лесно може да се заблуди голямо малцинство от населението с нелогични и конспиративни теории. Брукман е майстор в изкуството да се манипулира онова, което задвижва най-силно повечето хора — желанието, водещо до вяра.

— Но… — обади се Емили. — Да признае престъпление…

— Както Бен посочи току-що, това подсилва достоверността на думите му. Кой ще признае нещо, което може да го вкара в затвора, освен ако не е подбуден от искрено чувство за вина? Помислете! Ако всички учени и експерти обявят, че няма измама, за какво може да бъде затворен Брукман? Заради това, че е направил откровено невярно публично изявление, когато не е под клетва ли? Всяка година има какви ли не луди твърдения и „медийни изявления“ на подобни блудкави лъжи — и никой не опира пешкира.

— Не. — Акана поклати глава. — Онова, което ме впечатлява най-много, са защитните механизми, вградени в историята му. Помислете си какво ще стане, когато го сложат на детектор на лъжата и го попитат: „Направихте ли номер?“ Ще може съвсем честно да заяви: „Да, направих.“

— Момент — обади се Емили. — Имаш предвид номер с изработката на фалшив артефакт или с твърдението, че е участвал в създаването на фалшив артефакт?

— Именно — отвърна Ана и продължи, докато Емили видимо се мъчеше да схване логиката. — Ако получи помощ да представи скалъпени доказателства, ще разполага с конспирация, колкото и нескопосана да е, към която да се обърне. Истина и измислица ще са толкова близо една до друга, така оплетени, че всеки по-умен човек ще може да накара всички лампички на детектора да светят в зелено или кехлибарено!