„Защо съветниците са избрали точно това кичозно нещо за свръзка? — зачуди се Джералд. — Да не би политиците, професорите и аристократите да си мислят, че Акана ще се уплаши от някакъв си анимационен олимпийски бог?“

Може пък изборът да не беше преднамерен. Често груповите аватари се избираха от поддържащия софтуер, от „умовете в стените“, които интерполираха някаква обща за всички членове на групата черта. Дали в този случай златният бог не символизираше начина, по който се възприемаха съветниците — като… елит?

„Оф, я стига. — По-вероятно ставаше въпрос за нещо друго — за свръхкомпенсация. — Все пак това е неочаквана среща с високоразвити извънземни. Възможно е подсъзнателно да искат да представят човечеството по най-добрия възможен начин.“

Но дори и в този случай Хермес беше изхвърляне. Нетърпението му се проявяваше в намръщеното чело, в начина, по който изкуственият древногръцки бог барабанеше по масата със сияйните си пръсти, по който спираше от време на време да надраска предложения или упреци, които непрекъснато пускаше по масата към трупащата се купчинка светещи бележки — послания, на които Джералд и останалите от екипа почти не обръщаха внимание. Нещо в Хермес тормозеше Джералд. Фризираната досада и нетърпеливост на синтетичния олимпиец му изглеждаха твърде сходни с тези на извънземните от Артефакта.

„За разлика от основните стереотипи във фантастиката — извънземни, които все се представят като сдържано надменни, маниерно мъдри или застрашителни. А тяхното поведение изглежда предразполагащо, сякаш се опитват да ни покажат, че се държат като разхайтена тайфа ученици.

Освен… освен ако това не е част от представлението.“

В другия край на дългата заседателна маса се намираше друго ИИ създание — Тайгър, котешкият холватар на Емили, отдадена на параноична подозрителност, макар да си оставаше точно толкова карикатура, колкото и Хермес. Понякога Джералд забелязваше как двете изкуствени същества се гледат кръвнишки покрай истинските членове на контактния екип.

„Да, виждам и друг паралел. Тайгър и Хермес наистина ли не са в добри отношения? Ние нямаме представа дали ИИ наистина се съревновават помежду си заради нас. Или това също е някаква измама, някаква успокояваща роля, разигравана пред наивниците.“

Последваха още шест цикъла, по време на които Патрис играеше изкусната си игра на бързи награди и наказания, а Артефактът се мяташе в периоди на мраз и студ, прекъсвани от ярка светлина и насочена топлина. Експертът от Катанга започна да си тананика и да кима доволно. После каза:

— Мисля, че започват да схващат. Вгледайте се по-внимателно.

Привилегированото място на Джералд му позволяваше да погледне отблизо. Първо се появи подобното на сепия същество, все още отпред и в центъра: размахваше напред пипало и галеше преградата между двата свята. Този път обаче кентавърът и прилепът не се блъскаха, за да се намърдат и те в центъра. Вместо това стояха един до друг, отляво, извърнали се от сепията…

… и Джералд видя целенасоченост в действията им. Сега двамата активно пречеха на останалите от тълпата да минат напред. При това не бяха сами в усилията си. Отдясно имаше трима други, сред които и Буда, които изпълняваха същата роля, като не позволяваха на сбирщината да пречи. Нещо повече — когато енергийният лъч на Чомбе нарочно се насочи към защитниците, те сякаш станаха по-плътни и ясно очертани. По-силни и способни да отстоят позициите си.

Спирала от букви се разви от пипалото в центъра. Този път думите се точеха без страничен шум и бяха достатъчно ясни, за да активират звуковия интерфейс. Зазвуча глас, дрезгав и разстроен.

Акана въздъхна с явно задоволство и каза:

— Добре, Джералд. Твой ред е.

Джералд се наведе напред. Вече не беше нужно да пише с пръст върху повърхността на овоида, стига да говореше ясно, обърнат към „камъка от космоса“.

— Намираме хаотичното ви поведение за смущаващо — рече той. — Макар да ценим разнообразието, ще ни трябва известен ред или поне вежливост, ако искаме този разговор да стигне донякъде. Това може да стане по два начина.

Замълча, както му беше препоръчал съветникът лингвист, ако изобщо се стигнеше до тази фаза. По-добре бе да оставят извънземните да попитат. И след няколко секунди приличащото на земно главоного същество направи точно това. Тънкото пипало започна да пише и аудиосистемата преведе:

Джералд заговори бавно и ясно:

— Или като се редувате и всеки един да има определено време да разговаря с нас… или като изберете един от вас да представлява всички ви. Честно казано, бихме предпочели и двата начина. Но първо с представител. Крайно време е да изясним естеството на мисията ви тук и да чуем за онази страхотна общност, към която ни каните да се присъединим.

Покритите със смукала пипала се загърчиха.

Джералд кимна, Бен и Емили също. Според една от теориите безпорядъчното поведение на извънземните беше естествен резултат от дългата изолация по време на полета в космоса. Смайващ тест за издръжливост, способен да прати по дяволите всякакъв здрав разум.

Сепията се обърна, кентавърът, прилепът, Буда и насекомоподобното се обърнаха към нея, сякаш с намерението да обсъдят положението…

… и отново всичко потъна в хаос, понеже някои отзад обединиха сили и направиха клин, за да си пробият път напред.

— Изключи! — нареди Акана.

Артефактът отново потъна в студен мрак.

„Дано кристалната му структура да издържи тези шантави редувания на горещина и студ — помисли си Джералд. — В космоса не му се е налагало да се излага на подобни крайности.“ Съветникът Хермес беше говорил по същата тема, макар и с много повече думи.

Все още можеха да се видят въртящите се облаци, раздвижени от смътните фигури, които се бяха скупчили във виртуалните дълбини под повърхността на Артефакта. Отначало суматохата бе толкова голяма, че Джералд се разтревожи. Възможно ли бе емулираните същества да си нанесат поражения едно на друго, може би дори да се убият? Подобно нещо определено се случваше в някои човешки игрални светове.

— Намаляват темпото — отбеляза той.

Краткото счепкване като че ли бързо изсмука жалките енергийни запаси, останали вътре. Видяха през мъглата как фигурите се пускат една друга и започват да оклюмват. Джералд се наведе напред и присви очи. След около минута каза диагнозата си.

— Мисля… мисля, че някои от тях разговарят помежду си.

— Добре — рече генерал Хидеоши. — Патрис, пусни лампата на десет процента. Като награда.

— Ще го направя — отвърна Чомбе. — Много внимателно.

Лъчът светна и Джералд видя как се разделя на компоненти, всеки от които освети групички извънземни, които сякаш разговаряха. Пред очите му тези групички сякаш набраха сила и станаха по-жизнени. Две от тях се разделиха, но членовете им преминаха в други групи.

— Нима наистина действа? — попита Генадий Горосумов, който поначало беше скептично настроен към този подход.

— Може би преоткриват умение, забравено по време на дългото и еднообразно изминаване на толкова много светлинни години — предположи Бен Фланъри. — В края на краищата сигурно е нужно много сътрудничество — и вежливост — за запазване на една огромна и древна цивилизация. Това, което видяхме, може да е поведението на блестящи и цивилизовани умове, когато съвсем не са в най-добрата си форма и са все още замаяни от дългия студен сън.

Теорията не беше лоша. Всъщност тя бе най-популярната. На Емили Тан обаче явно й харесваше от време на време да дразни Бен.