Тръгна по тясната уличка… и изведнъж чу глас.

— Почтените майки не бива да идват на подобни места.

Мей Лин спря, огледа се и осъзна, че е единствената очевидна майка наоколо. Вгледа се в сенките на един вход, откъдето бе дошъл гласът. Евтините очила се опитаха да избистрят образа — не особено успешно — и показаха дете, на не повече от дванайсет, с избеляла зелена канадка и с очила, поправени с тел и много тиксо.

— На мен ли говориш?

В момчето имаше нещо странно: полюшваше се напред-назад и гледаше към Мей Лин, но погледът му се плъзгаше покрай нейния, сякаш се фокусираше в нещо на хоризонта.

— Майките са източникът на всички проблеми и на всички отговори.

Думите бяха изречени с безизразен тон и прозвучаха като някакъв афоризъм или поговорка. Мей Лин забеляза, че зъбите му са развалени, има силно изразена обратна захапка и лош обрив по врата. Момчето определено не беше наред.

Момчето стана и се затътри към нея, като продължаваше да не я гледа в очите.

— Джя-Джупен, майка ти иска да се прибереш у дома да ядеш.

Това го беше чувала. Поколението на родителите й си го казваше да се посмее, макар че Мей Лин така и не успя да разбере какво му е смешното. Изведнъж осъзна — това дете явно беше продукт на аутистката чума. Иначе казано, кошмарът на съвременния родител. Инстинктивно се обърна, за да предпази с тялото си малкия Сяо Ен, макар че дефектът не беше заразен.

„Болестта не е заразна. Но лошият късмет може да бъде прихванат.“

Преглътна с мъка.

— Защо казваш, че не бива да минавам оттук?

Момчето протегна ръце към нея. За миг Мей Лин си помисли, че иска да го гушне. После разбра. „Иска очилата ми.“

Понечи да се дръпне, но нещо в спокойната, настоятелна полуусмивка на момчето я накара да свали евтиното устройство. Усмивката на момчето се разшири и погледът му срещна нейния за по-малко от секунда. Явно не беше в състояние да поддържа по-дълъг контакт с друго човешко същество.

— Мъжете — рече то — не идват тук да купуват соев сос.

— Мъже ли? — Мей Лин се огледа. — Какви мъже?

Без да обръща внимание на въпроса, момчето завъртя очилата й и ги огледа, като явно внимаваше да не позволи на скенерите да се вгледат в лицето му. След това със смях ги метна в близката кофа за боклук.

— Хей! Знаеш ли колко струват?!

И млъкна. Момчето й предлагаше собствените си очила, чиито дръжки бяха поправени с тел и тиксо.

— Виж ги.

Тя примигна. Това беше пълно безумие.

— Кои да видя?

— Мъжете. Които чакат майката.

Без очилата момчето силно присвиваше очи. Гласът му бе монотонен и абсолютно безизразен.

— Нека чакат. Майката няма да дойде. Не и днес.

Мей Лин не искаше да вземе очилата. Не искаше да си ги сложи. И най-вече не искаше да научава кого или какво има предвид момчето под „мъжете“.

Но въпреки това си ги сложи и видя.

Алеята вече беше осветена и приличаше на тунел, който сякаш пронизваше сумрака, минаваше покрай няколко работилници, в които майстори поправяха метални накити или изработваха дрехи от истинска кожа (което бе незаконно); едно семейство пък отглеждаше суперскорпиони за битки. Очилата й се бяха сторили по-прости и примитивни от нейните. Оказа се, че не са. Мей Лин можеше да види сърцевината на плодовете жожоба, които един пекар режеше за пай, и в същото време да долови аромата им.

Около тунела прелитаха символи — повечето китайски, но не всички. Подреждаха се не в стройни редове или колони, а в спирали и на вълни. Тя се опита да ги погледне, но не можеше да контролира картината.

Гледната точка изведнъж се смени и се прехвърли към някаква камера, закачена на стената надолу по алеята, непосредствено над малък триколесен туктук. Образът се увеличи покрай превозното средство, чийто двигател работеше, към малък магазин, в който Мей Лин видя възрастна жена да рисува на ръка шарки по керамичен съд. Изглеждаше неспокойна и хапеше устна, наведена над работата си. Топна четката в червена боя и когато я извади, ръката й трепна и от четката закапаха капки.

Картината отново се смени и Мей Лин изведнъж откри, че гледа през очилата на старицата и вижда онова, което вижда тя.

Отначало беше само върхът на четката, дооформящ опашката на анимационен омар — древния герой на Дисни, любимия спътник на Малката русалка. Макар и ограничена от медната жица на гарафата, червената боя се разля малко повече и неравномерно. Мей Лин чу приглушена ругатня, докато художничката се мъчеше да изчисти разлятото… и рязко вдигна поглед…

… към малкия ван с димящ ауспух, паркиран отпред. Шофьорът чакаше с отворена врата и пушеше. В скута му имаше кълбо канап.

Отново треперещ поглед към четката, която пак се потапяше в червената боя. После камерата рязко се завъртя наляво и за миг Мей Лин зърна втори мъж, плещест и мускулест, който стоеше назад в сенките и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

Без никаква команда от страна на Мей Лин очилата на детето замразиха картината, обработиха я и я увеличиха, за да покажат нещата, които държеше едрият мъж. В едната имаше някакъв черен плат. В другата — хипоспрей. Мей Лин го разпозна от криминалните драми, които често гледаше. Използваше се от ченгета за укротяване на опасни престъпници. Както и от… похитители.

Картината се върна към онова, което виждаше възрастната жена. Старицата отново гледаше гарафата. Сега обаче четката й обезобразяваше веселата подводна сцена с един-единствен символ в кървавочервено. Мей Лин ахна, когато го прочете.

Бягай.

Рязко свали очилата. Беше плувнала в пот, сърцето й туптеше бясно от ужас. Беше абсолютно сигурна, че капанът е заложен за нея. Но защо? Тя съдействаше. Отиваше в полицията по собствена воля!

Отговорът я порази с очевидността си. Нямаше никаква среща в най-близкия участък. Това беше измама, целяща само едно — да я накарат да дойде тук.

Какво да прави? Къде да иде? Може би да тръгне в другата посока… към оживените улици… да се опита да се свърже с инспектор Ву…

— Майката върви натам — каза момчето, хвана ръката й и я задърпа. — Навсякъде има коблита, а също и лоши хора. След трийсет и осем секунди ще разберат и ще се втурнат от всички страни. Но ние знаем как да се грижим за майки.

Тя впери поглед в него и понечи да се дръпне. Детето обаче отново се усмихна и погледите им пак се срещнаха за миг.

— Ела — настоя то. — Време е да бягаш.

И моментът на решението се озова в миналото. Забързаха заедно, далече от алеята с опасностите по уличката, която само допреди малко изглеждаше пълна с приказни фантазии. Само че сега Мей Лин знаеше, че в нея има и опасни очи.