Той подхвърли към HP бяло пластмасово шишенце.
— Брано, Кент — каза Нора. — За малко да забравя. Взимай по две от тези в продължение на пет дни, HP.
— Окей, благодаря — той размаха шишенцето за сбогом, опитвайки се да запази неутрално изражение. — Ще се обадя!
* * *
Тя стоеше пред една от конферентните зали в главната сграда и си играеше с бутилка вода.
Пресата се беше разотишла, останаха само някои от политиците и различни шефове както от Крепостта, така и от Sentry.
В момента обядваха малко по-надолу по коридора, а преди малко Блек и Ледената кралица се отделиха от групичката, за да проведат конферентен разговор в малката стая зад нея.
Тя погледна часовника. Томас и Шелгрен трябваше да пристигнат всеки момент.
За трети път през последните пет минути извади мобилния си.
Нямаше нови съобщения нито от Шелгрен, нито от Мике.
Натисна бутона за набиране, но както и преди малко разговорът беше прехвърлен директно към гласовата поща на Мике. Нищо необичайно…
Тя почти не беше говорила с него от цяла седмица, всъщност дори по-дълго.
Най-често никой от тях не си беше вкъщи, преди да е станало късно, а щом се приберяха, просто крашваха на дивана.
Не му беше разказала за срещата с чичо Таге, а от историята с банковия сейф беше споделила само избрани моменти. Каза, че сейфът е съдържал стари документи: свидетелство за брак, кръщелно, няколко безполезни акции. Хубаво че той не я разпита допълнително. Понастоящем не и задаваше почти никакви въпроси за заниманията ѝ като цяло. Искаше да покаже, че ѝ вярва. И тя му се отблагодаряваше за доверието, като отново го лъжеше…
Хвърли поглед към часовника, изрови шишенце хапчета от чантата, увери се, че е правилното, след което извади една таблетка. Огледа се бързо няколко пъти, преди да го преглътне, отпивайки от бутилката.
Да ползваш помощта на антидепресанти не е нищо срамно, Ребека… Yeah right!
Това твърдение вероятно важеше са реалността, в която пребиваваше лекарят ѝ. Но в нейния собствен свят човек не биваше да показва и най-малкия признак на слабост.
Във всеки случай окаяната връзка не беше само по нейна вина.
В действителност беше сменила работата си заради Микс, беше направила каквото можеше, за да разбере с какво се занимаваше той, но не беше особено лесно да разбере всичките технически подробности. Много компании и власти имаха проблеми с различни видове целенасочени хакерски атаки, това поне беше разбрала.
DDoS — Distributed Denial of Service, знаеше за това от онзи път, когато уебстраницата на полицията беше атакувана. Някой или няколко души бяха накарали стотици, може би хиляди компютри едновременно да поискат от един сървър да извърши множество различни задачи — толкова много, че накрая той беше спрял да функционира.
Вирусите също ги разбираше.
Но имаше какви ли не други заплахи за сигурността.
DoS-атаки, които бяха свързани с DDoS, троянски коне, червеи, Spyware и още цял куп неща, на които вече беше забравила имената и функциите.
Винаги беше имало хакерски атаки, но според Мике точно сега дейността им се беше засилила. Повечето предприятия се страхуваха от вируси и други нападения, които влияеха на ежедневната им работа. Но това, което наистина ги ужасяваше; това, което караше компаниите да се обръщат за помощ към Sentry, беше рискът чужди лица да получат достъп до специфични данни за клиентите им: рождени дати, номера на кредитни карти, медицински картони, застраховки, потребителски навици, съдимост, информация за банкови сметки. Списъкът с информация, закътана в повече или по-малко сигурни бази данни можеше да продължава безкрай. И ако някое трето лице се добереше до тази информация, компанията или държавното учреждение щеше да понесе огромен проблем с доверието.
Една голяма банка вече беше изтървала няколкостотин хиляди номера на кредитни карти, игрален сайт пък освен това беше предоставил на хакерите купища бонус информация като електронни пощи и чат адреси.
Съоръжения като Крепостта щяха да се превърнат в разрешението на този тип проблеми. Всичката информация, събрана на едно място, защитена с най-модерните технологии и охранявана денонощно от трийсет експерти по IT сигурност.
Коя фирма или власт можеше въобще да се доближи до това?
Тя чу надолу по коридора да се отваря врата и няколко секунди по-късно видя Томас с Шелгрен по петите да се задава с широка крачка към нея.
Томас не изглеждаше особено доволен.
* * *
Ще се обадя! Not fucking even!
Той вече знаеше кой беше Източника, дори и къде се криеше.
А пък той си мислеше, че му се привиждат призраци, че полудява. Но сега парченцата от пъзела се нареждаха все повече.
Имаше само един човек, който отговаряше на описанието — и на физическото и на интелектуалното. Кралят на сървърите, компютърният гений, горският ненормалник, ауткастнатият — мъжът, митът, легендата:
Скапаният fucking Ерман!
Значи пичът беше преживял пожара в пущинака. Беше успял да си създаде съвсем нова идентичност и после внимателно се беше завърнал в цивилизацията, доизглаждайки плана си. Първо си беше намерил скривалище, а после беше започнал да събира информация.
Две години бяха дълго време. Ерман наистина беше доста изперкал, когато се срещнаха, но че беше умен, не можеше да се отрече. Магьосник е компютрите поне по собствените му думи. След като се вземеше в ръце, избистреше ума си и седнеше пред клавиатура, сигурно можеше да изрови тонове неща. Изпълнени мисии, провалени играчи…
По дяволите, HP сам му беше дал идеята за спирането на сървърната ферма в Шиста.
А крепостта на PeyTag явно беше стотици пъти по-голяма. Новата подобрена звезда на смъртта…
Източника каза, че си го правил и преди. Че си нещо като експерт…
Ха!
Доказателствата бяха непромокаеми.
Източника беше Ерман!
Или по-точно казано, новата подобрена версия на Ерман.
Олекотен, избръснат, подстриган и далеч по-малко алергичен към електричество от предишната си версия. Идиотите във ветеринарната клиника мислеха, че все още работи за Играта. И може би това беше част от плана му, за да звучи правдоподобно. Истинската му история, нервният срив и времето като Скугсмуле в гората едва ли вдъхваха особено доверие. Така че по-добре да се преструва, че още е в Играта.
Сега оставаше само да намери скривалището на копелето, а вярваше, че вече е разрешил този проблем. Всъщност беше елементарно. Пичът в крайна сметка сам го беше казал, докато бяха в бараката и той се разприказва за Играта. Най-доброто скривалище беше там, където никой не би си помислил да търси.
Кое беше най-видното, най-обсъжданото, най-пренаселеното място в Стокхолм?
„Слусен“, естествено. И какво има по средата на „Слусен“, заобиколено от гранитни и стъклени стени, за да се слива с околността?
Асансьор.
Безобиден шибан асансьор, който пренасяше инвалидни колички, детски колички и проходилки половин стълбище надолу до Градския музей.
Даже не можеше да разбере как не го беше забелязал предния път, когато погледна вътре в кабинката, но сега впоследствие беше кристално ясно.
Сигурно е бил твърде уморен, мозъкът му е бил твърде напрегнат, за да възприема малки подробности.
На таблото в асансьора имаше четири копчета, но само две от тях обозначаваха етажи.
Площад „Сьодермалм“ и входът към Градския музей едно ниво по-надолу.
Другите две копчета не светнаха като ги беше натиснал, което го накара да си помисли, че дори не бяха вързани. Тъпо, но от друга страна гайките на мозъка му не бяха особено затегнати точно тогава.
Но сега, когато провери асансьора на спокойствие, видя нещо различно. До таблото имаше малък бял четец за карти. Четци се слагаха, за да ограничат достъпа — достъп до врати, решетки, порти, или ако четецът беше в асансьор, тогава какво, Айнщайн’?
