… заключена!!!
Вторият мъж беше сложил резето. Усети, че му се повръща. Натисна вратата няколко пъти навън, без да се съобразява с факта, че може да бъде чут или забелязан. Нежеланието да приеме, че планът му се е осуетил, го накара да се облегне с цяло тяло върху вратата и да натиска, докато най-сетне осъзна, че това, което прави, е ужасно глупаво. Не само че вдигаше шум, ами се опитваше и да се пребори с железария. Беше абсолютно нечестно — къде беше късметът му, когато най-много се нуждаеше от него?
Той коленичи в желанието си да огледа по-добре и да разбере дали резето само е дръпнато, но не и заключено. Щом коленете му се отпуснаха върху мръсното килимче, усети някаква издутина, погледна надолу и видя изпод килимчето да се подава ъгълче на плик. Издърпа го — беше чисто бял плик, доста издут, без да е тежък. Не можа да се въздържи да не погледне вътре. Вдигна капачето и видя набръчкани краища на банкноти. Много на брой. По петдесет и двадесет и няколко по десет. Стари банкноти. Употребявани. Бяха страшно много.
Сториха му се като милион долара. В брой, в неговите ръце. Щеше да има нужда от пари, за да се прибере вкъщи. А той изобщо нямаше. Протегна ръка и издърпа една двайсетачка. После още една. След всяка издърпана банкнота възбудата му растеше. Кой щеше да разбере, ако вземеше целия плик? Толкова пъти, докато прибираше десетдоларовата банкнота, получена за сеанс, в цигарена кутия, която държеше в хладилника си, Емили повтаряше едни и същи думи пред Бен: „Парите са свобода“. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието му и му бяха нещо като мантра. Парите означаваха независимост. Парите предоставяха възможност на човек да бъде самият себе си. Държеше в ръце плик с пари и нямаше кой да го забележи. Можеше да даде парите на Емили; можеше да си плаща за храната; можеше да живее при нея.
Съществуването на тези пари оказа поразително въздействие върху него. Вече нямаше никакви наркотици наоколо. Той не беше заключен в товарната част на микробус. Беше свободен. Нямаше да върне плика там, където го беше намерил. Даже не допусна в мислите си подобна възможност. Затвори плика и го пъхна в предния джоб на панталона си. Имаше шанс да започне нов живот. Чувстваше се като зашеметен. Тогава изведнъж го връхлетя реалността на плена му между четирите стени на микробуса. Пликът като че щеше да го изгори. Изведнъж му се стори прекалено тежък и издут, сякаш ако някой в момента го наблюдаваше, нямаше начин да не забележи наличието му. Но това не го накара да размисли и да го върне на мястото му. Разшета се като у дома си, провери гардеробчето — не намери метла или бърсалка, вместо това откри бейзболна бухалка. След което веднага се покатери върху сгъваемата маса и вдигна бухалката нагоре, опитвайки се да отвори прозорчето на покрива. Наложи се да натиска три пъти, докато успее да захване куката за една от дупчиците и даже тогава не успя да я промуши изцяло — просто крайчецът на куката се закрепи върху отвора й, независимо от това прозорчето остана отворено, а Бен прибра бухалката обратно в гардеробчето и го затвори. Отново усещаше как времето го притиска, усещането за предстояща беда не беше изчезнало, само се беше притъпило. Това не попречи на движенията му да останат уверени и бързи, което се дължеше на опита от многобройните огледи на колите на клиентите, правени трескаво и крадешком, докато те се настаняваха на стола срещу Емили. Сетивата му бяха нащрек и в пълна готовност. Ръцете му бяха влажни, кожата му гореше.
Покатери се върху масата и насочи поглед към ръба на отвора — знаеше, че трябва да постигне целта си още с първия скок. Защото втори можеше и да няма — неуспехът означаваше да се сгромоляса по гръб върху масата; или щеше да си счупи нещо, или направо да се пребие. Имаше право само на един опит.
Вътрешният глас му напомни, че за маневрата, която се готвеше да предприеме, беше необходима много добра координация по линията око — ръка, а в това отношение всички бяха убедени, че на него това му липсваше. Гласът стана по-настойчив, убеждавайки го изобщо да не се опитва. Но силата, която го тласкаше към спасението и свободата, се оказа с по-мощен говорител и Бен се противопостави на обезкуражаващия го глас и най-безцеремонно го пренебрегна. Нямаше избор; просто трябваше да направи този скок. И той трябваше да е успешен.
Бен приклекна, усещайки гъвкавостта на привикналите си да се катерят по дърветата крака, насочи погледа на единственото си око точно над себе си и без да има ни най-малка физическа възможност да прецени правилно разстоянието до отвора на покрива, подскочи с изпънати нагоре ръце.
Дървеният ръб се удари в дланите му, той се залови за него, обвивайки пръсти и стискайки го здраво, и се заклати, увиснал в празното пространство. Микробусът се беше залюлял от скока му и точно в този момент невлязлата в дупчицата кука се плъзна и отвореното прозорче се стовари като китайски нож за обезкостяване на пилета върху пръстите на Бен. Той изрева, но нямаше никакво намерение да се отказва, сега вече не би могъл.
Бен се набираше и набираше нагоре, така както го беше правил толкова пъти, когато беше изпадал в затруднени ситуации, покатерен на някое дърво, сякаш и сега му предстоеше да се прехвърли на по-горен клон. Опита два пъти, но отново потъна, люлеейки се във вътрешността на микробуса — пръстите му го боляха ужасно, изопнати от тежестта на тялото му. Третия път успя да координира усилията си: набра се нагоре, натисна прозореца с глава, отвори го, прехвърли първо лакътя на едната си ръка над ръба и го подпря на външната повърхност на покрива, после прехвърли лакътя и на другата ръка, след което се набра върху длани и прехвърли и тялото си отвън. Махайки с крака, сякаш плуваше във вода, той ги сви в коленете, прехвърляйки и тях над ръба на отвора, и ги отпусна върху външната повърхност на покрива. Надигна глава, видя пилона, към който бяха прикачени и заключени предната гума и кормилото, след което се спусна по тясната стълба, прикрепена отстрани на товарната част на микробуса. В мига, в който краката му докоснаха паважа, той веднага се затича, като че някой го гонеше.
За нищо на света нямаше да използва асансьора. Вместо това отвори вратата, водеща към стълбите, и вземайки по две стъпала наведнъж, заслиза надолу, плъзгайки пръсти по парапета и усещайки краката си изтръпнали от напрежението и възбудата. Скочи върху стълбищната площадка, улови се отново за парапета и тъкмо да подскочи две стъпала по-надолу, спря сепнат и поразтърсен, като кола след внезапно появила се червена светлина на светофара.
Ник, ниско подстриганият шофьор на микробуса, наркодилърът, стоеше на стълбите с абсолютно безизразно лице, но с очи, приковани в Бен.
Бен застина на място, усещайки тежест в гърдите си, повтаряйки си, че зад леката издутина в десния джоб на панталона на този мъж се криеше револвер, че е военен, което означаваше, че е първокласен стрелец, че той пък е бил в микробуса му и че Ник без съмнение е разбрал за това, мислил и измислил как да постъпи с него, сега сигурно обаче щеше да действа незабавно, тъй като Бен му идваше направо като на сребърен поднос.
Помисли си за купчината банкноти в джоба отдясно на собствения си панталон, така внезапно натежали — имаше чувството, че дори не може да си помръдне крака. Абсолютно сигурно беше, че мъжът е забелязал очертанията на плика. Абсолютно сигурно знаеше. Хвана го!
Мъжът, от когото толкова се плашеше Бен, се усмихна и каза:
— Не бързай толкова, приятел. Да не си разбиеш зъбите.
Бен не чу почти нищо, освен за разбиването на зъбите. Ник продължи по стълбите нагоре, още малко и Бен щеше да се окаже точно на пътя му — обзе го такъв ужас, че виждаше лицето на мъжа като в мъгла, а все още изтръпналите му крака бяха на ръба да се подкосят. Очите им се срещнаха и Бен усети да му прилошава, а струйка топла пикня се плъзна по левия му крак.
— Извинявай — каза усмихващият се мъж и Бен отстъпи настрани.
