Виждам пламъчето, което проблясва в тъмните й очи при тези думи. Винаги се е гордяла, че притежава интелигентността и образоваността на мъж.

— Женски приказки — подхвърлям пренебрежително и я виждам как кимва одобрително. — А през повечето вечери тя се хранеше с нас, защото не искаше да е сама. Свикнала е да е заобиколена от много хора. Свикнала е да има придворни, а сега си няма никого.

— Под собствен брокатен балдахин! — възкликва тя.

— Когато най-напред ми я поверихте, вие ми наредихте да се отнасям с нея като с властваща кралица — отбелязвам с възможно най-мек тон. Не трябва да избухвам: ще бъде равносилно на смърт дори да повиша глас. — Трябва да съм писал на вас и на Сесил поне дузина пъти с питане дали мога да намаля числеността на домакинството й.

— Но така и не го направихте! Обслужват я стотици хора!

— Те непрекъснато се връщат — казвам. — Отпращам ги и й казвам, че трябва да има по-малко слуги и компаньони, но те никога не си тръгват. Изчакват няколко дни и после се връщат.

— О? Толкова много ли я обичат? Толкова ли е обичана? Нима слугите й я обожават толкова много, че й служат безплатно?

Това е нов капан.

— Може би нямат къде другаде да отидат. Може би са бедни слуги, които не могат да си намерят друг господар. Не знам.

При тези думи тя кимва:

— Много добре. Но защо й позволихте да се срещне с лордовете от Севера?

— Ваша светлост, те ни срещнаха случайно, когато бяхме излезли на езда. Не смятах, че това може да навреди с нещо. Те яздиха с нас няколко минути, не са се срещали насаме с нея. Нямах представа какво подготвят. Знаете как я отведох на безопасно място в мига, когато те събраха армията си. Подчинявах се до последната буква на всяко съобщение от Сесил. Дори той ще ви каже това. Отведох я в Ковънтри за по-малко от три дни. Държах я далеч от тях и я пазех внимателно. Те не дойдоха за нея, бяхме твърде бързи за тях. Опазих я заради вас. Ако бяха дошли да я вземат, с нас щеше да е свършено; но аз я отведох твърде бързо и те не можаха да реагират.

Тя кимва.

— А този нелеп годеж?

— Норфолк ми писа за него, а аз предадох писмото му на кралицата — казвам искрено. — Съпругата ми веднага предупреди Сесил.

Не казвам, че тя стори това, без да ми съобщи. Че аз никога нямаше да прочета лично писмо и да го препиша. Че се срамувам от това, че Бес е шпионка на Сесил толкова, колкото и от сянката на подозрение, паднала върху мен. Бес, като шпионка на Сесил, ще ме спаси от сянката на подозрението. Но и в двата случая съм унижен.

— Сесил не ми каза нищо за това.

Поглеждам лъжеца право в лицето. Изражението му е на учтив интерес. Той се накланя напред, сякаш за да чуе по-добре отговора ми.

— Казахме му веднага — повтарям уверено. — Не знам защо не ви го е съобщил. Смятах, че ще ви каже.

Сесил кимва, сякаш доводът е убедително изтъкнат.

— Нима е смятала, че може да направи братовчед ми крал? — пита ожесточено Елизабет. — Нима е смятала, че той ще управлява Шотландия и ще бъде мой съперник тук? Нима Томас Хауърд е смятал да стане Томас, крал на Шотландия?

— Тя не ми доверяваше плановете си — казвам искрено. — Знам единствено, че напоследък се надяваше, че с ваше позволение ще се оженят, и че той ще й помогне да се справи с шотландските лордове. Доколкото знам, най-голямото й желание винаги е било единствено да се върне в кралството си. И да го управлява добре: като ваша съюзница.

Не казвам „както вие обещахте, че ще стане“. Не казвам: „както всички знаем, че беше редно да сторите“. Не казвам: „само ако се бяхте вслушали в сърцето си, а не в подлите измислици на Сесил, нищо от това нямаше да се случи“. Кралицата не е господарка, която обича да й напомнят за нарушените обещания. А в този миг аз се боря за живота си.

Тя става от стола си и отива до прозореца, за да се загледа навън през пътя, който се спуска надолу от замъка. На всички врати са поставени допълнителни стражи, а на входа има допълнителни пазачи. Този кралски двор още се страхува от обсада.

— Мъже, на които цял живот съм се доверявала, ме предадоха в този момент — казва горчиво тя. — Мъже, на които бях готова да поверя живота си, вдигнаха оръжие срещу мен. Защо сториха това? Защо предпочитат тази израснала във Франция непозната чужденка пред мен? Тази кралица, лишена от добро име? Тази така наречена красавица? Това многократно омъжвано момиче? Аз пожертвах младостта си, красотата си и живота си за тази страна, а те хукват след една кралица, която осмисля живота си със суета и похот.

Едва се осмелявам да проговоря:

— Мисля, че причината е по-скоро във вярата им… — казвам предпазливо.

— Това не е въпрос на вяра. — Тя се обръща рязко към мен. — Аз позволявам на всеки да упражнява вярата, която желае. От всички монарси в Европа аз единствена позволявам на хората да отдават почит на Бога, както пожелаят. Единствена аз обещах и позволявам свобода. Но те превръщат това във въпрос на лоялност. Знаете ли кой им обеща злато, ако са готови да тръгнат срещу мен? Сам папата! Той беше наредил на един банкер да предоставя злато на бунтовниците. Знаем всичко за това. Били са платени от чуждестранна, вражеска сила. Това превръща случилото се във въпрос на лоялност: държавна измяна е да бъдете против мен. Тук не става въпрос за вяра, тук става въпрос коя ще бъде кралицата. Те избраха нея. Ще умрат заради това. Вие кого избирате?

В яростта си тя е ужасяваща. Падам на едно коляно.

— Както винаги, избирам вас, ваша светлост. Аз съм ви верен още откакто се възкачихте на трона, а преди това бях верен на сестра ви, а преди нея — на светия ви брат. А преди него — на царствения ви баща. Преди тях, моето семейство е служило на всеки коронован крал на Англия чак до Уилям Завоевателя. Всеки крал на Англия може да разчита на фамилията Талбот за нейната вярност. Вие не сте различна, аз не съм различен. Аз съм отдаден на вас, от цялото си сърце и душа, както моето семейство винаги е било отдадено на кралете на Англия.

— Тогава защо й позволихте да пише на Ридолфи? — процежда тя. Това е капан и тя го залага, а Сесил привежда към нас глава, за да чуе по-добре отговора ми, но гледа в краката си.

— Кой? Кой е Ридолфи?

Тя махва леко с ръка.

— Нима искате да ми кажете, че не знаете това име?

— Не — казвам искрено. — Никога не съм чувал за такъв човек. Кой е той?

Тя не обръща внимание на въпроса ми.

— В такъв случай няма значение. Забравете това име. Защо я оставихте да пише на посланика си? Тя подготвяше с него измяна и бунт, докато беше поверена на вашите грижи. Трябва да сте знаели това.

— Кълна се, че не знаех. Изпращах на Сесил всички писма, които намерех. Отпратих всички слуги, които тя беше подкупила. Плащам двойно на собствените си слуги, за да се опитам да ги накарам да ми останат верни. Плащам за допълнителни пазачи от собствения си джоб. Живеем в най-окаяния от моите замъци, за да я държим под око. Следя слугите, следя нея. Никога не преставам да го правя. Трябва да преобръщам самите камъчета на калдъръма, водещ към замъка, за да търся скрити писма. Трябва да тършувам из парчетата коприна, които използва за бродерия. Трябва да тършувам из каруцата на месаря, и да режа хляба. Самият аз трябва да съм шпионин, за да тършувам за писма. И правя всичко това, макар то да не е работа за един Талбот. И докладвам всичко това на Сесил, сякаш съм някой от платените му шпиони, а не благородник, подслонил кралица. Направих всички почтени неща, които бихте могли да поискате от мен, и други освен тях. Подложих се на унижения, за да направя нещо повече за вас. Изпълнявах задачи, които никога не бих повярвал, че човек с моето потекло може да извърши. И всичко това — по искане на Сесил. Само заради вас.

— Тогава, ако правите всичко това, защо не сте разбрали, че е крояла заговор под собствения ви покрив?

— Тя е умна — казвам. — И всеки мъж, който я види, пожелава да й служи. — Веднага ми се приисква да не бях изрекъл тези думи. Трябва да внимавам. Виждам как червенината се надига под ружа по бузите на кралицата. — Заблудени мъже, глупави мъже, онези, които забравят какво сте сторили за тях вие и вашите близки. Те се стремят да й служат, водени единствено от лекомислието си.