Мили Боже, не виждам земята. Под мен има само тъмнина и виещ вятър. Вкопчвам се в перваза на прозореца, сякаш не мога да го пусна. Агнес е побеляла от страх, лицето на вратаря е спокойно. Ако смятам да тръгна, трябва да тръгна сега. Пускам се от успокояващата опора на каменната прозоречна арка, оставям се да увисна на въжето. Пристъпвам навън, във въздуха. Чувствам как въжето се изопва и става ужасяващо тънко, и понечвам да тръгна назад, в тъмнината, в нищото; краката ми се блъскат в големите камъни на стените, полата ми се издува и плющи на вятъра.

Отначало изпитвам единствено ужас; но увереността ми нараства, докато правя стъпка след стъпка и чувствам как вратарят отпуска въжето. Вдигам поглед и виждам колко надолу съм слязла, макар че не смея да погледна надолу. Мисля, че ще успея. Чувствам как радостта от усещането, че съм свободна се надига в мен, докато треперещите ми стъпала докосват стената. Изпитвам първична радост от полъха на вятъра върху лицето ми, и дори радост от огромното пространство под мен, докато се спускам: радост, че съм извън замъка, докато те си мислят, че съм пленница, затворена в задушните си стаи; радост, че отново нося отговорност за собствения си живот, макар че вися на края на въже като пъстърва на кукичка, радост от това отново да бъда себе си — жена, която ръководи сама живота си.

Земята се надига под мен изведнъж, като тъмна скрита грамада, и аз заставам, залитайки, на крака, развързвам въжето и го дръпвам силно три пъти, а те го изтеглят обратно горе. До мен са пажът ми и Мери Сетън, моята компаньонка, която е била с мен през целия ми живот. След нея ще слезе придворната ми дама; а след нея и втората ми придворна дама, Агнес Ливингстън.

Пазачите на главната порта са небрежни: виждам ги на бледия фон на пътя, но те не ни виждат на фона на тъмните стени на замъка. След миг вниманието им ще бъде отклонено — ще бъде подпален един обор — и когато забързат да потушат огъня, ние ще изтичаме надолу към портата, където по пътя в галоп ще се зададат коне; всеки ездач ще води резервен кон, най-бързият — за мен, и ние ще сме на конете и ще сме заминали, преди изобщо да са разбрали, че ни няма.

Стоя съвсем неподвижна, без да нервнича. Възбудена съм и се чувствам силна и изпълнена с желанието да затичам. Имам чувството, че мога да тичам до Норталъртън, дори до морето в Уитби. Усещам силата, която тече в жилите ми, силното ми младо желание за живот, пулсиращо по-силно поради страха и вълнението. То бие в сърцето ми и трепти в пръстите на ръцете ми. Мили Боже, трябва да бъда свободна. Аз съм жена, която трябва да бъде свободна. По-скоро бих предпочела да умра, отколкото да не съм свободна.

Чувам тихото тътрене, докато Рут, моята прислужница, се измъква през прозореца, а след това шумоленето на полите й, когато вратарят започва да я сваля. Виждам тъмния й силует да се спуска тихо надолу по стената на замъка, после въжето изведнъж се свива и тя леко изхленчва от страх.

— Шшт! Шшт! — изсъсквам нагоре към нея, но тя е на шейсет фута над мен, не може да ме чуе. Студената ръка на Мери се пъхва в моята. Рут не се движи, вратарят не я спуска, нещо се е объркало ужасно; после тя пада като торба с парцали, въжето се спуска и се вие като змия надолу над нея, докато той го пуска, и чуваме ужасения й писък.

Глухото тупване, когато тя се удря в земята, е ужасен звук. Със сигурност си е строшила гръбнака. Веднага изтичвам до нея, и тя стене от болка, притиснала устата си с ръка, опитвайки се, дори в този миг, да не ме издаде.

— Ваша светлост! — Мери Сетън ме дърпа за ръката. — Бягайте! Те идват.

Поколебавам се за миг. Бледото лице на Рут е сгърчено в агония, сега тя е захапала юмрука си, опитвайки се да не вика. Поглеждам към главната порта. Пазачите, чули писъка й, са се обърнали с търсещи погледи към замъка, един мъж тича напред, вика нещо на друг, някой носи факла от поставката на входа. Приличат на хрътки, които се разгръщат, за да надушат плячката.

Вдигам качулката над главата си, за да скрия лицето си, и започвам да се снишавам назад в сенките. Може би ще успеем да заобиколим замъка и да се измъкнем през някоя задна порта. Може би има някоя врата за тайни излизания при обсада или нещо подобно, където можем да се скрием. После от вътрешността на замъка се разнася вик: вдигнали са тревога в покоите ми. Изведнъж нощта се озарява от полюляващите се пламъци на факлите и те започват да подвикват гръмко: „Хей! Хей! Хей!“ като ловци, като викачи, които подкарват дивеча пред себе си.

Обръщам се на една страна, а после на друга, с глухо биещо сърце, готова да побягна. Но сега те са видели силуетите ни, очертани от техните факли на фона на тъмните стени на замъка, и се разнася силен рев: „Ето я! Дръжте я! Ето я! Пресечете й пътя! Заобиколете я! Ето я! Притиснете я!“

Чувствам как смелостта се изцежда от мен, сякаш кръвта ми изтича, и ставам леденостудена. Вкусът на поражението е като студено желязо в устата ми, като мундщука за необяздена кобила. Идва ми да се изплюя, за да прогоня горчивия вкус. Искам да побягна; и искам да се хвърля по очи на земята и да заплача за свободата си. Но една кралица не постъпва така. Трябва да намеря смелост да отметна качулката си назад и да застана изправена и висока, когато мъжете дотичат и тикнат факлите си в лицето ми, за да видят какво са уловили. Трябва да стоя неподвижна и горда, трябва да ме видят като кралица, макар и облечена като прислужница в черно пътническо наметало. Трябва да изиграя ролята на кралица, за да не се държат с мен като с прислужница. Сега, в този миг на моето унижение, няма нищо по-важно от това да запазя силата на кралското величие. Аз съм кралица. Никой смъртен не може да ме докосва. Трябва да осъществя магията на кралското величие съвсем сама, в тъмнината.

— Je suis la reine — казвам, но гласът ми е прекалено тих. Чувам го как трепери от тревога. Заставам по-изправена и повдигам брадичка. Казвам по-високо: — Аз съм кралицата на Шотландия.

Слава Богу, те не ме сграбчват, а само един от тях слага ръка върху мен. Мисля, че бих умряла от срам, ако отново ме оскверни мъж от неблагороден произход. Дори в този миг изгарям при мисълта за ръката на Ботуел върху гърдите ми, за устата му върху шията ми.

— Предупреждавам ви! Не можете да ме докосвате!

Те оформят кръг около мен с наведените си факли, сякаш съм вещица, която може да бъде задържана само от огнен обръч. Някой казва, че идва лорд Талбот, граф Шрусбъри. Той бил на вечеря със сър Франсис Нолис и лорд Скроуп, и те му казали, че шотландската кралица е побягнала като крадец в нощта, но вече е заловена.

И следователно именно така ме вижда той за първи път, когато пристига тичешком, препъвайки се, със смръщено от тревога уморено лице. Той ме вижда да стоя сама, в черно наметало с отметната назад, разкриваща лицето ми качулка, така че всички да могат да ме познаят и да знаят, че не могат да сложат ръка върху мен. Една пребледняла миропомазана кралица по кръв. Една кралица във всяко отношение, показваща силата на откритото пренебрежение, кралица в своята властна стойка, кралица във всичко, освен притежанието на своите тронове.

Аз съм една кралица, хваната натясно.

Заградили са я в обръч с факли, като вещица, която удържат с огън, готови да я качат на кладата. Когато се приближавам тичешком, дъхът ми излиза с усилие, а гърдите ме стягат, сърцето ми бумти от внезапната тревога; усещам неподвижността около нея, сякаш някаква магия е накарала всички тях да замръзнат. Сякаш тя наистина е вещица и дори само при вида й всички са се превърнали в камък. Ръката й държи качулката, отметната назад от лицето й, и виждам тъмните й коси, неравно подрязани и къси като на хлапак, белия овал на лицето й и тъмните й блестящи очи. Тя ме поглежда, без да се усмихва, и аз не мога да извърна поглед. Би трябвало да се поклоня, но не мога да го направя. Би трябвало да се представя, сега, при първата ни среща; но не мога да намеря думи. Би трябвало някой да бъде тук, за да ме представи, редно е да имам херолд, който да оповести титлите ми. Но се чувствам така, сякаш съм гол пред нея: тук сме само тя и аз, застанали като врагове един срещу друг през пламъците.