— Тя трябва да бъде свободна — казвам непредпазливо на Бес. — Когато я виждам така, разбирам, че тя трябва да бъде свободна.

— Определено е трудна за опазване — казва тя без следа от романтични нотки в гласа.

Кълна се в Девата, това е последният път, в който ще позволя да бъда отведена обратно в този омразен затвор, какъвто е замъкът Тътбъри. Сега отивам кротко, но това е последният път, в който ще ме отведат нагоре по виещия се път до тази воняща тъмница, където слънцето никога не огрява в стаята ми и където вятърът духа постоянно и студено над равните поля. Елизабет се надява, че ще умра от студа и влагата тук, или от болест, причинена от зловонните влажни мъгли откъм реката; но тя греши. Аз ще я надживея. Кълна се, че ще я надживея. Ще трябва да ме убие, ако иска да носи траур за мен. Няма да изнемощея и да умра, за да й угодя. Ще вляза в замъка сега, но ще си тръгна от него начело на моя собствена армия. Ние ще влезем в Лондон и аз ще хвърля Елизабет в тъмница, и ще я видим колко дълго ще издържи в някой избран от мен влажен замък.

Могат да ме докарат припряно тук, могат да ме отведат чак обратно до замъка Болтън, ако искат, но аз съм кралица на приливите и отливите и точно сега течението се движи бързо за мен. Няма да ме държат в плен повече от още една седмица. Не могат да ме задържат. Това е краят за семейство Шрусбъри: те още не го знаят, но всеки момент ще бъдат унищожени. Лордовете от Север ще дойдат да ме отведат с Норфолк начело. Датата е уговорена — ще бъде шести октомври — и аз ще отброявам дните на царуването си от тази дата. Ние ще бъдем готови: аз съм готова сега. Тогава моите тъмничари ще станат мои затворници, и аз ще се отнасям с тях, както пожелая.

В момента Норфолк сигурно призовава арендаторите си: хиляди ще откликнат на неговия призив. Лордовете от Севера ще съберат голямата си армия. Всичко, което семейство Шрусбъри постигат, като ме довеждат тук, в най-окаяната си тъмница, е че ме затварят на място, където може лесно да бъда открита. Всички знаят, че ме държат в Тътбъри, всички знаят пътя до замъка. Армията на Севера ще дойде да ме спаси след броени седмици, и двамата Шрусбъри могат да избират дали да умрат, като отбраняват мръсния си замък, или да ми го предадат. Усмихвам се при мисълта за това. Те ще дойдат при мен и ще ме помолят да им простя и да си спомня, че винаги са се отнасяли любезно с мен.

Към самия граф изпитвам уважение: всеки би му се възхитил; и доста харесвам Бес: тя е добросърдечна жена, макар и много вулгарна. Но това ще доведе до техния край, може би до тяхната смърт. Всеки, който застане на пътя ми, между мен и свободата ми, ще трябва да умре. Уреченият ден е шести октомври и те трябва да бъдат готови, както съм готова аз: за победа или за смърт.

Не аз избрах този път. Аз дойдох при Елизабет в нужда, като родственица, молеща я за помощ. Тя се отнесе с мен като с враг и сега се отнася към собствените си лордове и собствения си братовчед като към врагове. Всеки, който мисли, че тя е велика кралица, би трябвало да отбележи следното: в своя триумф тя беше мнителна и не прояви великодушие и щедрост. Когато е в опасност, тя бива завладяна от паника. Тя ме докара до отчаяние, а тях тласна към бунт. Няма да има кого друг да вини, освен себе си, когато щурмуват замъка й, хвърлят я в Тауър и я изпратят на ешафода, на който умря майка й. Тя и върховният й съветник Сесил имат такива мнителни, озлобени умове, че са си представяли собствения си провал, и така го предизвикаха. Както постъпват винаги страхливите и мнителни хора: те си представяха най-лошото и го превърнаха в реалност.

Имам писмо от посланика си, епископът на Рос, Джон Лесли, който е в Лондон и следи как се руши властта на Елизабет. Намерих го затъкнато в седлото си, когато яхнахме припряно конете си, за да потеглим към Тътбъри. Дори в ужасеното бързане да стигнем от Уингфийлд до замъка Тътбъри някой предан човек е имал време да ми услужи. Дори конярите на Шрусбъри вече са на моя страна. Бес и съпругът й са жертва на предателство в собственото си домакинство. Домът е пълен с шпиони, добре платени с испанско злато, които очакват да ми служат. Бележката на Лесли, набързо надраскана на смесица от френски и шифрован език, ми съобщава за паника в Лондон, за това, че Елизабет е обезумяла от страх заради получаваните на всеки час съобщения за бунтове, които избухват из цялата страна.

Смачквам писмото и го пъхам в джоба си. Ще го изгоря веднага щом спрем за вечеря. Яздя с ръце, отпуснати върху юздите, почти без да усещам коня под себе си. Мислено си представям Елизабет, моята братовчедка, как се втурва към замъка Уиндзор, оглежда придворните си и вижда във всяко лице прекалено ентусиазираната усмивка на предателството. Знам как е, сама съм го виждала. Тя ще почувства, както почувствах аз в Холируд, че няма никой, на когото може да се довери; ще разбере, както разбрах аз в Дънбар, че подкрепата за нея пресъхва и че нейните последователи й обещават верността си в същия миг, когато я изоставят. Сега тя знае, че дори Дъдли, нейният приятел от детинство и неин любим от години, е заговорничил с Норфолк да ме спаси. Собственият й любим, собственият й братовчед, и всички лордове от Частния й съвет, до един са на моя страна. Всички лордове в нейния двор искат да ме видят освободена. Обикновените хора са ми предани от все сърце и душа. Тя е напълно предадена. Когато се възкачи на престола, я наричаха „нашата Елизабет“, а сега тя изгуби обичта им.

Мисля си за Шрусбъри, който язди мрачно до мен, как бърза напред, за да ме повдигне и да ми помогне да сляза от седлото, за тихата наслада, която изпитва, когато е в моята компания на вечеря, за дребните му подаръци и неизменната му вежливост. Той е положил клетва като неин васал, но аз го спечелих на своя страна. Спечелих на своя страна всеки лорд в Англия. Знам това. Виждам го в Шрусбъри и във всеки мъж в домакинството на Бес. Всички те копнеят да ме освободят.

Половината неща, от които имаме нужда, са оставени в Уингфийлд, и по никакъв начин не мога да купя пресни зеленчуци в кръг от двайсет мили. Запасите в околността са изчерпани, а мъжете избягаха, за да се присъединят към армията на Севера, която се събира в Бранспат под командването на графа на Уестморланд, като се кълне във вярност на шотландската кралица и обявява свещена война в името на Римокатолическата църква. Страната вече се готви за война, а когато изпращам управителя си на пазара, той казва, че не искат да му продадат нищо: чувства се така, сякаш самият той е врагът.