Той се опитва да каже истината на това маскарадно шествие сред огледала, костюми и лъжливи лица. Бих се смял, ако не бях сломен от собствените си скърби, ако не се бях поболял от тревога за него. Той се опитва да каже истината пред този съдебен състав от шпиони и лъжци.

Всички сме уморени и се готвим да прекратим за вечеря, когато Никълъс Баръм, церемониалмайстор на кралицата и оръдие в ръцете на Сесил, внезапно изважда писмо от Джон Лесли, епископ на Рос, до шотландската кралица. Представя го като веществено доказателство и всички покорно го прочитаме. В него епископът съобщава на кралица Мери, че нейният годеник, Норфолк, е предал собствената си кралица на шотландските лордове. В него се казва, че всички планове на кралица Елизабет, всички съвети на нейните съветници, на всичките й най-близки съветници, са били подробно докладвани от Норфолк на враговете на Англия. Писмото е изключително шокиращо, и е доказателство, пълно и завършено доказателство, че той е бил на страната на шотландците срещу Англия, и е работел за кралица Мери. Това е един невероятен документ. Той показва Норфолк, без съмнение, като завършен и безспорен предател.

Наистина изобличаващо, напълно изобличаващо и водещо към осъждане. Само че някой пита Никълъс Баръм дали това писмо е било прихванато, докато е пътувало към шотландската кралица, или иззето от покоите й? Разбира се, всички поглеждат към мен, защото аз съм този, който би трябвало да е заловил едно такова писмо. Сега аз съм виновен, защото не съм го заловил. Поклащам глава и Баръм спокойно съобщава, че това необичайно писмо по някакъв начин се е изгубило, било е потулено някъде. Не е било изпратено и аз не съм го заловил. Кралицата на шотландците изобщо не го е виждала. Той ни казва, с искрено изражение на лицето, че копие от това изключително уличаващо писмо било скрито в тайна стая и открито като по чудо, години по-късно, от Джеймс, граф Мъри, а после предадено от него на кралицата на Англия малко преди смъртта му.

Не мога да се сдържа и поглеждам невярващо към Сесил: не мога да повярвам, че той може да очаква мъже — не деца, които обичат вълшебните приказки, а мъже, познаващи света, и лордове като самия него — да приемат тази заплетена измислица. Погледът, който той ми отправя в отговор, е придружен с безизразна усмивка. Глупак съм да очаквам нещо по-убедително. За Сесил е без значение дали нещо от това има смисъл: това, което има значение за него, е че писмото е включено в протокола, че протоколът е част от процеса, че ще послужи като доказателство, което да оправдае присъдата пред света, и че присъдата ще бъде: „виновен“.

— Сега ще вечеряме ли? — пита той любезно.

Надигам се и всички излизаме. Толкова съм глупав, че потърсвам Норфолк с поглед, когато ние, лордовете, отиваме на вечеря, и си казвам, че ще обгърна раменете му с ръка за миг и ще прошепна: „Не губете кураж: няма начин да избегнете присъдата, но помилването ще я последва.“

Разбира се, той не вечеря с нас. Бях забравил. Всички отиваме да вечеряме в голямата зала, а той отива да се храни сам в килията си. Той не може да вечеря с нас, той е прокуден от нашата компания, и вече никога няма да обгърна с ръка раменете му.

Не изпитвам особена обич към шотландската кралица, Господ ми е свидетел, но една жена трябва да има по-кораво сърце от моето, за да не я защити от новия гост в нашия дом и неин временен тъмничар, Ралф Садлър. Той е коравосърдечен злонравен старец, напълно невъзприемчив към каквато и да било форма на красотата, независимо дали става въпрос за белия скреж по дърветата тук, в замъка Шефилд, или за бледата, измъчена красота на шотландската кралица.

— Имам заповеди — казва ми дрезгаво той, след като тя се е оттеглила от масата за вечеря, неспособна да го изтърпи дори за миг повече, докато той сърба шумно яхнията си с месо и зеленчуци. Тя прошепва, че има главоболие, и излиза от стаята. Иска ми се и аз да можех да се измъкна толкова лесно, но аз съм господарката на голям и знатен дом и трябва да изпълня дълга си към своя гост.

— Заповеди ли? — питам учтиво и го гледам как отново загребва с лъжицата си голямо количество и го поднася към голямата си уста.

— Да — казва той. — Да я защитавам, да я закрилям, да й преча да избяга, и ако всичко друго се провали… — Той прави ужасен жест с обърнатата си хоризонтално ръка, дълго прерязващо движение през собствената му шия.

— Готов сте да я убиете?

Той кимва:

— Не може да й позволим да се освободи — казва той. — Тя е най-голямата опасност, пред която се е изправяла тази страна.

За миг си помислям за испанската армада, която, казват, Филип готвел точно сега в страховитите си корабостроителници. Помислям си как папата настоя всички от старата вяра да проявят неподчинение спрямо кралица Елизабет, упълномощавайки ги да я убият. Спомням си за французите и шотландците.

— Как е възможно да бъде такава? — питам аз. — Та тя е само една жена. Сравнете я с всичко друго, пред което сме изправени.

— Защото тя е символна фигура, като фигурите на носовете на корабите — казва той рязко. — Защото е французойка, защото е шотландка, защото е католичка. Защото никой от нас няма да спи спокойно в леглото си, докато тя е свободна.

— Изглежда малко жестоко да трябва една жена да умре, защото вие не можете да спите — казвам язвително.

С това си спечелвам строг поглед от този суров стар човек, който очевидно не е свикнал да разговаря с жена, която има собствено мнение.

— Научих, че тя е спечелила на своя страна вас, и вашия съпруг — казва той злобно. — Научих, че особено той бил много омаян.

— И двамата служим добре на кралицата — казвам твърдо. — Както нейна светлост знае, както знае и добрият ми приятел лорд Бърли. Никой досега не се е съмнявал в почтеността на милорд. А аз мога да служа добре на нейна светлост и въпреки това да не искам да видя шотландската кралица убита.

— Вие може и да сте способна на това — казва той мрачно. — Но аз не мога. И очаквам, че след известно време повече ще бъдат хората, които мислят като мен, отколкото онези, които мислят като вас.

— Тя би могла да загине в битка — казвам аз. — Ако, да не дава Господ, има битка. А може да загине и от ръката на платен убиец. Но не може да бъде екзекутирана, тя е от кралско потекло. Не може да бъде обвинена в държавна измяна, тя е миропомазана кралица. Никой съд не може да я съди.

— О, кой го казва? — пита той внезапно, като оставя лъжицата си и обръща към мен едрото си лице.

— Законът на страната — заеквам аз. Той е почти стряскащ с едрата си фигура и с гнева си. — Законът на страната, който защитава както великите, така и обикновените хора.

— Законът е това, което ние кажем, че е — надуто изрича той. — Както тя може тепърва да открие, както може един ден да разберете и вие. Законът ще бъде такъв, какъвто ние кажем, че трябва да бъде. Ние създаваме законите и онези, които ни отправят закани или ни плашат, ще открият, че са извън закрилата на закона.

— Тогава това не е никакъв закон — изтъквам аз. В края на краищата аз съм съпруга на лорд-канцлера на Англия. — Законът трябва да защитава висшестоящите и нисшите, невинните, и дори виновните, докато тяхното престъпление бъде доказано.

Садлър се изсмива — груб, висок смях.

— Това може да е било така в Камелот — казва той грубо. — Но сега светът е различен. Ние сме готови да използваме законите срещу нашите врагове, готови сме да намираме доказателства срещу нашите врагове, а ако няма нито закон, нито доказателства, тогава сме готови да създадем нови, специално заради тях.

— Тогава не сте по-добри от тях — казвам тихо, но на висок глас се обръщам към виночерпеца си и казвам: — Още вино за сър Ралф.

Годеникът ми се бори за живота си в съдебната зала, съден от мъже, не по-малко изплашени от него самия. Синът ми е далече от мен. Единственият мъж, който би могъл да ме спаси сега, е много, много далече, сам той затворник, и не очаквам някога да го видя отново. Най-големият ми враг е новият ми тъмничар и дори Бес, най-лъжовната приятелка, която една жена някога е имала, е отвратена от суровото му отношение към мен.