— Хънтингдън е човек на кралица Елизабет — казвам отчаяно. — Знаете това. Той е неин родственик. Ухажвал я е, за да се омъжи за него. Той е следващият наследник на нейния трон след мен и сина ми. Мислите ли, че мога да го очаровам?

— Бог знае, че сте добре дошла да опитате — казва тя кисело, прави реверанс и тръгва заднешком към вратата.

— В противен случай какво? — питам, докато тя си отива. — В противен случай какво? Какво ще стане с мен, когато му бъда поверена, за да ме пази? Изпращате ме на смърт и го знаете. Бес! Бес!

Не мога да спя. Не мога и да ям, докато се случва всичко това. Не мога да седя спокойно в стола си, нито пък ми доставя удоволствие да изляза на езда. Откупих й четири дни безопасност, като изтъкнах довода, че те нямат достатъчно силна стража, че сега, когато армията на Севера е в поход — кой знае къде? — те не ще смеят да потеглят с нея. Могат да се озоват право в засада. Никой не знае колко мъже са се присъединили към лордовете от Север. Никой не знае къде са сега. Хейстингс неохотно изпрати да повикат още от неговите хора.

— Защо да си правим труда? — пита ме Бес: кафявите й очи са студени. — След като тя и без друго трябва да си отиде? Защо да се грижим дали Хейстингс има силна стража? Бих си помислила, че искаш тя да бъде спасена.

Иска ми се да й кажа: „Защото съм готов да кажа всичко, за да я задържа под един и същи покрив със себе си за още един ден.“ Но това изобщо няма да прозвучи логично. Затова отбелязвам:

— Вестите, които идват отвсякъде, гласят, че Уестморланд и Нортъмбърланд се придвижват, а армията им наброява повече от две хиляди души. Не искам да ги изпращам в беда. Изобщо не е от полза за нас, ако тръгнат оттук и попаднат в засада.

Бес кимва, но не изглежда убедена.

— Не е добре за нас тя да остане тук като хваната в капан — казва тя. — Армията ще й налети като рояк оси на гърне със сладко. По-добре тя да си отиде, отколкото те да ни обсадят тук. По-добре тя потегли прекалено рано, отколкото прекалено късно. Не ни трябва тук. Не искаме нейната армия да пристигне тук, за да я отведе.

Кимвам. Новобрачните съпрузи, каквито бяхме само преди месеци, не искаха тя да идва тук и да наруши щастието ни. Но сега? Сега ние сме разделени по отношение на желанията си. Бес мисли единствено как да опази в безопасност себе си и богатството си през този опасен период. А по някаква причина аз изобщо не мога да мисля. Изобщо не мога да правя планове. Мисля, че сигурно имам лек пристъп на подагра, която ме мъчеше преди. Никога не съм се чувствал толкова замаян, толкова уморен и толкова болен. Забелязвам, че прекарвам цели часове, загледан през прозореца към отсрещния край на вътрешния двор, към затворените капаци на прозорците й. Сигурно съм болен. Не мога да мисля за нищо, освен за това, че ми остават само четири дни, в които тя ще бъде под моя покрив, а дори не мога да си измисля причина да прекося вътрешния двор и да говоря с нея. Четири дни, а аз може да ги прекарам като куче, което седи пред затворена врата, без да знае как да влезе. В мислите си надавам вой.

Зазорява се, когато чувам блъскането по голямата порта на къщата. Събуждам се веднага, сигурна, че това е армията на Севера, дошла да я освободи. Джордж не помръдва: лежи като камък, макар да знам, че е напълно буден, изглежда, че напоследък изобщо не спи. Лежи и слуша със затворени очи: не желае да говори с мен, не ми дава и възможност аз да поговоря с него. Дори сега, при блъскането по вратата, той не помръдва — той е човек, на когото цял живот някой друг е отварял вратата. Измъквам се сърдито от леглото, загръщам с роба голото си тяло, затягам връзките и затичвам към вратата и надолу по стълбите до вратаря, който разтваря широко портата и един покрит с кал ездач влиза с тропот във вътрешния двор: лицето му се белее в утринната светлина. Слава Богу, това е пратеник от Лондон, а не въоръжен отряд от Север. Слава Богу, че не са дошли да я отведат, когато тук пред тях мога да се изправя само аз, облечена в нощница, а съпругът ми си лежи в леглото, неподвижен като надгробен камък.

— Кой е? — питам настойчиво.

— Пратеник на Сесил.

— Какво има?

— Война — казва той кратко. — Най-сетне започна война. Северът се е надигнал, лордовете Уестморланд и Нортъмбърланд са се обявили против кралицата, войниците им са излезли на бойното поле, знамената им са развети. Яздят под знамето с петте Христови рани, всички паписти в страната се стичат да се присъединят към тях. Заклели са се да възстановят истинската религия, да плащат подобаващи надници на работещите хора, и — той кимва към покоите на шотландската кралица — да я освободят и да я поставят отново на трона й.

Притискам робата към гърлото си: мразовитият въздух е също толкова леден, колкото и ужасът. Мъглата, стелеща се откъм ниските ливади край реката, е мокра като дъжд.

— Идват насам? Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Тук. Ето вашите заповеди — казва той, като започва да рови в торбата си и тиква в ръката ми измачкано писмо. С въздишка на облекчение, сякаш единствено този лист хартия може да ме спаси, разпознавам почерка на Сесил.

— Колко далече са? Каква е мощта на армията? — питам настойчиво, докато той слиза от седлото.

— Слава на Бога, не ги видях, докато идвах насам; но кой знае? — казва лаконично той. — Някои твърдят, че ще превземат първо Йорк, други пък казват, че ще бъде Дърам. Може да превземат Йорк и да възстановят кралството на Севера. Големите войни ще се повторят отново, но този път още по-ужасни. Две кралици, две вери, поели на кръстоносен поход, две армии, борба до смърт. Ако испанците стоварят на суша армията си, за да помогнат на шотландската кралица — което могат да направят за броени дни от владените от Испания части на Ниските земи — всичко ще свърши, а ние ще загинем.

— Вземете каквото искате от кухнята, но не им казвайте нищо — нареждам му и се връщам тичешком в спалнята си. Джордж седи изправен в леглото, с мрачно лице.

— Какво има, жено? — пита той.

— Прочети това — казвам, като тиквам листа в ръката му и се покатервам върху леглото.

Той взема писмото и разчупва печата:

— Какво става?

— Пратеникът казва, че лордовете от Север са събрали армия и са потеглили в поход — казвам кратко. — Обявили са война. Идват тук да я вземат.

Той ме стрелва с бърз поглед и разгъва писмото:

— От Сесил е. Казва, че трябва да заминем незабавно на юг. Веднага трябва да отведем шотландската кралица в замъка в Ковънтри, за да бъде държана под стража там. Той ще ни даде нареждания какво да правим оттам нататък. Трябва да стигнем на юг, преди да я спасят. Трябва да вървим веднага. — Той скача от леглото. — Обяви тревога — казва той. — Аз ще трябва да разбудя стражата и веднага да отведа кралицата. И иди при нея и й кажи, че трябва веднага да се приготви за тръгване.

Спирам на вратата, осенена от горчива мисъл:

— Обзалагам се, че тя знае всичко за това — казвам внезапно. — Сигурно са й казали, когато ни гостуваха. Когато ти я остави да говори с тях насаме. Те сигурно са й доверили плановете си. Сигурно е получавала тайни писма. Вероятно ги е чакала през цялата минала седмица.

— Просто я подготви за заминаване.

— Ами ако откаже да тръгне?

— Тогава ще трябва да я завържа за коня й — казва той. — Една армия от петдесет души може да завземе това място след час. А половината наши слуги са готови да я освободят от обич към нея, и да й отворят портите. Ако ни обсадят, загубени сме.

Толкова се радвам да чуя за жестокостта, която планира да прояви към нея, че вече съм почти излязла, когато ме осенява мисълта.

— Но чакайте, милорд. Чакайте! Ами ако победят?

Той спира да се облича, с връзките на панталоните си за езда в ръце:

— Ако победят ли?

— Ами ако армията на Севера го превземе и го задържи? Ако Уестморланд и Нортъмбърланд извоюват победа и влязат в Лондон? Ами ако испанците пристигнат да ги подкрепят? Ами ако Хауърд вдигне на бунт и източните части на страната, а корнуолците и уелсците се вдигнат да защитават старата религия? Ако победят Елизабет, а ние държим в плен бъдещата кралица? Ами ако връзваш върху коня й бъдещата кралица на Англия? В такъв случай ние сме предатели и ще умрем в Тауър.