— Сигурен ли сте, че тя знае за този заговор?

— Дали знае за него? Тя го е сътворила!

Поклащам глава. Не мога да повярвам. Няма да повярвам.

— Разпитах я толкова, колкото мога. Но може би тя ще бъде по-открита с вас или графинята — казва искрено младият мъж. — Върнете се при нея, вижте дали можете да разберете още нещо. Аз ще се нахраня, ще си почина тук тази нощ, и ще си тръгна на зазоряване.

— Ридолфи може да е фалшифицирал писмото, в което е пишело, че тя го е препоръчала — предполагам аз. — Или може да лъже за него.

Или, помислям си, тъй като в тази каша, в която сме затънали, не мога да бъда сигурен в нищо, може вие да ме лъжете, или Сесил да лъже всички ни.

— Да предположим, че започнем с вероятността тя да е тази, която лъже — казва той. — Вижте дали можете да измъкнете нещо от нея. Особено плановете на испанците. Трябва да знаем какво възнамеряват да правят те. Ако знае, тя трябва да ви каже. Ако имаме дори най-малка представа къде ще слязат на суша, можем да спасим стотици животи, можем да спасим нашата страна. Ще се видя с вас, преди да си тръгна. Отивам в покоите й. Вероятно моите хора ги претърсват основно точно сега.

Той прави бързо лек поклон и си отива. Обръщам се отново към шотландската кралица. Тя ми се усмихва, докато вървя през тревата към нея, и аз разпознавам онзи палав проблясък в очите й, от който ми спира сърцето. Познавам го, познавам я.

— Колко сте блед, скъпи Шюзбюи — отбелязва тя. — Тези тревоги се отразяват зле и на двама ни. Едва не припаднах, когато чух камбаната.

— Знаете, нали? — питам уморено. Не сядам на столчето в краката й: отново оставам прав, а тя се надига от мястото си и идва до мен. Усещам уханието на парфюма в косата й, тя стои толкова близо, че ако протегна ръка, мога да докосна талията й. Мога да я придърпам към себе си. Тя накланя глава назад и ми се усмихва — многозначителна усмивка, усмивка, каквато се разменя между хора, свързани в близко и топло приятелство, усмивка, каквато си разменят влюбени.

— Не зная нищо — казва тя с онзи палав, предразполагащ към доверие блясък в очите.

— Тъкмо му казвах, че е възможно този Ридолфи да е използвал името ви без ваше позволение — казвам. — Той не ми вярва, а откривам, че и сам аз не си вярвам. Вие познавате Ридолфи, нали? Вие сте го упълномощили, нали? Изпратили сте го при папата, и при херцога в Нидерландия, и при Филип Испански, наредили сте му да планира нашествие? Въпреки че скрепихте с клетва ново споразумение с Елизабет? Въпреки че подписахте с името си предложения от нея мирен договор? Макар да обещахте на Мортън, че няма да ковете заговори и няма да изпращате писма? Макар да обещахте и лично на мен, насаме, по моя молба, че ще внимавате? Макар да знаете, че те ще ви отведат от мен, ако не ви пазя?

— Не мога да се преструвам на мъртва — прошепва тя, макар че сме сами и в градината не се чува друг звук, освен очарователната, тиха, напомняща за мелодия от лютня следобедна песен на дрозда. — Не мога да се откажа от собствената си кауза, от собствения си живот. Не мога да лежа като труп в ковчега си и да се надявам, че някой ще бъде достатъчно милостив да ме отнесе в Шотландия или в Лондон. Трябва да бъда жива. Трябва да действам.

— Но вие обещахте — настоявам като дете. — Как мога да ви имам доверие за каквото и да било, ако ви чуя как обещавате, заклевайки се в честта си като кралица, ако ви видя да се подписвате с името си и да поставяте печата си, а после открия, че това не означава нищо? Че нямате предвид нищо от това!

— Аз съм затворена в тъмница — казва тя. — Нищо не означава каквото и да било, докато не бъда свободна.

Толкова съм ядосан и се чувствам дотолкова предаден, че й обръщам гръб и забързано се отдалечавам на две крачки от нея. Това е оскърбление към една кралица, хора са били прогонвани от кралския двор за далеч по-дребни провинения от това да обърнат гръб. Спирам, когато осъзнавам какво съм направил, но не се обръщам да застана с лице към нея и да коленича.

Чувствам се като глупак. През цялото това време си мислех за нея най-добри неща, съобщавах на Сесил, че съм залавял изпратени до нея съобщения и тя не ги е получила. Изразих своята увереност, че тя не ги е повикала, че привлича заговори, но самата тя не заговорничи, а през цялото това време той е знаел, че тя пише предателски бунтовни указания, планирайки да разруши мира в страната. През цялото това време той е знаел, че е прав, а аз греша, че тя е враг и че нежността ми към нея сама по себе си е била лудост, ако не и държавна измяна. Тя изигра ролята на дявол, а аз й се доверих и й помогнах в ущърб на собствените си интереси, в ущърб на собствените си приятели, в ущърб на собствените си сънародници англичани. Оглупях от любов към тази жена, а тя злоупотреби с доверието ми, ощети семейството ми, накърни богатството ми и оскърби съпругата ми.

— Вие ме опозорихте — избухвам, все още с гръб към нея и със сведена глава. — Посрамихте ме пред Сесил и пред двора. Заклех се, че ще ви пазя на сигурно място и ще ви държа далече от заговори, а вие ме превърнахте в клетвопрестъпник. Вие извършихте всички коварства, които пожелахте, и ме направихте на глупак. Глупак. — Задъхвам се: думите ми завършват с ридание, издаващо колко съм унизен. — Вие ме направихте на глупак.

Тя все още не казва нищо, а аз все така не се обръщам да я погледна.

— Казах им, че не кроите заговори, че може да ви се има доверие да получите по-голяма свобода — казвам. — Казах им, че сте сключили договор с кралицата, дали сте обещание пред Мортън и сте се заклели пред тях в честта си. Казах, че никога не бихте нарушила думата си. Не и честната си дума като кралица. Обещах това от ваше име. Казах, че сте дала думата си. Казах, че на нея може да се разчита напълно. Казах им, че сте кралица, кралица par excellence, и жена, неспособна на безчестие. — Потрепервам, докато си поемам дъх. — Не мисля, че знаете какво е чест — казвам горчиво. — Не мисля, че знаете какво означава чест. А при това ме лишихте от чест.

Нежно, като падащо листенце на цвете, усещам как тя ме докосва. Приближила се е зад мен и е сложила ръка на рамото ми. Не помръдвам и тя нежно обляга буза върху ключицата ми. Ако се обърна, мога да я взема в прегръдките си, и хладният допир на бузата й ще бъде като балсам върху зачервеното ми и гневно лице.

— Вие ме направихте на глупак пред моята кралица, пред двора, и пред собствената ми съпруга — изричам задавено, по гърба ми полазват тръпки, когато тя ме докосва. — Вие ме опозорихте в собствения ми дом, а някога нищо не беше по-важно за мен от моята чест и от дома ми.

Хватката на ръката й върху рамото ми става по-твърда, тя подръпва леко дрехата ми и аз се обръщам да я погледна. Тъмните й очи са пълни със сълзи, лицето й — сгърчено от скръб.

— Ах, не говорете така — прошепва тя. — Шюзбюи, не говорете такива неща. Вие бяхте толкова почтен към мен, бяхте ми такъв приятел. Никога мъж не ми е служил така, както вие. Никой мъж не се е грижил за мен без да се надява, че ще му се отплатя. Мога да ви кажа, че обичам…

— Не — прекъсвам я аз. — Не ми казвайте нито дума повече. Не ми давайте поредното обещание. Как да чуя нещо, което казвате? Не мога да имам доверие на нищо, което изричате!

— Аз не престъпвам думата си! — настоява тя. — Никога не съм давала истински думата си. Аз съм затворница, не съм длъжна да казвам истината. Подложена съм на натиск и обещанието ми не означава ни…

— Вие престъпихте думата си, а заедно с това разбихте сърцето ми — казвам простичко, отдръпвам се от прегръдката й и се отдалечавам от нея, без да поглеждам назад.

Есента е студена, а листата падат рано от дърветата, сякаш и самото време ще бъде сурово към нас тази година. Избегнахме нещастието на косъм, на косъм, нищо повече. Шпионинът — заговорник на шотландската кралица Роберто Ридолфи беше убедил всички велики сили в християнския свят да се съюзят срещу нас. Беше посетил папата в Рим, херцог Алва в Нидерландия, краля на Испания и краля на Франция. Всички те изпратиха злато или войници, или и двете, готови за нашествие, чиято цел беше смъртта на кралица Елизабет и поставянето на кралица Мери на престола. Само че самохвалното шушукане на Ридолфи за заговора стигна до наострените уши на Уилям Сесил и ни спаси.