Движим се мъчително бавно. Моят съпруг графът и кралицата могат да яздят в лек галоп по тревистите ивици край пътя, той познава конските пътеки и преките пътища през гората и я превежда с плясък през потоците. Те ще пътуват приятно през околността с половин дузина спътници. Ще галопират по високите скалисти места, а после ще слязат до сенчестите пътеки край реките, където дърветата образуват зелена пътека. Но аз, заета с грижи по каруците и домакинските товари, не мога да се движа по-бързо от най-тежката каруца, която се тътри по калните пътища. Когато загубим някое колело, всички спираме за няколко часа в дъжда, за да поправим повредата; когато някой кон окуцее, трябва да спрем и да го освободим от тегличите, и да наемем друг в следващото село. Това е тежък труд и може би щях да го намирам за ненавистен, ако бях родена и възпитана като дама. Но аз не съм родена като дама: аз съм родена и възпитана като работеща жена и все още ми доставя голяма радост да върша трудна работа, и да я върша добре. Не се преструвам, че съм свободна жена без работа. Аз съм работила за богатството си и се гордея с него. Аз съм първата жена в моето семейство, издигнала се от бедността благодарение на собствените си усилия; всъщност аз съм първата жена в Дербишър, която пълноправно притежава своя голяма собственост. Аз съм първата сред познатите ми жени, използвала собствената си преценка, за да натрупа и запази цяло състояние. Ето защо обичам управляваната от Елизабет Англия: защото жена като мен, от толкова нисш произход като мен, може сама да натрупа състояние и да го опази.

Последните няколко мили от пътуването до Уингфийлд следват течението на реката. Когато пристигаме там, вече се е смрачило и поне дъждът е спрял. Мокра съм до кости; но все пак мога да отметна качулката си назад и да се огледам наоколо, виждайки най-красивия път до любимата къща на негова светлост. Яздим по протежение на дъното на долината, водните кокошки се разбягват уплашено и скачат в речната вода, а калугериците крякат във вечерното небе, после завиваме зад ъгъла и виждаме, от другата страна на ниските крайречни ливади, красивия дворец Уингфийлд, извисяващ се над дърветата, като небесно кралство. Мочурищата се простират в ниското, а от далечния край над водата се издигат валма мъгла. Чувам крякането на жаби и рева на водния бик. По бреговете се вие пояс от гъсти дървета: ясенът най-сетне се раззеленява, върбите шумолят, израснали на гъсти китки. Пее дрозд, чуруликането му прозвучава остро на фона на здрача, прошумолява като бяло призрачно петънце стрелналата се покрай нас улулица.

Това е един от имотите на Талбот, принадлежащ на съпруга ми, наследен от семейството му, и всеки път, когато го виждам, си мисля колко изгодно съм се омъжила, щом този палат е една от големите къщи, които мога да броя за свой дом. Той прилича на катедрала, на гравюра на фона на небето. Високите сводести прозорци са с ажурна украса от бял камък, ефирните кулички се очертават на фона на вечерното небе, отдолу горите приличат на бухлати облаци от свежа зеленина, а враните крякат и се настаняват за нощуване, докато ние яздим нагоре към къщата по калния, изровен коларски път и слугите отварят широко големите порти.

Бях изпратила половината от прислугата си предварително, за да подготви всичко, така че когато кралицата и моят съпруг, графът, са се появили заедно, цели часове по-рано, са били посрещнати от следобедна слънчева светлина и музиканти. Когато са влезли в голямата зала, в двата края на стаята е имало два огромни огъня, които да ги стоплят, а слугите и арендаторите са били строени и се кланяли. Когато пристигам аз, по здрач, с останалата част от домашните мебели, ценностите и портретите, златните съдове и другите съкровища, те вече са на вечеря. Когато влизам, ги намирам разположили се в голямата зала, само двамата на господарската маса, тя — на мястото на съпруга ми, с окачен над трона й скъп брокатен балдахин, с тридесет и две блюда пред нея; съпругът ми — седнал на по-нисък стол на най-близкото до нея място, сервиращ й от голям супник, задигнат от някое абатство, с личния златен черпак на абата.

Те дори не ме виждат, когато се появявам в дъното на залата, и аз тъкмо се каня да отида при тях, когато нещо ме възпира. По косата и лицето ми има мръсотия от пътя, дрехите ми са влажни, изкаляна съм от обувките до коленете, и мириша на конска пот. Поколебавам се, и когато моят съпруг графът вдига поглед от храната си, аз му махвам с ръка и посочвам към голямото стълбище към спалнята ни, сякаш не съм гладна.

Тя изглежда толкова свежа и толкова млада, толкова разглезена, цялата в черно кадифе и бял лен, че не мога да се заставя да отида при тях в трапезарията. Тя е имала време да се измие и преоблече; тъмната й коса е като лястовиче крило, лъскава и подпъхната под бялата й шапчица. Лицето й, бледо и гладко, е красиво като портрет, когато тя плъзва поглед надолу из залата, вдига ръка към мен и ми отправя очарователната си усмивка. За първи път в живота си, за първи път изобщо, аз се чувствам неспретната: нещо по-лошо, чувствам се… стара. Никога преди не съм се чувствала така. През целия си живот, когато ме ухажваха четиримата ми съпрузи, винаги съм била млада невяста, по-млада от всички в техните домакинства. Винаги съм била хубавата млада жена, умела в домакинските изкуства, управляваща разумно хората, които работят за мен, спретната в облеклото си, изтънчена в подбора на дрехите си, забележителна с неподобаваща на годините ми мъдрост, млада жена, която има пред себе си цял живот.

Но тази вечер за първи път осъзнавам, че вече не съм млада жена. Тук, в собствената си къща, в собствената си голяма зала, където би трябвало да се чувствам най-удобно и да изпитвам най-голяма гордост, виждам, че съм се превърнала във възрастна жена. Не, всъщност дори не и това. Не съм възрастна жена: аз съм стара жена, стара жена на четирийсет и една години. Преминала съм детеродната възраст, издигнала съм се толкова високо, колкото изобщо би било възможно за мен, състоянието ми достигна своя връх, външността ми вече може единствено да запада. Аз съм една жена без бъдеще, жена, чиито дни са почти свършили. А шотландската кралица Мери, една от най-красивите жени на света, достатъчно млада да ми бъде дъщеря, принцеса по рождение, миропомазана кралица, е седнала да вечеря насаме със съпруга ми, на собствената ми маса, и той се навежда към нея, близо, все по-близо, не може да откъсне очи от устните й, а тя му се усмихва.

Чакам с конете в просторния вътрешен двор на имението, когато вратите на голямата зала се отварят и тя излиза, облечена за езда, в рокля от златисто кадифе. Не съм от мъжете, които обръщат внимание на такива неща, но предполагам, че тя има нова рокля, или нова шапчица, или нещо от този род. Това, което със сигурност виждам, е че в бледата слънчева светлина на една прекрасна утрин тя е сякаш позлатена. Красивият вътрешен двор прилича на кутия за бижута около нещо рядко и скъпоценно, и аз откривам, че й се усмихвам — широко ухилен, боя се, като глупак.

Тя слиза леко по каменните стълби, обута в червените си кожени ботушки за езда, и се приближава уверено до мен, като подава ръка за поздрав. Винаги преди съм целувал ръката й и съм я повдигал да се качи на седлото, без да се замислям за това, както би сторил всеки придворен за своята кралица. Но днес изведнъж се усещам тромав, краката ми сякаш са твърде големи, боя се, че конят ще се дръпне, докато я повдигам, дори си помислям, че може да я хвана твърде силно или грубо. Тя има такова тънко кръстче, изобщо не е тежка, но е висока: темето й стига до лицето ми. Долавям лекия аромат на косата й под бонето от златисто кадифе. Без никаква причина усещам как ми става горещо и се изчервявам като момче.

Тя ме поглежда внимателно.

— Шрусбъри? — пита тя. Произнася го „Шюзбюи“ и аз се чувам как се разсмивам просто от наслада при факта, че тя още не може да произнася името ми.