— Няма да дойдат ли?

— Върнали са се да посрещнат испанците в Хартълпул, а испанците им изменили.

— Изменили им?

Изглежда, че единственото, което мога да правя, е да повтарям думите му като ехо, като хор.

В радостта си Хейстингс се засмива и улавя ръцете ми, сякаш се готви да затанцува с мен.

— Излъгали са ги. Излъгали са ги, мадам Бес! Проклетите испанци! Лъжци, както и можехте да очаквате! Не се явили и разбили сърцата им!

— Разбили сърцата им ли?

— Някои се отказали и се прибрали по домовете си. Уестморланд и Нортъмбърланд се разделили. Тяхната армия се разпръсва.

— Значи сме в безопасност?

— В безопасност сме.

— Всичко свърши?

— Свърши!

Облекчението ни превръща в приятели. Той протяга ръце и аз го прегръщам като брат.

— Слава на Бога — казвам тихо. — И то без да влизаме в битка, и без да се пролее и капка братска кръв.

— Амин — казва той тихо. — Победа без битка, победа без смърт. Бог да пази кралицата.

— Не мога да повярвам!

— Вярно е. Сесил ми пише лично. Спасени сме. Напук на всичко, ние сме спасени. Кралицата-протестантка запазва трона си, а другата кралица е оставена на нашата милост. Съюзниците й се забавиха, приятелите й се разпръснаха, армията й си отиде. Благодаря на Бога, благодаря на Бога на нашата вяра.

— Защо не пристигнаха испанците?

Хейстингс поклаща глава, все още смеейки се:

— Кой знае? Кой знае? Главното е, че не се явиха на срещата, с шотландската кралица е свършено. Армията й е обезсърчена, хилядите й войници се изпариха. Ние спечелихме! Благодаря на Бога, който ни се усмихва и ни дава благоволението си.

Той ме завърта вихрено и аз се разсмивам с глас.

— Боже мой, това ще донесе доста облаги — казва той, като преминава от набожността към перспективите с един бърз скок.

— Земя?

— Именията на Уестморланд и земите на Нортъмбърланд трябва да бъдат конфискувани и раздробени на малки парцели — казва той. — Срещу тях ще бъдат повдигнати обвинения в държавна измяна, домовете им ще бъдат дадени като възнаграждение на онези, които са останали лоялни. А кой, графиньо, е бил по-лоялен, отколкото вие и аз? Благодарение на това ще се сдобиете с още една великолепна къща, не мислите ли? Как ще ви се хареса да притежавате половината Нортъмбърланд?

— Не е повече от онова, което вече платих — казвам аз.

— Богато възнаградени — отбелязва той с видимо удоволствие. — Ще бъдем богато възнаградени. Бог ни благославя, нали? Хвала на Бога.

Би трябвало да съм радостен, би трябвало да запея хвалебствен химн, но не мога да изпитвам наслада от поражението й. Вече ми е ясно, че в тези тежки дни сърцето ми е раздвоено, и изглежда, че вече не мога да бъда цял. Би трябвало да съм щастлив като другите: облекчението на Бес е осезаемо, суровото лице на Хейстингс е разцъфнало в усмивка. Само аз трябва да се преструвам, че изпитвам щастие. Не се чувствам щастлив. Да ми прости Бог, изпитвам такава жалост към нея. Чувствам поражението й, сякаш съм изгубил собствената си кауза.

Отивам до стаята й и потропвам на вратата. Мери Сетън я отваря и очите й са зачервени от плач. Веднага разбирам, че кралицата знае за поражението си; навярно знае повече от мен. Тя получава тайни писма дори тук, дори в Ковънтри, и не мога да я виня за това.

— Значи знаете — казвам простичко. — Всичко свърши.

Мери Сетън кимва:

— Тя ще иска да ви види — казва тихо и отваря широко вратата.

Кралицата се е разположила в подобния си на трон стол до огнището, брокатът блести в златисто на светлината на свещите. Когато влизам в стаята, тя е неподвижна като картина, профилът й е очертан в златисто от проблясващия огън. Главата й е леко сведена, ръцете й са сключени в скута. Със същия успех може да бъде позлатена статуя, наречена „Тъга“.

Пристъпвам към нея. Не знам какво мога да й кажа, нито каква надежда мога да й дам. Но докато вървя към нея, тя вдига лице към мен и се изправя на крака само с едно грациозно движение. Безмълвно идва при мен, а аз разтварям обятия и я прегръщам. Това е всичко, което мога да направя: да я прегърна, без да изрека и дума, и да целуна треперещата й ръка.

Значи е свършено. Мили Боже, не мога да повярвам, че е свършено, и вещите ми са на сигурно място в каруците и мога да се върна у дома. Имам дом, в който да отида. Не мога да го повярвам, но е истина. Свърши се. Свърши се, и ние спечелихме.

Трябваше да предвидя това. Щях да го предвидя, ако не бях изгубила самообладание. Но аз съм истинска дъщеря на прост фермер, и единственото, за което можех да мисля, беше да заровя среброто, а не за волята и ума на враждуващите армии. Армията на Елизабет най-сетне успя да се затътри до Дърам, потърси враг, с който да се сражава, и откри, че те са си отишли, отвени от вятъра като сутрешна мъгла. Голямата армия на Севера потегли да посрещне испанската армада в Хартълпул и не откри нищо. Изведнъж те подложиха на съмнение всички свои планове. Бяха се заклели да възстановят старата църква, затова отслужиха католическа литургия и решиха, че са приключили с този въпрос. Те искаха освобождаването на шотландската кралица, но никой от тях не беше сигурен къде е отишла и разчитаха на испанските копиеносци и испанското злато. Не им се нравеше мисълта да се изправят пред армията на Елизабет без едното или другото; а, честно казано, вече са искали да се измъкнат, да се върнат по домовете си и да се наслаждават на мира и благоденствието, настъпили с възкачването на престола на Елизабет. Не искали да бъдат онези, които ще започнат нова война между родственици.

Жалко за тях. Испанците се усъмнили в тях и не искали да рискуват армията и корабите си, докато не са сигурни, че ще постигнат победа. Те се забавили, и докато се колебаели, армията на Севера чакала в Хартълпул, взирайки се над белите гребени на вълните да види белите платна, и не виждала нищо освен сивия хоризонт и кръжащите чайки, а вятърът навявал в разочарованите им лица студените водни пръски на Северно море. Тогава научили, че херцогът на Норфолк се е подчинил на Елизабет и е писал на Уестморланд и Нортъмбърланд, умолявайки ги да не тръгват в поход срещу своята кралица. Свел глава и потеглил за Лондон, макар че собствените му арендатори се вкопчили в опашката на коня му и в ремъците на стремената и го умолявали да се бие. Значи нямаше испанска флота, нямаше голяма армия, предвождана от херцога на Норфолк: северната армия беше на косъм от победата, но не го знаеше, и не успя да я постигне.

Сесил пише на Хейстингс, за да го предупреди, че страната не е спокойна, и да му каже да не се доверява на никого; но Уестморланд избяга в Нидерландия, а Нортъмбърланд прекоси границата и отиде в Шотландия. Повечето мъже са се върнали в селата си с хубава история за разказване и спомени, които ще им стигнат до края на живота им, и в крайна сметка, без да постигнат нищо. И нека една жена, дори да е дъщеря на прост фермер, каже това: най-често, колкото по-голям шум се вдига, толкова по-нищожни са делата. А гръмкото оповестяване не означава велики дела.

Да не забравям също да добавя в своя собствена защита, че дъщерята на простия фермер, която заравя среброто и не разбира нищо, поне е опазила среброто си, след като големите военни походи са приключили. Армията се разпръсна. Водачите избягаха. А аз и богатството ми сме в безопасност. Свърши се. Слава Богу, свърши се.

Трябва да отведем кралицата обратно в Тътбъри, където ще бъде пазена, преди да отиде с Хейстингс в Лондонския Тауър, или където му е заповядано да я отведе; а коларите са счупили няколко хубави съда от венецианско стъкло и са изгубили една цяла кола, натоварена с драперии и килими; но по-лошо от всичко това е, че няма адресирано до нас съобщение от Сесил. Все още не ни казват нищо, и няма нито една благодарствена дума от нашата кралица за това, че успяхме така умело да измъкнем шотландската кралица от опасност. Ако не бяхме побързали да я отведем, какво щеше да стане тогава? Ако беше пленена от бунтовниците, нима целият Север нямаше да се вдигне в нейна защита? Ние спасихме Елизабет също толкова сигурно, както ако бяхме срещнали и победили армията на Севера: петдесет души срещу шест хиляди. Ние похитихме символичната фигура на бунтовниците, а без нея те са нищо.