Но докато тя се колебае и размишлява, през цялото това време, моят син е в ръцете на враговете ми, а възпитателите му са протестанти. Той е на две години: непоносимо ми е дори да си представя какво му казват за мен. Трябва да се върна при него, преди да го настроят против мен.

Има мъже и жени, които са ми предани, и които очакват да се завърна: не мога да ги карам да чакат вечно. Ботуел, хвърлен в тъмница в Дания, по нелепо обвинение за двуженство, сигурно подготвя собственото си бягство, обмисля как да ме освободи, решен да се обединим на шотландския престол. Със или без него, аз трябва да се върна и да предявя правата си върху трона. Божията десница предопределя и направлява живота ми, аз имам рождено право да управлявам Шотландия. Не мога да отхвърля предизвикателството да спечеля отново трона си. Майка ми даде живота си, за да запази кралството за мен: аз ще засвидетелствам своята почит към жертвата й и ще го предам на своя наследник, моя син, нейния внук, моето малко момче, Джеймс, принц Джеймс, престолонаследник на Шотландия и на Англия, моят скъп син.

Не мога да чакам да видя какво ще направи Елизабет. Не мога да я чакам да действа бавно. Не знам дали пазят сина ми добре, не знам дори дали се грижат добре за него. Вероломният му вуйчо, моят полубрат, никога не го е обичал: ами ако нареди да го убият? Оставих го на доверени настойници в замъка Стърлинг: но ако са под обсада? Не смея да си седя кротко тук и да чакам Елизабет да съчини съглашение с моите врагове, което ме изпраща, условно освободена, във Франция, или ми нарежда да се укрия в манастир. Трябва да се върна в Шотландия и да вляза отново в битка за своя престол. Не съм избягала от замъка Лохлевън, за да не правя нищо. Не се освободих от една тъмница, за да чакам кротко в друга. Трябва да бъда свободна.

Никой не може да разбере какво е това за мен. Със сигурност не и Елизабет, която на практика е отгледана в затвор, под подозрение още от четиригодишна възраст. Тя е жена, свикнала да живее в килия. Но аз съм господарка на собствените си величествени покои още откакто бях единайсетгодишно момиче във Франция. Майка ми настояваше, че е редно да имам собствени покои, собствена приемна, собствена свита: още като дете разполагах със собствена прислуга. И тогава, както и сега, не търпях принуда и възпиране: трябваше да бъда свободна.

Посланикът ми казва да не губя кураж и да чакам вести от него. Но аз не мога просто да чакам. Не мога да проявявам търпение. Аз съм млада жена в самия разцвет на здравето, красотата и плодовитостта си. Оставиха ме да отпразнувам двайсет и шестия си рожден ден в затвора. Какво си мислят, че ми причиняват? Какво си мислят, че съм готова да понеса? Не мога да бъда държана в затвор. Трябва да бъда свободна. Аз съм кралица, аз съм родена да заповядвам. Те ще открият, че съм опасна и буйна пленница. Ще открият, че съм готова да се боря за свободата си.

Секретарят на Сесил ми пише, за да ми съобщи, че Мери, кралицата на шотландците, няма да дойде при нас в Чатсуърт, където мога да я приема както заслужава: в голяма къща с красив парк, в която всичко е направено както трябва. Не, тя трябва да дойде в замъка Тътбъри в Стафордшир: един от най-бедните ни имоти, полуразрушен, и аз трябва да преобърна живота си надолу с главата, за да направя тази развалина подобаваща за една кралица посред зима.

„Стига само вашият господар и съпруг да беше убеден да види всички доказателства срещу нея, тя можеше вече да бъде върната, опозорена, в Шотландия“, пише Сесил, кисел като неузряла ябълка, в послепис към писмото. „Тогава всички щяхме да можем да си почиваме спокойно тази Коледа.“

Не е нужно Сесил да ме укорява. Предупредих съпруга си, че разследването е преструвка и представление, толкова близко до истинския живот, колкото и облечените в пъстри дрехи артисти по Коледа. Казах му, че ако избере да стане актьор в тази измислена от Сесил сцена, трябва да следва сценария дума по дума. Че не е поканен там да импровизира. Той трябваше да открие каква присъда иска да чуе Сесил. Но това не стана. Ако наемете почтен човек да върши мръсна работа, ще откриете, че работата е почтено свършена. Сесил избра не този лорд, който трябваше, когато избра моя съпруг да се погрижи за опозоряването на шотландската кралица. И следователно Сесил не разполага със скандал, и с опозорена кралица, а аз си нямам съпруг у дома, и трябва да чистя и преустройвам един занемарен замък посред зима.

Сесил казва: „Съжалявам, че трябва да подслоните тази Аталия; но се надявам, че няма да е задълго: тя със сигурност ще последва участта на съименницата си.“

Това очевидно означава нещо за Сесил, който като мъж има привилегията да е образован, но за жена като мен, дъщеря на фермер, то е неясно като шифър. За щастие, скъпият ми син Хенри е отседнал при мен, върнал се за кратка почивка от мястото си в двора. Баща му, вторият ми съпруг, Кавъндиш, ми остави указания и доход, за да му дам образование, подобаващо на благородник, и аз изпратих него, а после и двамата му братя, да учат в Итън.

— Коя е Аталия? — питам го.

— Неясна личност — отвръща той.

— Толкова неясна, че не знаеш отговора?

Хенри се усмихва лениво. Той е красиво момче и знае, че душа давам за него.

— Е, скъпа моя майчице-графиньо, какво означават за теб тези сведения? Живеем в свят, в който всички сведения се продават. Вие ми плащате достатъчно добре, за да ви съобщавам клюки от двора. Аз съм ваш шпионин в дома на вашия приятел Робърт Дъдли. Всеки има доносник, и аз съм просто един от многото ваши, зная това. Какво ще ми платите за плодовете на моето образование?

— Веднъж вече платих за него под формата на такси за твоите учители — отвръщам. — А те са достатъчно високи. Освен това мисля, че не казваш, защото не знаеш. Ти си един невежа, а парите, които похарчих за образованието ти, са пропилени. Надявах се да си купя учен, а всичко, което имам, е един глупак.

Хенри се разсмива. Той е толкова красиво момче. Има всички недостатъци на богат младеж. Макар да е собственото ми скъпо момче, виждам ясно това. Той няма представа, че парите се печелят трудно, че нашият свят е пълен с благоприятни възможности, но също и с опасности. Няма представа, че баща му и аз стигнахме до границите на закона и отвъд, за да натрупаме богатството, с което ще засипем него и неговите братя и сестри. Той никога няма да работи, както работя аз, никога няма да се тревожи, както се тревожа аз. Честно казано, той няма представа нито от тревоги, нито от работа. Той е добре нахранено момче, докато аз съм израснала сред глад — глад за всичко. Той приема Чатсуърт за даденост като свой уютен дом, като нещо, което му се полага: докато аз съм вложила тук сърцето и душата си, и съм готова да продам сърцето и душата си, за да го задържа. Той ще бъде граф, ако успея да му купя графска титла; херцог, ако мога да си го позволя. Той ще бъде основателят на нова благородническа фамилия: един Кавъндиш. Той ще превърне името Кавъндиш в благородно. И ще вземе всичко това, сякаш е било лесно спечелено, сякаш не е било нужно да стори друго, освен да се усмихне, както му се усмихва топлото слънце: благословен да е.

— Погрешно ме преценяваш. Всъщност знам — казва той. — Не съм такъв глупак, за какъвто ме мислиш. Аталия е жена от Стария Завет. Била царица на евреите и била обвинена в прелюбодеяние и убита от свещениците, с цел да освободят трона й, за да може внукът й Йешаия3 да стане цар.

Усещам как снизходителната усмивка замръзва на лицето ми. Това не е нещо, с което можем да си правим шеги:

— Убили са я?

— Да, наистина. Знаели са, че не е целомъдрена и не е годна да управлява. Затова я убили и поставили на нейното място сина й. — Той прави пауза. Тъмните му очи проблясват. — Съществува всеобщ възглед — знам, че е вулгарен, майко, но е всеобщ, — че никоя жена не е годна да управлява. Жените са по природа по-низши от мъжете и е против природата дори да се опитват да властват. Аталия е била — и това се е оказало трагично за нея — съвсем типичен пример.