Вали — ситен студен дъждец, което означава, че докато се движим по пътищата, изпод копитата на конете ни ще хвърчат пръски кал и пътуването ще бъде мъчително бавно. Лицата на войниците са бледи на утринната светлина; те се боят, че барутът за пистолетите им ще се навлажни и ще трябва да се изправят пред конниците от Севера без оръжия. Всички освен мен изглеждат така, сякаш почти са се поболели от ужас.

Антъни Бабингтън, най-милият малък паж на Бес, идва при мен, докато се качвам на седлото, и ми прошепва кодовата дума, която ми подсказва, че мога да му се доверя: „Слънчоглед“.

Това е онази impresa9 от моминството ми, избраният от мен отличителен знак, слънчогледът, който се обръща към светлината, топлината и надеждата.

— Изпрати им съобщение, ако можеш, за да им съобщиш къде отивам — прошепвам му, почти без да го гледам, докато затяга колана на седлото на коня ми и ми оправя юздите. — Не знам къде ме отвеждат. Някъде на юг.

Честното му момчешко лице се вдига с лъчезарна усмивка към мен. Милото дете. Кафявите му очи са пълни с обожание.

— Но аз знам — казва той радостно. — Чух милорд да говори. Ковънтри. Ще им кажа.

— Но внимавай — предупреждавам го. — Не поемай рискове. Твърде млад си, за да рискуваш живота си.

Той се изчервява.

— На осем години съм — казва решително, сякаш това е наистина зряла възраст. — И съм на служба от шестгодишен.

— Ти си смел млад мъж — казвам му, и виждам как се изчервява по момчешки.

По цялото протежение на пътя, докато яздим толкова бързо, колкото се осмеляваме в сивата светлина на зимната зора, виждам как мъжете се оглеждат наляво и надясно, ослушвайки се за звука на барабани и тръби, застанали изплашено нащрек, очаквайки появата на голямата армия на Севера. Страхуват се, че когато свърнат зад някой завой на пътя, ще открият застанали като стена мъже, които чакат да ме отведат. Боят се, че дори в този момент техните конници приближават към нас, връхлитат върху нас в тил, настигат ни, независимо колко бързо яздим. Знаят, че по пътя зад нас препускат мъже, които са се заклели да възстановят истинската религия и истинската кралица, армия, отправила се в поход под знамето на самия Христос, в Негово име, потеглила да отмъсти за светотатството срещу тяхната църква, за предателството срещу тяхната кралица, за греха срещу историята на страната им. Моите похитители знаят, че каузата им е несправедлива, знаят, че са числено превъзхождани и победени още преди да започнат. Те напредват бързо, почти тичешком, със сведени глави и посивели лица: това са мъже, обзети от ужас, който ги прави жалки.

Агнес, Мери и аз яздим мълчаливо една до друга, като от време на време си разменяме тайни усмивки, полагайки огромни усилия да не се разсмеем на глас. Поглеждам напред и ето го горкия Шрусбъри, с вкаменено от тревога лице, с очи, обхождащи хоризонта. До него язди негова светлост лорд Хейстингс, с мрачно лице, със сабя на кръста, със скрит в палтото му кинжал на наемен убиец. На него няма да му хареса страха да бяга, подгонен от по-голяма военна сила, ще му бъде омразна вонята на паниката, която се излъчва от неговите хора, докато бързат по пътя.

Бързаща зад нас, изоставена далеч назад, както обикновено, е неудържимата графиня Бес, която организира керваните със запасите, които ще ни последват, и несъмнено изпраща пратеници до Лондон, за да донесат новини, отчаяно изпълнена с желание в крайна сметка да се окаже на правилната страна, отчаяно копнееща да узнае коя ще е правилната страна. Няма да я приема в свитата си, независимо чия страна ще реши да вземе. Не забравям, че тя беше готова да ме предаде на Хейстингс. Не забравям как тя се бои, че искам съпруга й. Толкова презирам ревнивите съпруги, а прекарах живота си, преследвана от страховете на по-малко красиви от мен жени.

Тя беше във вътрешния двор, когато забързано се качихме на седлата, беше до мен, когато съпругът й ме повдигна, за да се кача на коня си, за да не допусне да прекараме дори миг заедно. Беше там дори преди пажа Бабингтън. Хвана ме за ръката и вдигна напрегнатото си лице към мен:

— Кълна се, че ще бъдете в безопасност — обеща тихо тя. — Ако сте в опасност, ще дойда при вас и ще ви освободя. Ако Сесил изпрати съобщение, че трябва да бъдете отведена в Тауър, аз ще ви измъкна и ще ви отведа на сигурно място. Аз съм на ваша страна. Винаги съм била на ваша страна.

Не допуснах да види как трепнах от радост. Non, vraiment!10 Разбира се, аз не очаквам тя да ме спаси, тя е такава лъжкиня! Това обещание не е нищо друго, освен отчаян опит да остане едновременно и на двете страни. Но това, което разбирам от тези думи, е че според нея армията на Севера ще победи. Каквато и новина да е получила от Лондон, тази новина я предупреждава, че нещата вървят зле за хората на Елизабет, толкова зле, та Бес иска да знам, че е моя приятелка. Новината от Лондон е в джоба й, и сега тя иска да бъде моя съюзница. Наблюдавам как Бес, графиня Шрусбъри, обръща гръб на всичко, в което вярва, изпълнена с отчаяно желание да бъде на печелившата страна. Не се изсмивам на глас, дори не я оставям да види колко се забавлявам. Леко стисвам ръката й в своята.

— Вие ми бяхте добра приятелка, графиньо — казвам мило. — Когато се върна в страната си и заема престола си, няма да забравя вас или съпруга ви.

Когато една жена започне да смята съпруга си за глупак, бракът й е приключил. Може да се разделят след една или след десет години, може да живеят заедно до смъртта си. Но ако го смята за глупак, тя никога няма да го обича отново.

Така си мисля аз, докато се тътря бавно по пътя на юг, свела глава, за да се предпазя от ситната ледена лапавица: зад мен е изоставеният Тътбъри, пред мен — битка, или, по-лошо — поражение. Наредено ми е да извърша убийство, а над мен е надвиснал съдебен процес за измяна. Тази трагедия се случи на мен. На мен, която мислех, че съм направила добър избор, че ще завърша живота си като графиня, със съпруг, на когото се възхищавам, в една от най-хубавите къщи в Англия. Сега яздя зад керван от каруци, натоварени с най-ценните ми вещи и отчаяно ми се иска да ги скрия някъде на сигурно място, преди да бъдем ограбени, хванати като в капан между две настъпващи армии. И всичко това, защото съпругът ми е глупак.

Една жена трябва да промени природата си, ако ще бъде съпруга. Трябва да се научи да сдържа езика си, да потиска желанията си, да овладява мислите си, и да прекарва дните си, като поставя на първо място друг човек. Трябва да го поставя на първо място дори когато копнее да обслужва своите интереси или тези на децата си. Трябва да го поставя на първо място дори когато копнее да прави преценките си сама. Трябва да поставя него на първо място, дори когато тя знае най-добре. Да бъдеш добра съпруга означава да бъдеш жена с желязна воля, която сама си превърнала в юзда, за да обуздаваш собствените си умения. Да бъдеш добра съпруга означава да приемеш възможността да се превърнеш в робиня на по-недостоен човек. Да бъдеш добра съпруга означава да ампутираш собствената си сила и влияние така неизбежно, както родителите на просяците отсичат стъпалата на децата си, за да може семейството да има по-добра печалба.

Ако един съпруг е неверен, една добра съпруга трябва да си затваря очите пред този факт. Предвид природата на мъжете, тя не губи кой знае какво: бързата тръпка от това да я облегнат на някоя стена или да се повъргалят с нея върху мократа трева. Ако е комарджия, тя може да му прости и да изплати дълговете му. Ако е гневлив, тя може да се постарае да не му се пречка, или да го успокои, или да се скара с него — всичко, което би й помогнало да не пострада, докато той се извини, облян в сълзи — както често правят съпрузите-насилници. Но ако един съпруг изложи на опасност дома на жена си, нейното състояние, нейното благополучие, ако изложи на опасност именно това, на чието събиране тя е посветила живота си, тогава не виждам как може някога да му прости. Единственият смисъл и цел на това да бъдеш съпруга, е да се сдобиеш с къща и богатство и с деца, които да ги наследят. А ужасната опасност в положението на съпругата е, че съпругът притежава всичко: всичко, което тя му донася с брака им, всичко, което наследява или печели по време на този брак. Според закона на страната, една жена не може да притежава нищо независимо от съпруга си: нито къщата си, нито децата си, нито себе си. Когато се омъжва, тя приписва абсолютно всичко на него. Така че ако един съпруг унищожи онова, което тя му носи — ако изгуби къщата, прахоса богатството, остави децата без наследство, оскърби я — тя не може да направи нищо, освен бавно и постепенно да затъва в нищета. Той е глупак и се боя, че тя няма да го обича никога вече. А тя е била глупачка, че го е избрала.