Взирам се в нея и попивам в съзнанието си всяка страна от външността й. Просто се взирам неспирно като ученик. Искам да й заговоря, да се представя като неин нов домакин, комуто е поверена грижата за сигурността й. Искам да изглеждам като изтънчен светски мъж пред тази космополитна принцеса. Но думите засядат на гърлото ми, не мога да намеря нито френски, нито английски. Би трябвало да я укоря за този безсмислен опит за бягство; но съм занемял, лишен от дар-слово, сякаш съм безсилен, сякаш съм ужасен от нея.

Пламтящите факли й придават ален ореол, сякаш е горяща светица, огнена светица в червено и златно: но серният мирис на дима е като воня от пъкъла. Тя прилича на създание от неземните селения, нито жена, нито момче, като горгона в своята студена сурова красота, като опасен ангел. Видът й, обкръжена от огнен обръч, странна и безмълвна, ме изпълва с безмълвен ужас, сякаш тя е някаква поличба, пламтяща комета, която предвещава смъртта или падението ми. Обзет съм от силен страх, макар да не знам защо, и стоя пред нея и не мога да кажа нищо, подобно на неубеден следовник, принуден да изпита преклонение чрез преживяния ужас; макар да не зная защо.

Мери, тази най-непокорна сред кралиците, отлага възможно най-дълго. Някой й е казал, че замъкът Тътбъри не е подобаващо място за една кралица по кръв, и сега нейна светлост отказва да дойде тук и настоява да бъде изпратена в двора на добрата си братовчедка, където — тя знае това много добре — празнуват Дванайсетте Коледни дни с пиршества, танци и музика, а в сърцето на всичко това ще бъде кралица Елизабет, с леко сърце и леки крака, която ще се стрелка наоколо и ще се смее, защото сред шотландците, най-голямата заплаха за мира в нейната страна, се шири вътрешно разделение, а най-голямата й съперница за властта, другата кралица на Англия, тяхната кралица, е пленница без изгледи за освобождаване. Или почетна гостенка, както предполагам, че ще трябва да я наричам, докато се залавям да превърна Тътбъри в нещо повече от набързо подготвена тъмница.

Трябва да кажа, че Мери, кралицата на шотландците, не е единствената, която би предпочела да бъде в Хамптън Корт за тази Коледа, и която не намира особена радост в перспективата за една дълга студена зима в Тътбъри. Научавам от приятелите си, които ми съобщават всички клюки, че има нов кандидат за ръката на Елизабет — австрийският ерцхерцог, който е готов да се съюзи с нас срещу Испания и Хабсбургите, и Елизабет не е на себе си, обсебена от внезапно обзелото я силно желание да сграбчи последния си шанс да бъде съпруга и майка. Знам какви ще са реакциите в двора: моят приятел Робърт Дъдли ще се усмихва, но ще бъде сдържан и предпазлив — последното, което му трябва в кралския двор, е съперник в неговото постоянно ухажване на кралицата. Елизабет ще е обзета от трескава суетност, всеки ден в покоите й ще се появяват нови красиви неща, а дамите й ще ликуват заради плячката — захвърлените от нея вещи. Сесил ще направи така, че всичко да стигне до избрания от него изход, какъвто и да е той. А аз би трябвало да бъда там, и да гледам и да клюкарствам заедно с всички други.

Синът ми Хенри, на служба в домакинството на Робърт Дъдли, ми пише, че Дъдли никога няма да допусне една женитба, която ще му отнеме мястото до Елизабет, и че ще се възпротиви на Сесил веднага щом този стар лисугер изкаже мнението си. Но аз съм за женитбата — която и да е женитба. Дай Боже тя да го приеме. Тя си позволи да закъснее повече, отколкото би се осмелила всяка жена: тя е на трийсет и пет години, опасно възрастна, за да даде живот на първо дете: но тя ще трябва да стисне зъби и да го направи. Тя трябва да ни дари със син, трябва да се сдобием с наследник за трона на Англия. Трябва да видим накъде сме поели.

Англия е делово начинание, имущество като всяко друго. Трябва да бъдем в състояние да планираме предварително. Трябва да знаем кой ще бъде наследникът и какво ще получи, трябва да предвидим какво ще направи с наследството си. Трябва да видим следващия си господар, да узнаем какви ще бъдат неговите планове. Трябва да знаем дали ще бъде лютеран или папист. Онези от нас, които живеят в преустроени абатства и се хранят от църковни сребърни съдове, са особено нетърпеливи да узнаят това. Моля те, Господи, този път тя да се спре на този кандидат, да се омъжи за него, и да ни даде нов, сигурен протестантски господар, за да процъфтява английското търговско начинание.

Трудно е да служиш на господарка като Елизабет, мисля си, докато нареждам на дърводелците да закърпят пролуките в дъските на пода. За мен и моя съпруг, негова светлост графа, това щеше да бъде първата Коледа в двора. Първата ни Коледа като новобрачни, първата Коледа, на която щях да бъда графиня в кралския двор, където щях да искря като снежинка и да си доставя огромна радост, като уредя някои стари сметки от висотата на новото си положение. Но вместо това кралицата позволи на моя съпруг графа да прекара само два дни с мен, а след това го изпрати обратно в замъка Болтън да доведе шотландската кралица, докато аз се залових за работа по тази развалина.

Колкото повече оправям тази полусрутена, разнебитена къща, толкова повече се срамувам от нея, макар че, Бог ми е свидетел, вината за това не е моя. Никога не бих допуснала моя къща да бъде толкова занемарена. Всичките ми имоти — повечето от които имам благодарение на доброто управление на втория си съпруг, Уилям Кавъндиш — бяха обновени и преустроени веднага щом се сдобихме с тях. Никога не купувахме нищо, без да го подобрим. Кавъндиш се гордееше с това, че беше съединил части от отделни парцели земя и заменяше една ферма за друга, докато създаде солиден имот, който след това аз управлявах с добра печалба. Той беше предпазлив човек с превъзходен търговски усет, беше по-възрастен, над четирийсетте, когато се ожени за мен, своята деветнайсетгодишна невяста.

Той ме научи как да водя книга със сметките на домакинството ни, и да изготвям баланса всяка седмица със същата отдаденост, с каквато се чете неделна проповед. Когато не бях много повече от момиче, аз му носех книгата си с домакинските сметки, както дете носи домашното си упражнение, и той я преглеждаше заедно с мен в неделя вечер, сякаш казвахме молитвите си заедно, като набожен баща и дъщеря, доближили глави над книгата, с гласове, шепнещи числата.

След първия месец, или там някъде, когато видя, че изпитвам такова влечение и обич към самите цифри, както и към богатството, което олицетворяват, той ми показа сметководната книга за малкото имение, което току-що беше купил, и каза, че мога да водя и нея, за да видя дали ще се справя добре. Направих го. След това, когато той купи още имоти, аз се грижех за тях. Научих надниците на полските работници, както и тези на домашните прислужници, научих колко трябва да плащаме за превозване на товари с каруца, както и за миене на прозорците. Започнах да управлявам фермите му така, както управлявах нашата къща, и водех сметководните книги за тях със същата лекота.

Той ме научи, че да притежаваш земя или пари не е нищо, тъй като в едно поколение старите лордове притежават земите си, а в следващото вече са ги изгубили. Богатството е напълно безсмислено, ако не знаеш с какво състояние разполагаш — до последното пени. Ако не знаеш какво имаш, със същия успех можеш да си бедняк. Той ме научи да обичам реда на добре водената сметководна книга, и ме научи, че в края на всяка седмица на долния край на страницата трябва да е изписан балансът между парите, които постъпват в домакинството и тези, които излизат от него, така че да знаете, и то с точност до последното пени, дали напредвате в света или изоставате от него.

Кавъндиш ми каза, че не това е начинът, по който постъпват великите лордове. Много от техните управители дори не водят книгите така, по новия начин, с написани една до друга за сравнение получени и похарчени суми, и именно затова, в края на краищата, ние ще се справяме по-добре от тях. Казваше ми, че те се отнасят към къщите и земите си, към арендаторите и богатствата си така, сякаш всички те са едно огромно цяло, което не може да бъде изчислено. Затова — тъй като такива са техните убеждения — те никога не се опитват да изчислят богатството си. Те го наследяват и го предават на потомците си в голям мащаб, без опис. Претърпяват загуби и се сдобиват с печалби, без да държат сметка за това. Нямат представа дали отдаването под наем на голяма градска къща би трябвало да донесе по-голям доход, отколкото даването под аренда на пшеничена нива. Когато ги облагат с данъци, те правят догадки за стойността на богатствата си; когато заемат пари, не могат да изчислят състоянието си. Когато им заплащат голяма сума по време на война, или когато наследяват богатство чрез брак, те струпват тези суми в хранилището си за ценности и дори не ги вписват в списъка на притежанията си. Докато ние, новите мъже и жени, които сме се издигнали толкова наскоро, бдим над всяка нива, всяка сделка, всеки товар, и се грижим той да се изплати.