Но когато подминаваме крайпътен параклис, където някога се е издигала статуя или разпятие, сега там има свещ, която е наскоро поставена и гори с дръзко пламъче, сякаш за да каже, че статуята може и да е разбита, а разпятието — повалено, но светлината на пътя и пламъкът в сърцето още горят. Тя настоява да спира за миг пред тези празни параклиси, за да сведе глава, и аз не мога да я карам да бърза, защото има нещо у нея, когато се моли… нещо в начина, по който обръща глава, сякаш не само се моли, а слуша. Не мога да се заставя да прекъсна тези кратки общения, макар да зная, че когато хората я виждат, това само насърчава папизма и суеверието. Виждам, че тези кратки молитви й вдъхват сили, сякаш някой — кой? Майка й? Съпругът, когото е изгубила? Може би дори нейната съименница, самата Божия майка? — й говори в тишината.

Как бих могъл да знам? Аз съм човек, който просто следва своя крал. Когато моят крал е папист, аз съм папист. Когато е протестант, аз също съм протестант; предполагам, че ако стане мюсюлманин, аз ще сторя същото. Не мисля за тези неща. Никога не съм мислил за тези неща. Гордея се, че съм човек, който не мисли за такива неща. Моето семейство не се бори за вярата си, ние оставаме верни на краля и неговият Бог е наш Бог. Но когато виждам лицето й, осветено от свещта до крайпътна икона, а усмивката й, толкова благоговейна… е, всъщност, не знам какво виждам. Ако бях глуповат като хората от простолюдието, щях да си помисля, че виждам Божието докосване. Щях да помисля, че виждам жена, която е красива като ангел, защото наистина е ангел, ангел на земята — толкова е просто.

После тя се смее в лицето ми през някои вечери, лекомислена като момиче, каквото е в действителност.

— Аз съм голямо изпитание за вас — казва тя, говорейки на френски. — Не го отричайте! Зная го и съжалявам за това. Аз ви създавам много трудности, лорд Шрусбъри.

Тя изобщо не може да произнася името ми. Говори като французойка: никога не бихте се досетили, че баща й е шотландец. Тя може да произнесе думата „граф“ достатъчно добре. Може да се справи с „Талбот“, но произнасянето на „Шрусбъри“ е напълно невъзможно за нея. Тя присвива уста като за целувка, за да се опита да го изрече. Получава се „Шюзбюи“, и е толкова чудато, че почти ме разсмива. Тя е чаровна, но аз помня, че съм женен за много достойна жена и служа на достойна кралица.

— Ни най-малко — изричам студено, и виждам как момичешката й усмивка угасва.

Държа главата си сведена и яздя като монахиня, тръгнала на литургия; но където и да отида, запечатвам в ума си всичко. Яздя, както ме научи тактикът Ботуел: постоянно нащрек за засада, за възможност, за опасност, мислено чертаейки карта на околността, както би направил той. Тази Англия е моето кралство, моето наследство, а тези северни земи ще бъдат моята специална твърдина. Не ми трябват тайни писма от моя посланик, добрия епископ на Рос, Джон Лесли, за да разбера, че половината страна вече ме подкрепя, копнееща да се освободи от тиранията на узурпаторката, моята братовчедка Елизабет, защото където и да отида, виждам, че хората от простолюдието искат да се върнат към старите порядки, добрите порядки, искат възстановена църква и кралица на престола, на която могат да се доверят.

Ако ставаше дума само за хората от простолюдието, щях да приемам техните хвалебствия и дарове, да изразявам с усмивка благодарността си и да знам, че те не могат да направят нищо; но става дума за нещо много повече от тях. При всяко спиране на пътя, когато поднасят виното за вечеря, някой от слугите, които поднасят храната, пуска съобщение в скута ми или поставя бележка върху дланта ми. Шрусбъри, Бог да го благослови, е безнадежден пазач. Той пази на вратата, но напълно забравя прозорците. Половин дузина лордове на Англия ми изпратиха уверения, че никога няма да позволят да бъда държана в плен, че никога няма да позволят да бъда изпратена обратно в Шотландия като затворничка; че са се заклели да ме освободят. Те ще накарат Елизабет да удържи думата си и да ме върне на трона, или ще се обърнат срещу нея в мое име. Тлее заговор срещу Елизабет, като огън в бръшлян, разпростиращ се, скрит в самите корени. В колебанията си дали да ме върне на трона ми тя стигна твърде далеч, за да може да се надява на подкрепа от двора си. Всички знаят, че аз съм единствената й законна наследница: и всички те искат да бъда на сигурно място в своето кралство в Шотландия и да имам гаранции за наследството си в Англия. Това не е нищо повече от проста справедливост, това е мое право; и както английските благородници, така и обикновените хора искат да защитят моето право. Всяка английска кралица, притежаваща някакъв здрав разум, би заявила това така, че да се разбере ясно от мен, от нейните лордове, от нейния народ. Всяка кралица с някакъв здрав разум би ме назовала за своя наследница и би ме върнала на трона на Шотландия, и би ми наредила да изчакам до смъртта й. Ако тя се отнесе с мен по този справедлив начин, аз ще я почитам.

За мнозина от тях Елизабет е незаконна претендентка за трона, протестантско копеле, възползвало се от червените си като на Тюдорите коси и от моето отсъствие, за да се настани там, където е редно да бъда аз. Цяла Европа и половин Англия приемат, че аз съм истинската наследница, произхождаща по пряка и законна линия от крал Хенри VII, докато тя е едно признато незаконно дете, и нещо по-лошо: призната за предателка спрямо кралицата преди нея, святата Мери Тюдор.

Труден е пътят, който трябва да извървя. Никой не би ме винил, ако избягам от това натрапено гостоприемство. Но всички, дори собственото ми семейство, дори враговете на Елизабет, биха ме осъдили, ако вдигна бунт в нейното кралство. Тя също ще бъде в правото си да ме обвини в нарушаване на мира, дори в държавна измяна, ако вдигна бунт срещу нея; а аз не се осмелявам да поема този риск. Тези лордове трябва да бъдат поведени да ме освободят, защото аз трябва да бъда свободна. Но те трябва да го направят по собствен избор. Не мога да ги насърчавам да се вдигнат на бунт срещу своя коронован суверен. Всъщност, не бих го сторила. Та кой вярва по-силно от мен, че една миропомазана кралица трябва да управлява? Властта на един законен владетел не бива да се поставя под въпрос.

— Но дали тя е законен владетел? — пита ме лукаво моята компаньонка, Мери Сетън, знаейки, че само повтаря пред мен моите думи, докато почиваме една вечер в беден хан на път за Тътбъри.

— Такава е — казвам твърдо. Във всеки случай, когато сме в нейните земи и без никаква собствена власт, ще я приемаме за такава.

— Дете на Ана Болейн, заченато извън брачното ложе, когато кралят е бил женен за католическа принцеса — припомня ми тя. — Обявена за незаконородена от собствения си баща, а този закон така и не е отменен. Дори от нея самата… сякаш се страхува да зададе въпроса… Наследница на трона само защото кралят я е назовал за такава на смъртното си легло, след сина си, след законната си дъщеря, отчаяните последни думи на един изплашен човек.

Извръщам се от нея към огъня, пъхвам най-скорошната бележка, съдържаща обещание за помощ, от предания брат на Мери, лорд Сетън, зад пъновете и я гледам как гори.

— Каквато и да е тя, каквато и да е била майка й, независимо дори от това кой е баща й — дори да е бил певецът Марк Смийтън — въпреки това сега тя е миропомазана кралица — казвам твърдо. — Намерила е епископ, който е могъл да бъде заставен да я короняса, и в качеството си на коронована кралица тя е свещена.

— Всички епископи отказаха, с изключение на един. Цялата църква, с изключение на един Юда, я отхвърли. Някои от тях предпочетоха по-скоро да отидат в тъмница, отколкото да положат короната на главата й. Някои от тях умряха заради вярата си, и умряха, отхвърляйки Елизабет. Нарекоха я узурпатор, узурпатор на вашия трон.