Вдигам пръст към него:

— Сигурен ли си в това? Искаш ли да кажеш още нещо? Би ли искал да се разпростреш още по въпроса за женската неспособност?

— Не! Не! — разсмива се той. — Изразявах широко разпространения възглед, всеобщата грешка, само толкова. Не съм Джон Нокс, не мисля, че всички вие, жените, сте едно чудовищно множество; честно, майко, не мисля така. Не съм склонен да мисля, че жените са малоумни. Възпитан съм от майка, която сама владее и управлява земите си. Аз съм последният мъж на света, който би си помислил, че една жена не може да управлява.

Опитвам се да се усмихна заедно с него, но вътрешно съм разтревожена. Ако Сесил сравнява шотландската кралица с Аталия, тогава той иска да разбера, че тя ще бъде принудена да позволи невръстният й син да заеме престола. Може би дори иска да каже, че тя ще умре, за да му даде път. Явно Сесил не вярва в заключенията на разследването — че тя е призната за невинна по обвиненията за убийството на съпруга си и прелюбодейство с убиеца му. Сесил иска тя да бъде публично опозорена и прокудена. Или по-лошо. Нима е възможно да си представя, че тя може да бъде екзекутирана? Не за първи път се радвам, че Сесил е мой приятел: защото той със сигурност е опасен враг.

Изпращам сина си Хенри и скъпия си доведен син Гилбърт Талбот обратно в двора и им казвам, че няма смисъл да остават при мен, защото имам работа за вършене: със същия успех могат да посрещнат Коледните празници сред веселие и удобства в Лондон, защото аз не мога да осигуря нито едното, нито другото. Те тръгват с твърде голяма готовност, като се наслаждават на това, че са заедно, и на приключението да пътуват на юг. Приличат на красиви близнаци, почти еднакви по възраст — седемнайсет и петнайсет години — и по образование, макар да трябва да кажа, че моето момче Хенри е далеч по-буйно от сина на новия ми съпруг и го въвлича в неприятности винаги, когато може.

След това трябва да сваля от красивия си дом, Чатсуърт, завесите, гоблените и килимите и да изпратя цели каруци, натоварени със спално бельо. Тази кралица на шотландците ще пристигне с домакинство от трийсет души и всички те трябва да спят някъде, а аз знам много добре, че замъкът Тътбъри не разполага с каквито и да било мебели и удобства. Нареждам на главния си иконом в Чатсуърт, на слугите, отговарящи за приборите и за килера с провизии и на главния коняр в конюшните да изпратят в замъка Тътбъри каруци с храна и супници, ножове, покривки за маси, гарафи и стъклени съдове. Нареждам на дърводелците в работилницата да започнат да правят легла, сгъваеми маси и пейки. Съпругът ми използва Тътбъри не повече от веднъж годишно, като ловна хижа, и там няма почти никакви мебели. Колкото до мен самата, аз никога не съм била там и изпитвам единствено съжаление, че трябва да отида там сега.

После, когато Чатсуърт потъне в безпорядък заради заповедите ми, а каруците бъдат напълнени с моите вещи, трябва да се кача на коня си, стиснала зъби при мисълта колко глупаво е това пътуване, и в продължение на четири тежки дни да яздя на югоизток начело на собствените си каруци през негостоприемна околност по пътища, заскрежени сутрин и покрити с гъста кал по пладне, през бродове, изпълнени с ледени придошли води, като поемам на път в зимната зора и завършвам пътя си в ранния здрач. Всичко това, за да можем да стигнем до Тътбъри и да приведем мястото донякъде в ред, преди тази непокорна кралица да пристигне, за да направи всички ни нещастни.

— Но защо кралицата иска тя да бъде отведена в замъка Тътбъри? — питам Уилям Сесил: от всички в Англия именно той винаги знае всичко; той търгува с тайни. Той е именно човекът, който има монопол върху секретността. — Чатсуърт ще бъде по-подобаващ. Със сигурност кралицата би предпочела ние да я подслоним в Чатсуърт? Да си кажа честно, самият аз не съм бил в Тътбъри от години; но вие знаете, че Бес купи Чатсуърт заедно с предишния си съпруг и ми го донесе като зестра, и го е направила наистина прекрасен.

— Кралицата на шотландците няма да бъде дълго с вас — меко казва Сесил. — И аз бих предпочел тя да е в къща с един-единствен вход покрай помещението за стражите, която може да бъде добре охранявана, вместо да й дам възможност да се взира навън през петдесет прозореца към красив парк и да се измъква през половин дузина врати в градините.

— Нима мислите, че можем да бъдем нападнати?

Потресен съм дори само при мисълта за това. Едва по-късно си давам сметка, че той, изглежда, познава землището на замъка Тътбъри, което е странно, защото никога не го е посещавал. Звучи така, сякаш го познава по-добре от самия мен, а как е възможно това?

— Кой знае какво може да се случи, или какво ще си науми да стори жена като нея, или каква подкрепа ще успее да привлече? Кой би помислил, че двайсет образовани благородници, изрично инструктирани и осведомени, с добре подготвени свидетели и съвършени доказателства, ще седнат да разследват поведението й, ще видят най-скандалния материал, писан някога, а след това ще станат от местата си, без да са решили нищо? Кой би помислил, че аз ще свикам трибунал три поредни пъти, и пак няма да успея да постигна осъдителна присъда? Нима всички сте толкова омаяни от нея?

— Осъдителна присъда? — повтарям. — Правите го да звучи като съдебен процес. Мислех, че е съвещание? Казахте ми, че е разследване.

— Боя се, че в това отношение на нашата кралица са направили лоша услуга.

— Но как? — питам аз. — Мислех, че правим това, което тя поиска. Тя сама спря разследването, с думите, че е несправедливо спрямо шотландската кралица. Та нима тя не обяви шотландската кралица за невинна по всички обвинения? Със сигурност би трябвало да сте доволен. Нима нашата кралица не е доволна, че проведохме щателно разследване, но не успяхме да открием нищо срещу нейната братовчедка? И при положение, че е така, защо нашата кралица не покани кралица Мери да живее с нея в двора? Защо изобщо е нужно тя да идва при нас? Защо да не живеят в хармония като родственици — кралица и наследница, сега, след като името й е изчистено?

Сесил избухва в сподавен смях, който не успява да заглуши, и ме плясва по рамото:

— Знаете ли, вие сте именно човекът, който може да ни направи услугата да я пази на сигурно място — топло казва той. — Мисля, че вие сте най-почтеният мъж в Англия, наистина. Съпругата ви има право да ме предупреждава, че сте човек, който изключително много държи на честта си. А кралицата ще ви е задължена, ако бъдете добър настойник на нейната скъпа братовчедка. Сигурен съм, че всички сме толкова щастливи, колкото и вие, че разследването изчисти името на шотландската кралица и сега знаем, че тя е невинна. Вие доказахте невинността й, слава на Бога. И всички ще трябва да приемем последствията.

Разтревожен съм и не крия това от него.

— Не сте искали тя да бъде оневинена? — казвам бавно. — И искате тя да бъде в Тътбъри, а не обсипвана с почести в Чатсуърт? — Имам усещането, че нещо не е наред. — Трябва да ви предупредя, господин секретар: ще се отнасям справедливо към нея. Ще трябва да поискам аудиенция и да попитам нашата кралица какви са намеренията й.

— Единствено добри — казва той гладко. — Както и моите. Както и вашите. Нали знаете, че кралицата ще ви покани да станете член на Частния съвет?

Ахвам.

— Частния съвет?

Отдавна очаквах това. Моето родово име е моята препоръка, но се наложи да чакам дълго този момент: това е чест, за която копнеех.

— О, да — казва той с усмивка. — Нейно величество ви има толкова голямо доверие. Поверява ви тази задача, и други, които ще последват. Готов ли сте да служите безпрекословно на кралицата?

— Винаги го правя — казвам аз. — Знаете, че винаги го правя.

Сесил се усмихва:

— Знам. Затова пазете кралицата и я дръжте на сигурно място заради нас, докато сме в състояние да я върнем спокойно в Шотландия. И гледайте да не се влюбите в нея, драги Талбот. Казват, че е наистина неустоима.