Кралицата на шотландците, очакваща стражата, която ще я придружи до Единбург, успява да ме убеди да се разходя с нея в градините на имението Уингфийлд. Тя не разбира нищо от градинарство, но много обича цветята и аз й казвам имената им на английски, докато се разхождаме по чакълените пътеки между ниските живи плетове. Разбирам защо я обичат слугите и придворните й: тя е не просто обаятелна, тя е мила и умее да печели симпатии. Понякога дори ми напомня за дъщеря ми Франсес, която омъжих за сър Хенри Пиърпойнт и която сега е майка на моята внучка, малката Беси. Кралицата ме пита за моето момиче и за тримата ми сина и другите две дъщери.

— Прекрасно е да имате голямо семейство — поздравява ме тя.

Кимвам. Дори не се опитвам да скрия гордостта си.

— И всички те ще сключат добри бракове — казвам уверено. — Най-големият ми син Хенри вече е женен за заварената ми дъщеря Грейс Талбот, дъщерята на съпруга ми, а дъщеря ми Мери е омъжена за заварения ми син Гилбърт Талбот.

Кралицата се засмива:

— О, Бес! Колко добре измислено от ваша страна, за да запазите всички пари в семейството!

— Такъв беше планът ни — признавам. — Но Гилбърт е чудесно момче, не бих могла да се надявам на по-добър съпруг за дъщеря си, и е толкова добър приятел със сина ми Хенри: те служат заедно в двора. Когато милорд си отиде, Гилбърт ще стане граф Шрусбъри, и е хубаво, като си помисля, че дъщеря ми ще наследи моята титла, ще бъде графиня и ще живее тук, като мен.

— Толкова бих искала да имам дъщеря — казва тя. — Мисля, че би трябвало да я кръстя на майка ми. Последния път загубих бебетата си. Бях заченала близнаци, трябваше да родя две момчета. Но след последната битка, когато ме заловиха, изгубих моите момчета.

Потресена съм:

— Децата на Ботуел?

— Синовете на Ботуел — казва тя. — Помислете си какви мъже щяха да излязат от тях! Близнаци, синове на Ботуел и на Мери Стюарт. Англия повече никога нямаше да спи спокойно!

Тя се засмива, но смехът засяда на гърлото й.

— Затова ли признахте брака си с него? — питам я много тихо. — Защото знаехте, че чакате дете?

Тя кимва:

— Единственият начин да запазя репутацията и короната си беше да приема смело случилото се, да оставя Ботуел да ми наложи този брак, и да откажа дори да обсъждам това с някого.

— Той би трябвало да умре заради това — казвам ожесточено. — В Англия за насилие се увисва на бесилото.

— Само ако жената се осмели да назове насилника си — казва тя сухо. — Само ако може да докаже, че не е дала съгласието си. Само ако един състав от съдебни заседатели повярва на думата на една глупава жена, противопоставена на думата на един здравомислещ мъж. Само ако съдебните заседатели не са убедени в сърцата си, че всички жени се поддават лесно на съблазняване и казват „не“, но имат предвид „да“. Дори в Англия думата на един мъж се зачита повече от тази на една жена. Кого го е грижа какво казва една жена?

Подавам й ръка. Не мога да се сдържа. Родена съм като бедно момиче, знам колко опасен може да бъде светът за една незащитена жена.

— Сигурна ли сте, че можете да спасите репутацията си и да предявите претенциите си за връщане на трона? Възможно ли е този път, когато се върнете в Шотландия, да бъдете в безопасност? Няма ли да използват този позор срещу вас?

— Аз съм кралица — казва решително тя. — Ще анулирам брака с Ботуел и ще се откажа от него. Няма да го спомена никога повече, нито пък някой друг ще стори това. Ще бъде, сякаш никога не се е случвало. Ще се върна в Шотландия като миропомазана кралица, омъжена за велик благородник. Това ще ми гарантира безопасност и сигурност и останалите скандали ще бъдат забравени.

— Нима можете да решавате какво ще кажат хората за вас?

— Аз съм кралица — казва тя. — Една от дарбите на една кралица е да караш хората да мислят хубави неща за теб. Ако съм наистина надарена и имам късмет, ще направя така, че историческите летописи също да мислят хубави неща за мен.

Обичам това лято. То е първото ми в Англия, също и последното, защото следващото лято ще бъда отново в Шотландия: моят ескорт ще пристигне всеки момент. Засмивам се при мисълта, че тогава ще копнея за тази горещина, и когато се връщам мислено назад, ще мисля за тези дни като за златен период на безгрижие. Това ми напомня за детството ми във Франция, когато бях френска принцеса и наследница на трите трона на Франция, Англия и Шотландия, и не се съмнявах, че ще наследя и трите. Ние, децата с кралска кръв на привилегирования френски двор, прекарвахме лятото в провинцията и на мен ми позволяваха да яздя, да ходя на пикници и да плувам в реката, да танцувам в полята и да ловувам под голямата жълта лятна луна. Често излизахме с гребни лодки по реката и ловяхме риба от лодките. Устройвахме си състезания по стрелба с лък в прохладните утрини, а после празнувахме със закуска за победители. Бъдещият ми съпруг, малкият принц Франсоа, беше мой другар в игрите, мой приятел; а баща му, красивият френски крал Анри Втори, беше героят на дните ни, най-красивият мъж, най-очарователният крал, чаровник, който превъзхождаше всички други. А аз бях негова любимка. Наричаха ме „mignonette“8. Красивата принцеса, най-красивото момиче във Франция.

Всички бяхме разглезени, на всички ни се позволяваше да правим всичко, каквото поискаме, но дори сред тази пищност и свобода кралят ме избра като по-различна. Той ме научи да го забавлявам, научи ме да го радвам, научи ме — навярно без да си дава сметка — че най-важното умение, което една жена може да усвои, е как да омагьоса един мъж, как да му завърти главата, как да го накара да й служи безусловно, без той изобщо да разбере, че е го е омагьосала. Той вярваше в силата на жените, описвани от трубадурите, и напук на възпитателите ми, и безспорно напук на сприхавата си съпруга, Катерина де Медичи, той ме научи, че една жена може да се превърне в най-възвишения обект на желанието на един мъж. Една жена може да командва дори армия, ако е пътеводен лик за своите войници, тяхна мечта: вечно желана и винаги непостижима.

Когато той вече беше мъртъв, и синът му беше мъртъв, и майка ми беше мъртва, и аз дойдох в Шотландия, съвсем сама, и отчаяно нуждаеща се от съвети как да се справя в тази непозната и свирепа страна, именно неговите поучения ме напътстваха. Мислех си, че трябва да бъда кралица, която мъжете да могат да обожават. Мислех си, че ако мога да бъда кралица, която те могат да уважават, тогава ще се намери и начин да мога да ги управлявам, и че те може с радост да се подчинят.

В този момент в Уингфийлд, знаейки, че бъдещето ми се разкрива пред мен, знаейки, че ще се върна в Шотландия като призната кралица, се чувствам, сякаш отново съм онова момиче, което няма равна по очарование, красота или остроумие, уверена, че моето кралство ще ми принадлежи, че всичко трябва винаги да бъде съвършено за мен. И точно както и във Франция, ми се възхищават и ме ухажват. Слугите на Шрусбъри се чудят какво още да направят за мен. Никой разкош не е прекалено екстравагантен за мен. И всеки ден, когато идва да язди с мен, той ми носи някакъв малък знак на привързаност: едно лястовиче гнездо — малка чашка от кал, с две големи перли вътре вместо яйца, букет рози с увита около стъблата златна верижка, връзка сребристи панделки, книга със стихове на френски, ароматизирани кожени ръкавици, диамантена брошка.

Условията за завръщането ми в Шотландия са окончателно и напълно уговорени. Уилям Сесил, някога мой заклет врат, промени мнението си — кой знае защо! — и застана на моя страна. Той е водил преговори за мен с моя полубрат, лорд Мъри, и с лорд Мейтланд, и е изготвил изгодно споразумение, в чиято трайност е убеден. Аз ще се върна в Шотландия като истинска и призната кралица. Ще бъда свободна да изповядвам вярата си. Страната ще бъде протестантска, както народът твърди, че предпочита, но няма да има гонения нито на католици, нито на пуритани. Синът ми ще бъде възпитан като протестант.