Изведнъж лицето й грейва, когато тя също се разсмива.

— Още ли не мога да го кажа? — пита тя. — Това още ли не е правилно?

— Шрусбъри — казвам аз. — Шрусбъри.

Устните й се нагласяват да произнесат името ми, присвивайки се така, сякаш се готви да ме целуне:

— Шоусбуи — казва тя, а после се разсмива. — Не мога да го кажа. Да ви наричам ли по някакъв друг начин?

— Наричайте ме Шюзбюи — казвам. — Единствено вие ме наричате така.

Тя застава пред мен и аз свивам длани, за да поема обутия й в ботуш крак. Тя се хваща за гривата на коня, и аз с лекота я повдигам върху седлото. Тя язди различно от всяка друга жена, която съм познавал преди: по френската мода, спуснала крака от двете страни на коня. Когато моята Бес видя за първи път това, и кафявите дълги и тесни панталони, които тя носи под костюма си за езда, съпругата ми заяви, че ще избухне бунт, ако тя излезе в такъв вид. Толкова непристойно било.

— Самата кралица на Франция, Катерина де Медичи, язди така, а също и всяка принцеса на Франция. Нима се опитвате да ми кажете, че тя, и всички ние, грешим? — настоя кралица Мери, а Бес поаленя чак до ушите, помоли за извинение и каза, че съжалявала, но това било странно за очите на англичаните, и не би ли се съгласила кралицата да язди на дамско седло зад някой от конярите, щом не желае да язди странично?

— Предпочитам този начин, защото така мога да яздя бързо като мъж — каза кралица Мери, и с това въпросът беше приключен, въпреки мърморенето на Бес, че за нас не би било от полза, ако тя може да надмине в ездата всеки от пазачите си.

От този ден тя язди на собствено седло, възседнала по момчешки, а роклята й се спуска чак до земята от двете страни на коня. Тя язди, както предупреди Бес, бързо като мъж, и в някои дни се налага да полагам усилия, за да не изоставам от нея.

Уверявам се, че малкият й кожен ботуш с ток е сигурно пъхнат в стремето, и за миг задържам крака й в ръката си. Кракът й е толкова малък, с така фино извит висок свод, че когато го уловя, изпитвам странна нежност към нея.

— Достатъчно сигурно ли е? — питам. Тя язди силен кон: винаги се страхувам, че ще бъде прекалено бърз за нея.

— Достатъчно сигурно — отвръща тя. — Хайде, милорд.

Мятам се на собствения си кон и кимвам на стражите. Дори сега, дори когато вече се правят планове за връщането й в Шотландия, когато се подготвя венчавката й с Норфолк, а триумфът й ще настъпи вече всеки момент, на мен ми е наредено да я обграждам със стражи. Нелепо е една прочута кралица като нея, гостенка в управляваната от нейната братовчедка страна, да бъде оскърбявана по този начин, заобиколена от двайсет мъже всеки път, когато иска да излезе на езда. Тя е кралица, за Бога: дала е честната си дума. Да не й се доверяваш, значи да я оскърбиш. Срамувам се, че трябва да го правя. Това е по заповед на Сесил, разбира се. Той не разбира какво означава една кралица да даде честната си дума. Този човек е глупак и заедно със себе си прави и мен на глупак.

Слизаме с тропот по хълма, под надвисналите клони на дърветата, а после се обръщаме и поемаме успоредно на реката през горите. Теренът се извисява пред нас и когато излизаме от дърветата, виждам към нас да се насочва група конници. Около двайсет на брой са, всичките мъже, и аз дръпвам юздите, за да спра коня си, поглеждам назад в посоката, от която сме дошли, и се питам дали можем да ги изпреварим и да ги принудим да се върнат, и дали биха дръзнали да стрелят.

— Сгъстете се — извиквам рязко на стражите. Потърсвам опипом меча си, но, разбира се, не нося такъв, и се упреквам, че съм проявил прекалена самоувереност в тези опасни времена.

Тя вдига бързо поглед към мен: бузите й са румени, усмивката — нетрепваща. Тази жена няма страх.

— Кои са тези хора? — пита тя, сякаш става дума за нещо интересно, а не за опасност. — Не мисля, че можем да спечелим една битка, но можем да им избягаме.

Присвивам очи, за да видя пърхащите на вятъра знамена, а после се разсмивам от облекчение:

— О, това е Пърси, негова светлост лорд Нортъмбърланд, моят най-скъп приятел, и неговият сродник, лорд Уестморланд, заедно с техните хора. За миг си помислих, че сме в беда!

— О, добра среща! — изревава Пърси, докато язди към нас. — Истински късмет. Тъкмо ви идвахме на гости в Уингфийлд. — Той сваля със замах шапката от главата си. — Ваша светлост — казва той, като й се покланя. — За мен е чест. Огромна чест, неочаквана чест.

Не ми е казано нищо за това посещение, и Сесил не ми е казал какво да правя, ако се появят знатни посетители. Поколебавам се, но те са мои сродници и са били мои приятели през целия ми живот: едва ли мога да се отнеса с тях като с непознати, когато са пред самата врата на дома ми. Навикът на гостоприемството е вкоренен в мен твърде силно, за да направя друго, освен да ги поздравя с радост. В моя род има лордове на Севера от поколения насам, всички ние винаги устройваме приеми в домовете си, и предлагаме хубава трапеза както на приятелите си, така и на странниците. Да сторя друго, би означавало да постъпя като търговец-скъперник, като човек, твърде беден, за да има голяма къща и голяма свита. Освен това харесвам Пърси: за мен е удоволствие да го видя.

— Разбира се — казвам. — Добре дошли сте, както винаги.

Обръщам се към кралицата и искам позволението й да ги представя. Тя ги поздравява хладно, с лека, сдържана усмивка, и аз си помислям, че може би й е била приятна ездата ни и не иска времето, което прекарваме заедно, да бъде прекъсвано.

— Ако благоволите да ни извините, ние ще продължим — казвам, опитвайки се да правя всичко каквото поиска. — Бес ще ви посрещне у дома. Но ние все още няма да се връщаме. Нейна светлост много държи на ездата си, а и току-що излязохме.

— Моля ви, не променяйте плановете си заради нас. Може ли да ви придружим? — пита я Уестморланд, покланяйки се.

Тя кимва:

— Ако желаете. И можете да ми съобщите всички новини от Лондон.

Той поема редом с нея и го чувам как бъбри, за да я развлича, а понякога долавям избликналия й смях. Пърси повежда коня си успоредно с моя и всички потегляме рязко в тръс.

— Прекрасни новини. Тя ще бъде освободена другата седмица — казва ми той, по лицето му се е разляла широка усмивка. — Слава Богу, нали, Шрусбъри? Това беше ужасен период.

— Толкова скоро? Кралицата ще я освободи толкова скоро? Научих от Сесил само, че ще бъде това лято.

— Другата седмица — потвърждава той. — Слава на Бога. Ще я изпратят обратно в Шотландия другата седмица.

Едва не се прекръствам: толкова съм благодарен, че всичко ще свърши толкова добре за нея; но прекъсвам жеста и вместо това му подавам ръка и се ръкуваме, с грейнали лица.

— Толкова се тревожех за нея… Пърси, нямате представа как страдаше тя. Чувствах се като злодей, задето я държа така затворена.

— Не мисля, че който и да е верен и предан човек в Англия е спал добре от онова първо проклето разследване насам — казва той кратко. — Бог знае защо не я посрещнахме като кралица и не й дадохме сигурно убежище, без да задаваме въпроси. Един дявол знае какво си е мислил, че прави Сесил, отнасяйки се с нея като с престъпница.

— Да ни принуди да бъдем съдници на интимния живот на една кралица — напомням му. — Да накара всички ни да присъстваме на подобно разследване. Какво искаше да открием? Три пъти нейните врагове предоставяха тайно писмата й и искаха от съдиите да ги прочетат тайно и да издадат присъда, основаваща се върху доказателства, които никой друг не можеше да види. Как би могъл някой да причини подобно нещо на кралица като нея?

— Е, слава Богу, че вие не го сторихте, защото вашият отказ провали плановете на Сесил. Кралицата винаги е искала да бъде справедлива спрямо братовчедка си, и сега намира изход. Кралица Мери е спасена. А разследването на Сесил е захвърлено обратно при лютераните, където му е мястото.

— Такова ли е желанието на самата кралица? Знаех, че тя ще постъпи правилно!