Не можах дори да я уверя, че ще е в безопасност. Всички мъже, които някога са говорили в нейна полза с кралица Елизабет, които се опитаха да уравновесят съветите на Сесил, изпълнен със страх и подозрения, сега са в немилост. Някои от тях са в Тауър, други са в изгнание и никога вече няма да се появят в Англия. Някои от тях са осъдени на смърт и жените им ще останат вдовици, а къщите им ще бъдат продадени. А аз съм повикан да се явя при кралицата, заповядано ми е да напусна пленницата си, наредено ми е да я предам на нейния враг. Наредиха ми да се явя в двора под конвой, сякаш не ми вярват, че ще тръгна доброволно. Намирам се под сянката на подозрението и смятам, че имам късмет, задето ми е наредено да се явя в двора, а не направо в Тауър.
Отнема ни близо седмица да стигнем дотам. Един от конете окуцява и не можем да наемем друг, някои от пътищата са непроходими, защото са затрупани от снежни преспи, и трябва да заобикаляме по възвишенията, където зимните ветрове режат като нож. Навяваният от вятъра сняг блъска в лицето ми и аз съм толкова нещастен и се чувствам толкова зле, задето се провалих и не можах да бъда верен, а също и задето се провалих и не можах дори да стана неверен, че по-скоро бих предпочел да продължавам вечно това дълго студено пътуване, отколкото да пристигна в Уиндзор в ранния зимен мрак, за да бъда посрещнат с леден поздрав и настанен жалки стаи.
В двора цари мрачно настроение, оръдията още са готови за стрелба и насочени към Лондон. Все още се съвземат от страха си, че армията на Севера ще тръгне срещу тях, срамуват се от паниката, в която са били изпаднали. Налага се да чакам като на тръни в продължение на три дни, докато Сесил реши дали кралицата има време да ми обърне внимание. Чакам в кралската приемна, непрекъснато нащрек дали няма да ме повикат, навъртам се там заедно с останалите, които тя не желае да си направи труда да посрещне. За първи път не ме пускат да вляза веднага щом се споменава името ми. Влиянието ми е намаляло и сред събратята ми, дори сред онези, които смятах за свои приятели. Храня се в голямата зала, не в личния кабинет, и излизам на езда сам, никой не ми предлага да му правя компания. Никой дори не спира да побъбри с мен, никой не ме поздравява с удоволствие. Чувствам се така, сякаш ме следва някаква сянка, сякаш излъчвам някаква воня. От мен се носи мирис на предателство. Всички се страхуват и никой не иска да бъде виждан заедно с човек, който е съмнителен, от когото лъха на подозрение.
Сесил ме посреща с обичайната си невъзмутимост, сякаш никога в живота си не ме е подозирал, че заговорнича срещу него, сякаш никога не ме е молил да се сприятеля с шотландската кралица и да спася всички ни, сякаш в момента не подготвя падението ми. Казва ми, че кралицата е много заета с възстановяването на пораженията от бунта и ще ме приеме веднага щом има възможност. Казва ми, че Норфолк, посланикът на шотландската кралица Лесли, епископ на Рос, и испанският посланик са били тясно свързани помежду си в планирането и финансирането на бунта и че тяхната вина трябва да доказва и съучастието на шотландската кралица.
Казвам сковано, че ми се струва изключително неправдоподобно Норфолк, братовчед на самата кралица и човек, облагодетелствал се от възкачването й на власт, да направи каквото и да било, за да свали от власт братовчедка си. Може би се е надявал да освободи годеницата си, но това не е същото като вдигане на бунт срещу неговата кралица и братовчедка. Сесил ме пита дали имам някакви доказателства. Той щял да е изключително щастлив да види каквито и да е писма или документи, които до този момент съм пропуснал да разкрия. Дори не мога да се заставя да му отговоря.
Връщам се в стаите, в които са ме настанили в двора. Можех да отседна в лондонската ни къща, но нямам желание да я отварям за такъв кратък престой, а освен това откривам, че не ми се иска да оповестявам присъствието си в централната част на града. Къщата ми винаги е била като притегателен център за семейството ми, място, с което се гордеем, това е мястото, където идваме да оповестим величието си, а сега аз не изпитвам чувство за величие: срамувам се. Толкова е просто. Бях принизен толкова много между интригите на тези две кралици и техните съветници, че дори не искам да спя в собственото си легло с гравираното в горната табла на леглото изображение на графска коронка. Дори не искам да мина покрай каменните колони на входа на собствения ми дом, където всеки камък е украсен с фамилния ми герб. Готов съм да се откажа от цялата тази външна показност, стига да можех само още веднъж да бъда в мир със себе си. Стига да можех още веднъж просто да почувствам, че познавам собствената си същност, собствената си съпруга и своята кралица. В крайна сметка този бунт не унищожи нищо освен душевния ми покой.
Срещам се със сина на Бес, Хенри, и със собствения си син Гилбърт, но те се чувстват неловко в мое присъствие. Предполагам, научили са, че съм заподозрян, че съм изменил на жена си с шотландската кралица. И двамата са големи любимци на Бес, естествено е да вземат нейната страна срещу мен. Не се осмелявам да се защитя пред тях и, след като питам и двамата как са със здравето, и дали имат дългове, ги оставям да си отидат. И двамата са добре, и двамата дължат пари, предполагам, че би трябвало да се чувствам щастлив.
На третия ден от чакането, когато преценяват, че съм страдал достатъчно, една от почетните дами идва и ми съобщава, че кралицата ще ме приеме в личните си покои след вечеря. Откривам, че не мога да ям. Заемам обичайното си място в голямата зала заедно с равните на мен, но те не ми говорят и аз седя с наведена глава като напердашен паж. При първа възможност ставам от масата, и отново отивам да чакам в приемната на кралицата. Чувствам се като дете, което се надява да чуе добра дума, но е сигурно, че ще го набият.
Поне мога да бъда спокоен, че няма да ме арестуват. Това би трябвало да ме утеши поне малко. Ако тя смяташе да ме арестува за държавна измяна, щеше да го направи на срещата на целия съвет, за да могат всички да станат свидетели на унижението ми за назидание на други глупци. Щяха да ме лишат от титлите ми, щяха да ме обвинят в предателство и да ме прогонят със смъкната от главата шапка и стражи от двете ми страни. Не, предстои опозоряване на четири очи. Тя ще ме обвини, че съм й изменил, и макар че мога да изтъкна постъпките си и да докажа, че никога не съм сторил нищо, което да не е било в съгласие с интересите й, или в съответствие с дадените ми заповеди, в отговор тя може да изтъкне, че съм бил снизходителен пазач на кралицата, и да посочи широко разпространеното и разрастващо се убеждение, че съм почти влюбен в Мери Стюарт. А, честно казано, ако бъда обвинен, че я обичам, не мога да го отрека искрено. Мисля, че няма да го отрека. Дори не желая да го отрека. Част от мен, една безумна част от мен, копнее да го заяви пред всички.
Както и си мислех, именно мълвата за тази близост разстройва кралицата повече от всичко друго. Когато най-после ме допускат в личния й кабинет, докато нейните дами открито ни слушат, а Сесил стои до нея, това е първият въпрос, който тя повдига.
— Смятах, че именно вие, Шрусбъри, няма да оглупеете така, когато видите едно красиво лице — процежда тя, почти веднага щом влизам в стаята.
— Не съм — казвам с овладян глас.
— Не сте глупак? Или тя няма красиво лице?
Ако тя беше крал, нямаше да запраща въпросите с такава ревнива енергичност. Никой мъж не може да отговори задоволително на подобни въпроси, зададени от една почти четирийсетгодишна жена, за която разцветът на външната привлекателност отдавна е отминал, по отношение на съперницата й, най-красивата жена на света и още ненавършила трийсет.
— Сигурен съм, че съм глупак — казвам тихо. — Но не съм оглупял от любов по нея.
— Оставяли сте я да прави каквото пожелае.
— Оставях я да прави каквото смятах за правилно — казвам уморено. — Оставях я да излиза на езда, както ми беше наредено, заради здравето й. Тя се разболя, докато беше поверена на моите грижи, и съжалявам за това. Позволявах й да седи с жена ми и да шие заедно с нея, за да си правят компания. Знам със сигурност, че разговаряха единствено за дреболии.
