Дъхът му секна за миг и той се почувства замръзнал като криотруп.

Не. Работата, която Хароче беше отнел от Илян. О!

Майлс започна да се поти. Виеше му се свят от ярост и срам, но най-вече от ярост. „Аз съм слепец, слепец, слепец! Мотив! Какво трябва да направи този слон, за да го забележа?“

Хароче бе унищожил чипа на Илян, за да му открадне мястото.

Разбира се, всички записи бяха подправени съвършено. Хароче знаеше всички кодове на Илян, беше разполагал с достатъчно време и отлично познаваше вътрешните системи на ИмпСи. Майлс скочи от стола си и закрачи назад-напред. Този слон всъщност много приличаше на змия, да.

„Хароче е, по дяволите, знам го.

О, нима? Докажи го, имперско ревизорче.“

Всички веществени доказателства се бяха изпарили като дим, цялата документация бе под контрола на Хароче. Майлс имаше много по-малко улики срещу генерала, отколкото генералът — срещу Галени.

Не можеше да го обвини просто така, най-малкото щяха да го нарекат истерик. Имперският ревизор имаше власт, но шефът на ИмпСи също имаше власт. Щеше да получи само един шанс, след което щеше да е ред на Хароче да нанесе удара си. „Може да започнат да ми се случват много странни неща.“ Всъщност в момента, в който откажеше фантастичния подкуп на Хароче, генералът щеше да разбере, че Майлс знае. „Няма много време.“

Мотив. Присъда. Доказателство.

Той се просна по гръб на пода и впери очи в тавана. Стиснатите му юмруци удариха по изтъркания килим.

Ами… ако приемеше подкупа и изчакаше по-добра възможност? Тогава можеше да си върне „Дендарии“ и да постигне справедливост.

Да!

Хароче и Майлс можеха известно време да работят заедно или поне можеше да го накара да си мисли така… Внезапно със закъснение му хрумна, че всички ласкателства на генерала са били чисти глупости. Хароче не харесваше адмирал Нейсмит. Щеше ли да мине много време, докато инсценираше нещастен случай? И тогава нямаше да има криосъживяване. Животът на оперативните агенти на ИмпСи така или иначе винаги бе изложен на опасност. Почест сред крадци, да. Смърт, традиционната отплата за измяна — фитил, бавно горящ от средата към двата края. „Що за живот ще водим? Извънредно стимулиращ.“

От мислите му го откъсна силно почукване на вратата и той трепна.

— Кой е?

— Майлс — разнесе се ниският алтов глас на майка му. — Добре ли си?

— Нали не си получил припадък? — присъедини се към графинята Илян.

— Не… не. Добре съм.

— Какво правиш? — попита лейди Воркосиган. — Чухме много стъпки, изтропване…

Майлс с усилие успокои гласа си.

— Просто… се боря с едно изкушение.

— Кой печели? — почти весело попита Илян.

Майлс проследи с поглед пукнатините в мазилката на тавана.

— Струва ми се… все пак аз.

Илян се засмя.

— Ясно. До скоро. Няма да се бавя.

Стъпките им се отдалечиха.

„Лукас Хароче, мразя те.“

Ами ако Хароче играеше честно с него? Ами ако предложението не беше подкуп и после не го очакваше нож в гърба?

Шефът на ИмпСи очевидно добре познаваше адмирал Нейсмит. Нейсмит щеше да извика „Да!“ и после да се опита да се измъкне от сделката. Но Хароче не познаваше лорд Воркосиган. Всъщност никой не го познаваше, даже самият Майлс. Бе познавал момчето с това име, много отдавна. Ала новият лорд Воркосиган беше съвсем друг човек и Майлс не смееше да мисли за неговото бъдеще.

Внезапно с ужас осъзна шума в главата си. Хароче Кукловода го беше карал да тича в кръг в опит да си захапе опашката. Ами ако престанеше да играе неговата игра? Ами ако просто… спреше? Имаше ли друга игра?

„Кой си ти, момче?

… Кой пита?“

С тази мисъл настана блажена тишина. Отначало я взе за космическа пустош, вечно падане без отдолу да има земя. Ала наоколо му цареше неподвижност: странно ведра и уравновесена. Никакво ускорение, нито напред, нито назад, нито настрани.

„Аз съм такъв, какъвто реша. Винаги съм бил какъвто реша… макар и не винаги какъвто искам.“

Майка му често казваше: „Когато взимаш решение за някаква постъпка, всъщност взимат решение за последствията от нея. И когато искаш някакви последствия, трябва да предприемеш необходимите действия.“

„Искам да съм… самият аз.“

Хароче се превърна в едва забележима фигурка в далечината. Майлс не бе съзнавал, че е способен да смалява противника си така, и това го удиви.

„Но бъдещето ми ще е кратко, ако не направя нещо.“ Наистина ли? До този момент Хароче не беше убил никого. И смъртта на имперски ревизор по време на разследване щеше да събуди най-невероятни подозрения. На мястото на Майлс щяха да се появят поне петима нови ревизори, гневни и абсолютно неподатливи на ласкателства. Шефът на ИмпСи нямаше да е в състояние да се справи с всички тях.

Ала Галени бе съвсем друго нещо. Какво по-традиционно от това един опозорен офицер да се самоубие в килията си? Точно във ворски стил. Самопризнание, изкупителен жест. И случаят щеше да приключи, о, да. Несъмнено щеше да е много добре инсценирано самоубийство. Хароче имаше богат опит с тези неща и нямаше да допусне аматьорски грешки. Не оставаше никакво време. А доказателствата, с които разполагаше Майлс, бяха като дим.

Дим.

„Въздушни филтри.“

Очите му се разшириха.

Само час преди края на работното време в щаба на ИмпСи, поне за онези щастливци, които бяха дневна смяна, Майлс спря с малката си група пред страничната врата, готов за операция „Атака срещу централата на хлебарките“. Поне колата на графа беше достатъчно голяма, за да побере всички, което му позволи да ги инструктира по пътя от Имперския научноизследователски институт и му спести няколко ценни минути. Отново бе мобилизирал Иван, както и самия Саймън Илян, облечен в зелена униформа с всички военни отличия, последното по настояване на Майлс. След това от колата се появи доктор Уедел, който внимателно носеше стар кашон с надпис „Мишки, замразени, сер. — 621А, 12 бр.“, макар че съдържанието му не беше такова. Последна, но не по значение, на тротоара слезе Делия Куделка и побърза да настигне другите.

Дежурният ефрейтор на пропуска тревожно ги погледна. Майлс се приближи и напрегнато се усмихна.

— Генерал Хароче ви е наредил да му докладвате кога идвам и си отивам,нали?

— Ами… да, милорд ревизор. — Ефрейторът отдаде чест на Илян, който отвърна на поздрава му.

— Отменям тази заповед.

— Хм… слушам, милорд ревизор. — Дежурният видимо изпадна в паника, като житно зърно, предвиждащо, че ще бъде смляно между два камъка.

— Всичко е наред, Сметани — мимоходом го увери Илян и ефрейторът признателно се отпусна.

Групата продължи по коридорите на ИмпСи. Майлс първо се отби в новия арест, който се намираше в дъното на втория етаж.

— Скоро ще се върна да разпитам капитан Галени — каза той на дежурния офицер. — Искам да го заваря жив, за което ще ви смятам лично отговорен. Междувременно, госпожица Куделка ще влезе при него. Не пускайте никого — никого, дори началниците си — „Особено началниците си“ — да влиза в ареста. Ясно ли е?

— Тъй вярно, милорд ревизор.

— Делия, нито за миг не оставяй Дъв сам.

— Разбирам, Майлс — твърдо вирна брадичка тя. — И… благодаря.

Той кимна.

Надяваше се по този начин да предотврати всякаква възможност да „самоубият“ Галени. Хароче вече трябваше да е готов да прибегне към това всеки момент — номерът бе да не му дадат този момент. Майлс поведе хората си към Поддържащия отдел, където приклещи в ъгъла началника, застаряващ полковник. Когато се увери, че интересът на имперския ревизор към графика за поддръжка на въздушните филтри не се дължи на недоволство от работата на отдела му, той им оказа пълно съдействие. Майлс го взе със себе си.

Искаше му се едновременно да е на четири места, ала трябваше да спазва стриктен порядък, като всяко доказателство в петпространствената математика. Интуицията бе едно, демонстрацията — съвсем друго нещо. След като повика един лаборант от Криминологията, той поведе групата към подземния склад. Само след няколко минути вече ги беше строил в Оръжия IV, пътека 5. Уедел остави кашона си и се облегна със скръстени ръце на стелажа.