Когато закачи всички ордени, ефектът беше почти безумен.

Никога не бе съзнавал колко са много, докато отново не ги беше извадил. Не, не отново. За пръв път.

„Нека се виждат всичките.“ Мрачно усмихнат, той облече бялата копринена риза, обу кафявите панталони със сребърни лампази и лъскавите ботуши за езда, сложи си избродираните със сребро тиранти и тежката куртка. Накрая закачи на колана си дядовия си кинжал с печата на Воркосиган на ефеса. Вчеса се и отстъпи назад, за да се погледне в огледалото.

Потънал в ръчното си четящо устройство, Мартин вдигна поглед и удивено ахна.

— Докарай колата на входа — нареди Майлс.

— Къде отиваме, милорд?

— В императорската резиденция. Имам среща.

Грегор го прие в кабинета си в северното крило. Седеше зад комуникационния си пулт и вдигна глава едва когато майордомът съобщи за пристигането на Майлс и се оттегли. Императорът изключи холограмата и се обърна към дребния, облечен в кафява униформа мъж.

— Майлс, какво е цялото това бърза… О, Господи! — Грегор се сепна и повдигна вежди. — Никога не съм те виждал да идваш като ворски лорд.

— Налага се. Залагам… — по-рано щеше да каже „сребърните си очи“ — … каквото искаш, че Хароче не ти съобщава всичко за Илян.

— По необходимост всичките му доклади са обобщени — отвърна императорът.

— Значи и ти си го усетил. Някога да ти е споменавал, че Илян иска да ме види?

— Не… Откъде знаеш?

— От… как да се изразя? От сигурен анонимен източник.

— Колко сигурен?

— Да речем, достатъчно.

— Доколкото знам, в момента Илян е… е, честно казано, направо не бил на себе си. Искал много непрактични неща. Например атака със скокови кораби срещу Центъра на Хеген, за да предотврати въображаемо нашествие.

— Това нашествие не е въображаемо. Поне не беше.

— Да, преди десет години. Откъде знаеш, че пак не е бълнувал?

— Тъкмо това е проблемът. Не мога да преценя, защото не ми позволяват да го видя. Никой не го е виждал. Вече си разговарял с лейди Алис, нали?

— Хм, да.

— Хароче ме спря на два пъти. Сутринта ми заяви, че ако продължа да му досаждам, щял да нареди да ме зашеметят.

— Много ли му досаждаше?

— Можеш да поискаш — ако бях на твое място, щях да го направя — запис на последния ни разговор от комуникационния пулт на Хароче. Може да ти се стори забавен. Виж, Грегор, аз имам право да видя Илян. Не като негов бивш подчинен, а като син на баща си. Ворски дълг, който няма нищо общо с военната йерархия на ИмпСи. За техен ужас, несъмнено, обаче това си е техен проблем. Подозирам… не знам какво подозирам. Но не мога да седя със скръстени ръце.

— Смяташ ли, че има нещо тъмно?

— Не непременно — бавно каза Майлс. — Но понякога глупостта може да доведе до същия резултат като злонамереността. Ако този проблем с чипа е нещо като моята криоамнезия, Илян сигурно преживява истински ад. Да се изгубиш в собствената си глава… никога през живота си не съм бил толкова самотен. И никой не дойде при мен, докато не се появи Марк. В най-добрия случай Хароче допуска грешка поради нервност и неопитност и трябва внимателно или не чак толкова внимателно да бъде поправен. В най-лошия случай и на теб трябва да ти е минавала през ума вероятността за саботаж. Въпреки че не си разговарял много за това с мен.

Грегор се прокашля.

— Хароче ме помоли.

Майлс се поколеба.

— Най-после е прочел досието ми, нали?

— Боя се, че да. Хароче има… невероятно чувство за лоялност.

— Да, добре… аз не оспорвам лоялността му. А преценката му. Все още настоявам.

— Да видиш Илян ли? Мога да му заповядам, разбира се. Струва ми се, че вече е крайно време.

— Не, нещо повече. Искам да прегледам абсолютно всички данни, свързани със случая, медицински или не.

— Хароче няма да се зарадва.

— Хароче ще се заинати. А не мога да ти се обаждам през петнайсет минути, за да искам подкрепата ти. Искам истински пълномощия. Искам да ми придадеш имперски ревизор.

— Какво?!

— Даже ИмпСи трябва да се подчинява на имперските ревизори. Ревизорът законно може да поиска всичко и Хароче или който и да било не може да направи нищо друго, освен да си изгризе ноктите от яд. Ревизорът говори с твоя Глас. Те са длъжни да се подчинят. Не можеш да се преструваш, че това не е достатъчно важно, за да оправдае намеса на ревизор.

— Не, наистина, но… какво ще търсиш?

— Ако знаех, нямаше да се налага да го търся. Ясно ми е само, че нещо не е наред. Причините може да са банални. Или не. Не знам. Но трябва да науча.

— Кой ревизор имаш предвид?

— Хм… може ли Ворховис?

— Най-добрият.

— Знам. Мисля, че ще мога да работя с него.

— За съжаление в момента пътува за Комар.

— О, не е нещо сериозно, надявам се.

— Превантивна проверка. Пратих го заедно с лорд и лейди Воробьов, за да им помага в преговорите с комарската олигархия за обявяването на моята сватба. Той е изключителен дипломат.

— Хм. — Майлс се поколеба. Когато му беше хрумнала тази идея, наистина се бе сетил за Ворховис. — Ворлейснър, Валънтайн и Воркалонър са малко… консервативни.

— Страх те е, че ще застанат на страната на Хароче ли?

— Ами…

Очите на Грегор проблеснаха.

— Винаги остава генерал Ворпарадийс.

— О, Господи! Пощади ме.

Императорът замислено поглади брадичката си.

— Подозирам, че с това ще има проблем. Който и ревизор да ти дам, има петдесет процента вероятност утре сутрин да се върнеш тук и да поискаш друг да контролира първия. Всъщност на теб не ти трябва ревизор, трябва ти властта на ревизор, за да проведеш собствено разследване.

— Прав си. Но може би… може би в крайна сметка ще успея да направя нещо с Ворпарадийс. — Дъхът му секна, когато си го представи.

— Ревизорът не е само мой Глас — каза Грегор. — Той е и мои очи и уши, почти в буквалния смисъл на думата. Нещо като сонда, макар и определено не роботизирана, която прониква на недостъпни за мен места и ми докладва с абсолютно безпристрастие. Ти — усмихна се императорът — си най-безпристрастният човек, когото познавам.

Сърцето на Майлс сякаш спря да бие. Грегор не можете да мисли за…

— Мисля, че ще си спестим много време — продължи императорът, — ако просто назнача теб за временен имперски ревизор. С обичайните широки ограничения на Девети ревизор, разбира се — действията ти трябва да са поне далечно свързани с проблема, който си назначен да разследваш — в този случай състоянието на Илян. Не можеш да даваш заповед за екзекуция и в малко вероятния случай, че арестуваш някого… е, ще съм ти благодарен, ако разполагаш с достатъчно доказателства за повдигане на обвинение.

— „Всяко нещо, което си струва да се направи — цитира Майлс думите на графиня Воркосиган, — си струва да се направи добре“. — Зачуди се дали очите му са започнали да блестят. Чувстваше ги като въглени.

Императорът позна кого цитира и се усмихна.

— Точно така.

— Но Хароче ще разбере, че това е измама.

— Значи ще допусне опасна грешка — тихо отвърна императорът. — И аз не бях доволен от бавенето им, но освен лично да отида там, не виждах какво мога да направя. Сега виждам. Доволен ли сте, лорд Воркосиган?

— О, Грегор! Дори не можеш да си представиш колко! Да работиш тринайсет години с военна командна верига е все едно да се опитваш да танцуваш със слон. Бавен, тромав, всеки момент готов да те настъпи и да те смачка. Имаш ли представа колко е приятно поне веднъж да можеш да танцуваш върху проклетия слон, вместо под него?

— И аз си помислих, че ще ти хареса.

— Да ми хареса ли? Това ще е по-хубаво от оргазъм.

— Не се увличай — почти усмихнато го предупреди императорът.

— Няма. — Майлс си пое дъх. — Но… мисля, че всичко ще е наред. Благодаря ти.

Грегор повика майордома и го прати в избата на резиденцията за символичната ревизорска верига и несимволичния електронен печат, който вървеше с нея. Докато го чакаха, Майлс каза: