Над видеоплочата се появи суровото лице на Илян и Майлс автоматично се изпъна.

— Да?

— Къде си? — рязко попита Илян. Майлс го зяпна.

— Вкъщи. Нали ми се обаждаш тук.

— Знам — ядосано отвърна Илян. — Защо не дойде тук в девет нула нула, както ти беше наредено?

— Моля? Кой ми е наредил?

— Аз. Да си тук точно в девет нула нула и да си носиш бележника. Ще ти хареса. Този път е спасителна операция. Мислех, че даже ще подраниш.

Майлс позна стила на Илян, да. Съдържанието мъгляво му напомняше за нещо.

— За какво става дума?

— За нещо, което са подготвили моите сетагандански аналитици. Може да се окаже много резултатен и евтин тактически трик. Има един господин, полковник Тремонт, който според тях е най-подходящ да подсили отслабващата марилакска съпротива. Но в момента той се намира в сетагандански пленнически лагер на Дагула IV. Това преживяване трябва да е достатъчен мотив за него, ако успеем да го освободим. Анонимно, разбира се. Възнамерявам да ти предоставя значителна свобода по отношение на метода, но искам следните резултати: нов лидер на Марилак и никаква връзка с Бараяр.

Майлс не само познаваше тази операция, но и можеше да се закълне, че Илян бе използвал абсолютно същите думи, за да му я опише. На едно строго секретно съвещание в щаба на ИмпСи, много отдавна…

— Саймън! Дагулската операция беше преди години. Марилакците изтласкаха последните сетаганданци от планетата си миналата година. Ти ме уволни преди месец. Вечр не работя за теб.

— Да не си си изгубил ума? — попита Илян и внезапно замълча. Двамата се спогледаха.

Лицето на Илян се промени. Вцепени се.

— Извинявай — промълви той и прекъсна връзката.

Майлс дълго остана пред потъмнелия видеоекран. Сърцето му никога досега не бе туптяло толкова силно. Съобщението на Галени го беше обезпокоило. А сега бе ужасен.

Майлс остана неподвижен цели десет минути. Галени имаше право. По дяволите, Галени нямаше представа каква е същността на проблема. Илян не само забравяше, но и си спомняше…

„Щом Илиян не знае коя година сме, има начин да си върнеш предишната работа…“

Не беше много смешно.

Какво да направи? Майлс определено бе единственият на Бараяр, който не можеше да си позволи да критикува Илян. Със сигурност щяха да го изтълкуват като негодувание от уволняването му или още по-лошо, като опит за отмъщение.

Ала не можеше да остане със скръстени ръце. Хората се подчиняваха на заповедите на Илян. И му вярваха. Щеше да отнеме много време, за да се оспори трупаното в продължение на тридесет години доверие. Колко щети можеше да нанесе дотогава Илян? И то точно в този момент? Ами ако си спомнеше някой от по-кървавите моменти на комарското въстание?

И кога беше започнало всичко това? Изглеждаше внезапно, но навярно едва сега видимо се проявяваше. Някой трябваше да провери всяко съобщение, излязло от офиса на Илян през последните… колко? Седмици? Месеци? „Някой. Но не аз.“

И дали проблемът се криеше в чипа, или в нервните клетки на самия Илян? Това бе медицински и биоинженерен въпрос и можеше да му отговори само специалист. „Не аз,отново.“

Накрая прибягна до същия изход, ако изобщо можеше да се нарече „изход“, до какъвто беше стигнал Галени. „Предай информацията на някой друг и се надявай, че той ще направи нещо.“ Колко време щеше да мине, докато престанеха да си прехвърлят топката и предприемеха реални действия? „Решението не зависи от мен. Макар че адски ми се иска да беше така.“

Той неохотно набра няколко цифри на комуникационния пулт.

— Тук е лорд Воркосиган. Свържете ме с вътрешния отдел, моля.

Генерал Хароче отсъстваше.

— Предайте му да ми се обади веднага щом успеете да го откриете — каза Майлс на секретаря. — Спешно е.

Докато чакаше, той се върна при купчината дрехи. Не знаеше кои да изхвърли. Хароче не се обаждаше. Трябваше още два пъти да позвъни в офиса му преди да го открие.

Генералът нетърпеливо му се намръщи.

— Да? Какво има, лорд Воркосиган?

Майлс дълбоко си пое дъх.

— Преди известно време ми се обади Саймън Илян. Мисля, че трябва да видите записа на разговора.

— Моля?

— Идете в офиса на Илян и накарайте секретаря му да ви пусне записа на разговора. Всъщност трябва да го видите и двамата. Знам, че е записан, това е стандартна оперативна процедура.

— Защо?

Наистина. Защо Хароче трябваше да вярва на някакъв цивилен, когото неговият уважаван началник Илян не само бе уволнил, но и лично беше придружил до изхода на щаба?

— Важно е, господин генерал, и е много спешно. Предпочитам сам да прецените.

— Държите се тайнствено, лорд Воркосиган — неодобрително свъси вежди Хароче.

— Съжалявам — безизразно отвърна Майлс. — Когато видите записа, ще разберете.

Хароче повдигна вежди.

— О? В такъв случай навярно ще го направя.

— Благодаря ви. — Майлс прекъсна връзката. Нямаше смисъл да го моли после да му се обади.

Така. Бе постъпил както трябва, с оглед на обстоятелствата.

Чувстваше се отвратително.

А сега: трябваше ли да се обади на Грегор? Нямате да е честно императорът да остане в неведение, но, Господи…

Хароче сам щеше да му съобщи. Веднага щом поставеше Илян под медицинско наблюдение, генералът щеше да поеме длъжността временен шеф на ИмпСи и първата му задача щеше да бъде да уведоми Грегор за този неприятен обрат на събитията. До вечерта всичко щеше да е свършило.

Може би щеше да се окаже, че причината за объркването на Илян е нещо просто, може би той щеше да отсъства от работа само няколко дни. Например късо съединение в чипа му. „В този чип няма нищо просто.“ Но ИмпСи щеше да се погрижи за своите.

Майлс въздъхна. Опита се да чете, но не можеше да се съсредоточи. Не бе възможно Илян да прикрива следите си, нали? Ами ако Хароче отидеше да види записа и откриеше, че такъв няма? Но ако съзнаваше проблема си, Илян сам щеше да се подложи на лечение.

Денят се проточи безкрайно. Вечерта Майлс не издържа и потърси Грегор и Хароче, но не успя да открие нито един от тях. Навярно и двамата се занимаваха с кризисната ситуация. Остави им съобщения да му се обадят, но те не му отговориха.

Беше ужасно да е встрани от събитията. До следващата вечер Майлс бе готов лично да отиде и да почука на вратата на ИмпСи, за да поиска секретна информация, на която нямаше никакво право. Дойде обаче Галени. Очевидно идваше направо от работа, защото все още носеше униформа и изглеждаше по-мрачен от обикновено.

— Нещо за пиене? — попита Майлс, след като видя изражението му. Този път Мартин го беше въвел в Жълтия салон според всички правила на етикета. — Вечеря?

— Нещо за пиене. — Галени се тръшна на най-близкия фотьойл. — Ще си помисля за вечерята. Още не съм гладен. — Той изчака Мартин да излезе и каза: — Всичко свърши.

— Разказвай. Кога се случи?

— Днес следобед. На оперативката на всички отдели.

— Днес ли? Искаш да кажеш, че генерал Хароче не е пратил Илян в медицинския отдел на ИмпСи още вчера?

— Какво?

Майлс му предаде разговора си с Илян.

— Незабавно уведомих Хароче. Моля те, не ми казвай, че не ме е послушал.

— Не знам — отвърна Галени. — Мога да говоря само за онова, което съм видял лично. — Като опитен аналитик и историк, Дъв имаше ясна представа за разликата между лични впечатления, слухове и предположения.

— Илян вече е под медицинско наблюдение, нали? — разтревожено попита Майлс.

— О, Господи, да — въздъхна Галени. — Оперативката започна почти нормално. Началниците на отдели представиха седмичните си доклади. Илян изглеждаше нервен, по-неспокоен от обикновено, играеше си с разни предмети на масата… счупи на две един инфодиск, после измърмори някакво извинение. Стана да изреди обичайния си списък със задачи и… Като че ли последните двайсет дни се сливаха в главата му. Всяко изречение беше граматически вярно и абсолютно непоследователно. И той, изглежда, изобщо не го съзнаваше, докато не забеляза, че го зяпаме с отворени уста. После се изправи Хароче — кълна се, че това е най-смелото нещо, което съм виждал. „Господине каза той, — мисля, че незабавно трябва да се подложите на медицински преглед.“ Илян изсумтя, че не бил болен, и нареди на Хароче да седне… само че на лицето му постоянно се редуваха гняв и объркване. И трепереше. Къде се мотае оня твой тийнейджър с пиенето?