— Ще мога ли да шофирам и пилотирам? — „Да командвам?“

— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.

След кратка вътрешна борба — срещу кого? — Май отвърна:

— Пенсионираха ме по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се върна на работа?

— Да, не разбирам… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да поискате да ви прехвърлят на канцеларска работа. Тъй като вече сте взапаса… определено ще се наложи да упражните известен натиск. — Ченко се усмихна.

— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?

— Полево командване ли? Мислех, че сте били агент от галактическия отдел на ИмпСи.

— Хм… да речем просто, че не съм се озовал в оная криокамера в резултат на инцидент при тренировка.

— Вижте, това определено не е в моята област. ИмпСи си има свои закони и техните лекари ще решат за какво сте годен. Що се отнася до останалите отдели на Службата, ще ви трябват изключително леки условия, за да се занимавате с нещо друго освен канцеларска работа.

„Бих могъл да ги осигуря.“ Но канцеларската работа не го изкушаваше. Да прекара остатъка от кариерата си като интендант или още по-лошо, като метеоофицер в някоя затънтена база, вечно очакващ повишение… Не. Несъмнено щеше да се окаже в удобен малък кабинет в подземията на ИмпСи, където щеше да анализира данни, събрани от други агенти. Редовно щяха да повишават заплатата му, ала никога нямаше да го направят началник-отдел, още по-малко шеф на ИмпСи. Да се прибира вкъщи всяка вечер и да спи в собственото си легло, точно като Иван. Да спи сам? Даже това не бе задължително.

Само да не беше фалшифицирал онзи проклет доклад…

Майлс въздъхна.

— Опасявам се, че всичко това е чисто хипотетично. Що се отнася до идеята за нарочно предизвикваните пристъпи… това не е лечение на проблема, нали?

— Не. Но докато чакате някой по-умен от мен да ви излекува, това ще контролира симптомите.

— Да речем, че не се появи по-умен от вас. През целия си живот ли ще трябва да нося този проклет стимулатор?

Ченко сви рамене.

— Честно казано, нямам представа. Състоянието ви е уникално.

— Добре. Да опитаме. И да видим какво ще се получи. — Той се усмихна на любимия израз на Грегор.

— Отлично, милорд. — Неврологът си записа нещо. — Ще трябва да дойдете пак, ммм, след около седмица. — Той замълча, после го погледна. — Простете ми любопитството, милорд… но защо един имперски ревизор иска да се върне в Службата като обикновен лейтенант от ИмпСи?

„Капитан от ИмпСи. Искам да ме върнат като капитан от ИмпСи.“

— Аз съм само временен ревизор. Назначен съм само за конкретен случай.

— Хм… и какъв е този случай?

— Извънредно деликатен.

— А, ясно. Извинете ме.

Майлс прекъсна връзката и се замисли за въпроса на Ченко. Като че ли не можеше да му отговори убедително.

Дните се точеха без инциденти. Майлс отказваше да приеме все по-категоричното мнение на Хароче, че причината за повредата на чипа е естествена. Временният шеф на ИмпСи определено изглеждаше все по-спокоен. И защо да е нервен, когато през последвалия смут не бяха нанесени нови атаки? Ако целта на предполагаемия заговор беше да хвърли ИмпСи в хаос, тя не бе постигната.

Три дни преди пристигането на майка му Майлс не издържа и реши да избяга в имението Воркосиган. Нито се надяваше, нито искаше да избегне срещата с нея, просто още не се чувстваше съвсем готов да я види. Може би няколко дни на спокойствие щяха да му помогнат да събере кураж. Освен това… там Илян щеше да е в безопасност. В онзи рядко населен район веднага се забелязваше появата на непознати.

Единственият проблем бе, че не знаеше дали ще успее да убеди готвачката да ги придружи. Мартин обаче се оказа достатъчен, за да накара Мама Кости да напусне столицата и да замине за съмнителната провинция. Майлс започна да се замисля дали вместо нейната заплата да не повиши неговата. Но може би скоро нямаше да се нуждае от шофьор.

Илян се съгласи с поканата за екскурзия, макар и не особено ентусиазирано.

— Тази седмица навярно ще е последната с хубаво време — отбеляза Майлс. И наистина, дните ставаха все по-студени и дъждовни. Ясно се усещаше приближаването на първите снегове.

— Ще ми е… интересно пак да посетя имението — каза Илян. — Да видя дали си го спомням.

Поредната проверка. Саймън не говореше много за това, навярно защото досегашните резултати бяха обезсърчаващи. Или може би защото бързо забравяше за тези резултати.

След като се настаниха в крайезерната къща, двамата излязоха да пият чай на дългата предна веранда. Не можеха да не се отпуснат в топлия следобед, седнали на сянка и загледани в зелената морава и искрящата водна повърхност. А и кулинарните удоволствия лишаваха човек от каквито и да било останки от амбиции. Ако нещата продължаваха така, на Майлс щеше да му се наложи да се заеме с физически упражнения, иначе рискуваше да заприлича на Марк. Той мислено си отбеляза да направи всичко възможно брат му да не среща Мама Кости.

Докато чакаха да им сервират закуската, Илян погледна към моравата.

— Ха. Онова там е мястото, където умря капитан Негри, нали? Първият изстрел във Войната на Вордариан.

— Така са ми казвали — потвърди Майлс. — Ти тук ли си бил тогава? Присъства ли на убийството?

— Не, не. Бях в столицата, силите на Вордариан ме изненадаха. — Илян замислено въздъхна. — Или поне така ми се струва. Спомням си само, че един от подчинените ми се втурна при мен да ми съобщи, после отидох някъде с кола. И бях адски уплашен. Това си го спомням, да, съвсем ясно. Странно. Защо не помня… по-важните факти?

— Предполагам, защото винаги е трябвало да ги помниш — отвърна Майлс. — Чипът ти записваше ли и чувства?

— Не. Макар че на базата на спомена можех да ги възстановя.

— Значи само дедукция. А не чувство.

— Повече или по-малко.

— Сигурно е много странно.

— Бях свикнал. — Илян иронично се усмихна. — Когато баща ти ме назначи за шеф на ИмпСи, първата ми работа беше да разследвам убийството на предшественика си. Като се замисля сега, това е била и първата работа на Негри. Той несъмнено е бил улеснен от факта, че е помогнал за убийството на своя предшественик. На Бараяр е традиция всичко да се повтаря. Аз се отървах леко, струва ми се. Никога не съм мислил, че ще остана жив, макар че оттеглянето на баща ти миналата година ми вдъхна известни надежди.

— Тогава ли… започна да ме гласиш за свой наследник?

— А, много по-рано. Двамата с Грегор го решихме.

Майлс не бе сигурен, че иска да разговаря за това.

— Е… след като имаше на разположение една седмица за размисли, смяташ ли, че причината за повредата на чипа ти е била естествена?

Илян сви рамене.

— Нищо не е вечно. Хората, машините… Е, адмирал Авакли все някога ще стигне до заключение. Чудя се какво прави днес лейди Алис.

— Съставя списъци на гостите, избира хартията за поканите и дава уроци по калиграфия на новите си секретарки.

Предния ден лейди Алис го беше казала и на двамата.

— Аха.

Сладкишите пристигнаха и последва мълчание, нарушавано само от мляскане и възхитени възклицания.

— Е — каза Илян накрая, — как прекарват уикендите си в провинцията офицерите от запаса?

— Както искат. Например могат да си отспят.

— Правим го вече цяла седмица.

— Интересуваш ли се от езда?

— Не особено. Когато идвах тук, дядо ти настояваше да ми дава уроци. Мога да се задържа на седлото, но не си спомням да ми е било много приятно.

— Е, тогава да се поразходим. И да поплуваме, макар че за мен може би няма да е благоразумно… предполагам, че мога да си сложа спасителна жилетка.

— Водата не е ли вече малко студена?

— Не чак толкова, колкото напролет.

— Мисля, че ще пропусна това удоволствие. Звучи ми прекалено младежко.