— О, тук е чудесно място за деца. — Майлс се замисли. — Можем да отидем за риба. Не ми се е случвало често. Сержант Ботари не обичаше да чисти риба.

— Виж, това вече е по-спокойно занимание.

— По традиция трябва да си вземеш местна бира от селото — вари я една жена, страхотно нещо — и да потопиш бутилките във водата, за да е студена. Когато бирата се стопли, значи е станало прекалено горещо за риболов.

— Това за кой сезон се отнася?

— Ако съдя по собствения си опит, за никой.

— Тогава да спазим традицията — сериозно отвърна Илян.

Трябваше им половин ден, за да извадят моторната лодка от бараката. Успяха да излязат в езерото едва следващия следобед. Майлс не беше забравил основните методи за риболов. Вече нямаше нужда да забиват кукички в нещастните гърчещи се създания. Вместо това можеха да използват протеинови кубчета, които според упътването привличали рибата на ята.

Спуснаха бирата с мрежа през борда на лодката, опънаха брезентовия навес и се отпуснаха, за да се насладят на покоя и гледката. Дежурният телохранител от ИмпСи, един от тримата, пратени от щаба да охраняват Илян, седеше на брега до малък гравитоскутер и ги наблюдаваше от разстояние.

Двете корди бяха хвърлени почти едновременно и примамките и тежестите потънаха във водата. На тази дълбочина не се виждаше скалистото дъно. Майлс и Илян се настаниха на меките си столове и отвориха първите си бутилки. Бирата бе великолепна и почти също толкова тъмна, колкото езерната вода. И несъмнено изобилстваше на витамини. Тя се хлъзна в гърлото на Майлс с приятно горчиво шипене.

— Това е почти като засада — след малко отбеляза Саймън. — Стига рибата да беше въоръжена и да можеше да отвръща на огъня. Ако рибата ловеше хора, каква ли примамка щеше да използва?

Майлс си представи корда, хвърлена на брега и завършваща с парче прасковена торта. „Хайде да ходим за хора!“

— Не знам. Ти каква щеше да избереш?

— Хм, какви са човешките мотиви? Пари, власт, отмъщение, секс… почти никога обаче не е толкова просто. Най-завъртеният случай, който си спомням… мили Боже, защо си спомням точно това, когато не мога… е, добре. По онова време тогавашният премиер-министър Вортала водеше сложни преговори с полианците за достъп до скоковия пункт и опитваше какво ли не, за да ги склони да отстъпят. Полианският посланик даде на Вортала да разбере, че тайно винаги е мечтал да има слон. До ден днешен не знам дали наистина е искал слон, или просто не е успял да се сети за нещо по-абсурдно. Така или иначе, заповедта беше спусната… Всъщност това беше в ресора на галактическия отдел, но аз лично възложих задачата на един от агентите си, за да мога да го контролирам. Все още виждам изцъкления му поглед, когато ме попита: „И… колко голям трябва да е този слон?“ В работата ми няма много такива моменти, затова ги ценя. Ти още не беше постъпил в Службата, иначе нали ти е ясно за кого първо щях да си помисля.

— О, благодаря. И агентът ти успя ли да намери слон?

— Той беше от ИмпСи до мозъка на костите си — разбира се, че намери. Слонче. Специално присъствах, когато Вортала го закара в полианското посолство. С оня негов смешен сериозен глас: „Подарък от моя господар император Грегор Ворбара…“ Тогава Грегор беше на около десет години и наи-вероятно щеше да предпочете да остави животното за себе си. Баща ти благоразумно не му съобщи, че е подарил на някого слон.

— Полианците подписаха ли договора?

— Разбира се. Сега си мисля, че посланикът наистина е искал слон, защото след първоначалното си смайване видимо се зарадва. Около година го държаха в задния двор на посолството и той лично го къпеше и хранеше. Когато замина, го взе със себе си. Оттогава мирогледът ми се разшири. Пари, власт, секс… и слонове.

Майлс се засмя. И се зачуди за собствените си мотиви, тласкали го толкова упорито, толкова дълго, толкова надалеч. Парите не го вълнуваха, може би защото никога не му бяха липсвали, освен в астрономическите количества, необходими за ремонт на бойни крайцери. За разлика от него, Марк направо беше алчен. Власт? Не копнееше да застане начело на Империята, нищо подобно. Ала мразеше, когато други имаха власт над него. Това не бе стремеж към власт, това беше страх. От какво? Да не стане жертва на тяхната некадърност ли? Да не го унищожат заради недъзите му, ако не е в състояние постоянно да доказва превъзходството си? Имаше нещо такова, скрито дълбоко под повърхността. Е… всъщност не чак толкова дълбоко. Собственият му дядо се беше опитал да го убие, защото го бе смятал за мутант. По-късно през детството му бяха последвали още няколко опита за убийство, обикновено, макар и не винаги осуетявани от навременната намеса на сержант Ботари. Но това едва ли можеше да се смята за скрит мотив.

Той отпи от студената бира. „Идентичност. Това е моят слон.“ Мисълта бе категорична, този път без въпросителен знак. Не точно слава, макар че признанието играеше важна роля. Ала за човек се съдеше по делата му. „А аз постигнах много, о, да.“ Ако стремежът към идентичност можеше да се превърне в глад за храна, Майлс щеше да е невъобразимо по-лаком от Марк. „Ирационално ли е да искаш да постигнеш толкова много, въпреки мъките?“ И в такъв случай, кога щеше да се насити?

Илян също надигна бутилката си и разклати въдицата си.

— Сигурен ли си, че тук изобщо има риба?

— О, да. От векове. Можеш да легнеш на пристана и да гледаш малките рибки около скалите или да плуваш сред ятата им. Езерото е било тераформирано преди края на Периода на изолация, по стария примитивен начин. Изхвърляли в него всякакви органични отпадъци, после пускали крадени водорасли и риба с надеждата да създадат екосистема, поддържаща земен живот. По времето на първите графове това предизвикало много спорове, защото местните фермери също искали тор за нивите си. От дните на графа, моя дядо, в графското представителство в Хасадар винаги има хора, които се грижат за научното тераформиране на водите в областта. Така че тук има много видове риба — пъстърва, костур, сладководна сьомга.

Илян се надвеси над борда и малко скептично се втренчи в чистата вода.

— Наистина. — Той намота кордата и разгледа кукичката. Протеиновото кубче го нямаше.

— Дали не съм забравил да сложа примамка?

— Сложи. Видях те. Най-вероятно се е откачила.

— Сръчно пипа тая риба. — Но Илян се въздържа да се пошегува за рибите мутанти. Той постави нова примамка и отново хвърли въдицата. Двамата си отвориха по още една бира. Майлс седна на ръба на лодката и потопи босите си крака във водата.

— Това нещо направо е безполезно — отбеляза Саймън, след като нагласи навеса, за да се скрие от слънцето.

— И аз съм на същото мнение. Струва ми се, че не е направено, за да е полезно. Онзи, който го е правил, най-вероятно просто е искал да си даде вид, че работи. За да затвори устата на жена си навярно.

— От една седмица и аз не правя нищо. — Илян се поколеба. — Но като че ли не помага.

— Не е вярно. Ставаш по-добър на карти. Наблюдавам те.

— Последния път двамата с лейди Алис просто сте се наговорили да ме оставите да спечеля.

— Не.

— Хм. — Илян се поободри, но само за миг. — Това, че понякога успявам да спечеля на карти, не е достатъчно, за да се върна в ИмпСи.

— Още е рано. Едва си започнал да се възстановяваш. — Краката на Майлс започнаха да измръзват и той се върна на меката седалка.

Илян се загледа към отсрещния бряг, огрян от клонящото към залез слънце.

— Не… Когато си се представял в най-добрата си форма… не можеш да се примириш с нещо по-малко. Нека парафразирам думите на майка ти: не си струва да правиш нещо, което не можеш да направиш добре. А ръководството на ИмпСи далеч не е игра. Заложен е животът на прекалено много хора.

Майлс отпи от бирата си.

— Четирийсет години служа на императора — продължи Илян. — Започнах на осемнайсет при стария Ецар… не в Имперската академия; за да те приемат, навремето трябваше да имаш пари и една задължителна сричка пред името. Постъпих в един от регионалните школи. Винаги съм знаел, че все някога ще трябва да се оттегля, просто не знаех кога. Служа на Грегор, откакто беше на пет години. Той вече е възрастен мъж.