— Престани да избягваш въпроса. Имам чувството, че това е важно или поне че може да е важно. Длъжна съм да предпазвам Грегор от домашни проблеми, също както Саймън го предпазва от външни. И както някога твоят баща, а сега министър Ракоци, струва ми се — от политически. Според доклада на ИмпСи доктор Тоскана и Галени не са любовници.

— Ами… не. И аз така смятам. Той обаче я ухажваше. Затова ги поканих на приема в резиденцията. За да му помогна. — Храната започваше да тежи в стомаха му.

— Но не са официално сгодени, нали?

— Не.

— Разговаряли ли са за брак?

— Не знам. Не съм чак толкова близък с Галени. Просто… сме работили заедно, съвсем случайно, по време на оная каша с Марк на Земята и после участвахме в едно разследване на Комар. Мисля, че Галени е мислил за брак, да. Но той е много затворен човек, при това основателно. Било му е трудно да се сближи с Лайза.

Лейди Алис почука с дългия си лакиран нокът по дантелената покривка. Около нейната чиния нямаше нито една трошичка.

— Трябва да зная, Майлс. Има ли вероятност капитан Галени да създаде някакви проблеми?

— Не знам. Предполагам, че ще се чувства наранен. Съжалявам. — Това щеше да разбие сърцето на Галени. „Господи, Дъв… какво мислех, а какво стана! Съжалявам, съжалявам, този път е мой ред да съжалявам.“

— Е, в края на краищата изборът е на Лайза — каза Алис.

— Нима нещастният Галени може да се конкурира с императора?

Тя съчувствено го погледна.

— Ако Лайза обича Галени… няма да има конкуренция. Ако не го обича… няма проблем. Нали?

— Струва ми се, че ме боли главата.

Лейди Алис леко сви устни в знак на съгласие, но веднага се усмихна, защото видя Грегор да се приближава. Той помогна на Лайза да скочи на земята и междувременно почти успя да я прегърне. После подаде юздите на коняря.

Алис си погледна часовника.

— Ужасно съжалявам, че развалям този прелестен следобед, Грегор, но след двайсет минути имаш среща с граф Вортала и министър Ван.

— О! — Поруменяла. Лайза скочи от стола, на който току-що бе седнала. — Аз ви задържам.

— Не и когато лейди Алис е тук, за да ми напомня за работата — усмихнато отвърна императорът, но покорно се изправи и се наведе над ръката на Лайза. Дали щеше… Да. Щеше да я целуне. Дори я обърна и допря устни до дланта й. Майлс скръсти ръце и си прехапа езика. Лайза сви пръсти като жена, уловила пеперуда, и се усмихна. Грегор триумфално отвърни на усмивката й. Алис се прокашля. Майлс стисна зъби още по-силно. Грегор и Лайза размениха продължителен и забележително идиотски поглед. Накрая Алис я хвана под ръка и я отведе, като й говореше нещо за разходка из долните салони на резиденцията.

Императорът се отпусна на стола си, преметна крак през страничната облегалка и го залюля.

— Е, какво мислиш за нея?

— За доктор Тоскана ли?

— Не ти искам мнението за лейди Алис.

Майлс погледна усмихнатия Грегор. Не… този човек не искаше критика.

— Прелестна е. Нали?

— Много интелигентна.

— Блестяща. Ще ми се да беше присъствал на срещата с Ракоци. Нейното изложение беше образец за яснота.

Несъмнено, след като всички експерти на синдиката го бяха подготвяли цяла нощ… и все пак на Майлс също му се беше случвало да ръководи инструктаж и знаеше какво е. Ала Грегор не го питаше за неговото мнение, просто искаше потвърждение на своето. „Винаги съм казвал истината.“

— И истинска патриотка — ентусиазирано продължи императорът.

— Да, сир.

— С красиви очи.

— Да, сир — въздъхна Майлс. — Много, хм, синьо-зелени. — „Защо ми говори тези неща?“ Защото граф и графиня Воркосиган не бяха тук, навярно. Мили Боже, как ли щяха да реагират те?

— Остроумна…

— Да, сир. Много.

— Майлс?

— Да, сир?

— Стига.

— Хм. — Майлс отново опита номера с прехапването на език.

Ботушът на Грегор спря да се люлее и лицето му стана по-сериозно.

— Ужасно ме е страх — тихо каза той.

— Да не те отблъсне ли? Не съм такъв специалист по жените, за какъвто се представя Иван, но… всички предварителни признаци ми изглеждат обнадеждаващи.

— Не. Страх ме е от… онова, което може да се случи по-късно. Това може да доведе до смъртта ми. И до смъртта на моите близки.

Сянката на принцеса Карийн, а не ветрецът, вледени въздуха.

— Всеки ден… умират обикновени хора. Поради различни причини. Смъртта не е императорски монопол.

Грегор го погледна.

— Не е — тихо повтори той и решително кимна, сякаш Майлс току-що бе казал нещо полезно. „Какво?“ Майлс се опита да промени темата.

— За какво се отнася срещата ти с Вортала и Ван?

— А, както обикновено. Тяхната Комисия за разпределяне на императорските земи иска услуги за приятели. Аз искам техните приятели да представят доказателства за компетентни планове за използване.

— Аха. — Всичко това засягаше южния континент и не представляваше пряк интерес за областта на Воркосиган. Майлс се зачуди дали не трябва да съобщи на заместника на баща си, че моментът е подходящ да поиска от Грегор нещо за областта. В сегашното си състояние на замечтана видиотеност, обгърнат от сексуална мъгла, влюбеният император спокойно можеше да се съгласи. Не… за Империята бе по-добре да запази това временно безумие в държавна тайна. Бракът бързо щеше да излекува Грегор.

Комарска императрица. Господи! Какъв кошмар за ИмпСи. Илян наистина щеше да получи удар, както заплашваше от години.

— Предупреди ли Илян?

— Мисля да пратя лейди Алис да му съобщи, ако нещата се развият добре. Съвсем скоро.

— Тя е най-добрият съюзник и посредник, на когото можеш да разчиташ. Но навярно си обмислил политическите последствия от този… брак? — За пръв път някой гласно изговаряше тази дума.

— От една седмица не мисля за нищо друго. Знаеш ли, може и да е за добро, Майлс. Символ на единството на Империята и така нататък.

По-скоро комарската съпротива щеше да го превърне в символ на поробването на Комар. Майлс си представи какви възможности за политическа сатира крие всичко това и потръпна.

— Не възлагай прекомерни надежди на това.

Грегор поклати глава.

— В най-лошия случай… няма да има значение. Най-после открих нещо за себе си. Само за мен, не за Империята, дори не за императора. Само за мен.

— Тогава го дръж здраво с две ръце. И не позволявай на никой да ти го отнеме.

— Благодаря — въздъхна Грегор.

Майлс се поклони и си тръгна. Чудеше се дали новият му шофьор е успял да се самоубие и дали колата на графа все още се движи с покрива нагоре. Но най-вече се чудеше как ще избягва Дъв Галени през следващите няколко седмици.

Трябваха му няколко дни, за да се изтръгне от лапите на Иван и да избяга сам в южната част на областта на Воркосиган. Е, почти сам. Накрая тържествено му даде дума, че няма да прави нито активни, нито пасивни опити за самоубийство. Братовчед му неохотно прие обещанието, но предпазливостта на Мартин показваше, че Иван е решил да му спомене нещо за другите проблеми освен припадъците и че навярно му е дал няколко номера, на които да се обади в случай на нужда. „Сега хлапето ме мисли за луд. Или във всеки случай, че са ме уволнили, защото съм луд, а не че съм луд, защото са ме уволнили. Много ти благодаря, Иване.“ Ала може би няколко дни в покоя на имението Воркосиган щяха да успокоят както ума на Майлс, така и на Мартин.

Когато първите сини оттенъци на планините Дендарии обагриха хоризонта пред тях, ненадейно изплувайки от трептящия въздух като мираж, той разбра, че са пресекли северната граница на родната му област.

— Сега завий на изток — каза Майлс. — Мисля да обиколя областта. Ще минем точно на север от Хасадар. Идвал ли си друг път по тези земи?

— Не, милорд. — Мартин покорно насочи гравитоскутера към утринното слънце. Поляризацията на покрива компенсира силната светлина. Както бе подозирал Майлс, момчето се оказваше по-лош пилот, отколкото шофьор. Но си стемите за сигурност на тази машина я правеха много маневрена, нещо средно между гравитошейна и самолет. Почти не можеше да се разбие. Освен ако пилотът не получеше петминутен припадък, разбира се.