— Генерал Хароче не искаше да ме пусне при теб. Грегор реши, че това ще ни спести споровете.

— Много находчиво от негова страна — засмя се Илян. — На мен изобщо нямаше да ми хрумне.

— Ако смяташ, че вече си в състояние да се грижиш за себе си, мисля, че не е зле да се прибера вкъщи и да си почина.

— Аз ще поостана — каза Алис, после прибави: — Ти свърши добра работа, Майлс.

Той сви рамене.

— По дяволите, не съм свършил чак толкова много. Просто накарах специалистите да се размърдат.

Едва се сдържа да не отдаде чест, кимна и си тръгна.

На следващия ден Майлс без желание, но твърдо седна пред комуникационния си пулт, свърза се с отделението за лечение на ветерани в Имперската военна болница и си определи час за предварителен преглед. Военната болница беше най-подходящото място, тъй като там имаха опит с криосъживяването и разполагаха с непосредствен достъп до всичките му медицински данни, секретни или не. Бележките на корабната лекарка от „Дендарии“ трябваше да им спестят седмици на постоянни изследвания. Рано или късно Иван щеше да си спомни заплахата си да го замъкне в клиника по негов избор или още по-лошо, да се оплаче от разтакаването му на Грегор.

След като свърши, Майлс въздъхна, стана и безцелно се заскита из кънтящите коридори и зали. Не че му липсваше компанията на Иван, просто… липсваше му някаква компания, дори на братовчед му. Замъкът Воркосиган не бе построен, за да е толкова пуст.

— Отвличане? — измърмори генерал Хароче.

Майлс се усмихна.

— Нищо подобно. Покана да се възстанови в замъка Воркосиган, която му отправям от името на баща си. Не се съмнявам, че Илян ще се съгласи.

— Екипът на адмирал Авакли все още не е изключил възможността за саботаж, макар че самият аз съм склонен да дам естествено обяснение на повредата. Замъкът Воркосиган наистина ли е достатъчно сигурен? В сравнение с щаба на ИмпСи?

— Ако чипът на Илян е бил повреден нарочно, това спокойно може да се е случило на територията на ИмпСи. В крайна сметка той прекарваше повечето си време там. А и… хм… ако ИмпСи не е в състояние да осигури достатъчна охрана на замъка Воркосиган, бившият лорд регент извънредно ще се изненада. Аз дори бих го нарекъл сериозен скандал.

Хароче се усмихна — по-точно се озъби.

— Тук сте прав, милорд ревизор. — Той погледна към Руибал, който седеше до Майлс. — Какво е професионалното ви мнение, докторе?

— Ммм… идеята е добра, струва ми се — отвърна пълният невролог. — Физически Илян е готов да се завърне към нормален живот. Все още не може да става и дума за работа, разбира се. Ако се отдалечи от службата си, може би ще успеем да го накараме да си почине.

Хароче повдигна вежди. Очевидно не се бе замислял за това.

— Нека си вземе отпуск по болест — продължи Руибал, — да се поотпусне, да почете или да се занимава с нещо друго… като остане под наблюдение за нови проблеми, естествено. Нищо не ми пречи всеки ден да го преглеждам и там.

— Нови проблеми ли? — повтори Майлс. — Какви са сегашните му проблеми?

— Ами, физически е добре, макар и разбираемо уморен. Двигателните му рефлекси са нормални. Но спомените му за най-близкото минало са адски объркани. Резултатите от когнитивните му тестове, които изискват такъв вид памет, са далеч под нормите. Още е рано да се каже дали завинаги ще остане в това състояние, или с времето мозъкът му ще се приспособи към промяната. И дали няма да се наложи някаква медицинска интервенция. Нека си почине няколко седмици, после ще видим.

Това даваше време на Руибал да потърси решение.

— Звучи ми разумно — каза Майлс.

Хароче кимна.

— На ваша отговорност, лорд Воркосиган.

След още един личен разговор с Авакли в лабораторията Майлс отиде в клиниката на ИмпСи, за да предаде поканата на Илян. Там откри неочакван съюзник в лицето на лейди Алис. Както обикновено, тя беше безупречно облечена, днес в нещо тъмночервено и ворски женствено, с други думи — скъпо.

— Това е великолепна идея — каза лейди Алис, когато Илян колебливо понечи да възрази. — Много мило от твоя страна, Майлс. Корделия ще го одобри.

— Смятате ли? — попита Илян.

— Да, несъмнено.

— И в апартамента има прозорци — услужливо отбеляза Майлс. — Ужасно много прозорци. Това винаги най-много ми е липсвало, когато съм лежал тук.

Саймън плъзна поглед по стените на стаята.

— Прозорци, а? Не че непременно са преимущество. Ти вече си бил заченат, когато Евън Ворхалас изстреля газова граната през прозореца в стаята на родителите ти. Спомням си оная нощ… — Ръката му потръпна и той се намръщи. — Помня я като сън.

Това се беше случило преди тридесет години.

— Затова оттогава всички прозорци в замъка Воркосиган са със силови полета. Няма проблем. В момента там е съвсем спокойно. И имам нова готвачка.

— Иван ми разказа за нея — каза Илян. — Много подробно.

— Да — каза лейди Алис и на финото й лице се изписа пресметливо изражение. Дали не съжаляваше, че набезите в съседните имения завинаги са останали в миналото? — И там ще е много по-удобно да те посещаваме, отколкото на това ужасно потискащо място, Саймън.

— Хм — изсумтя Илян. — Това е вярно. Е, Майлс… добре. Благодаря ти. Приемам.

— Отлично — рече лейди Алис. — Имате ли нужда от помощ? Можете да използвате моята кола.

— Имам кола и шофьор — каза Майлс. — Ще се оправим и сами.

— В такъв случай надявам се да се видим там. Сигурна съм, че не си помислил за всичко, Майлс. Мъжете никога не се сещат за всичко. — Тя решително кимна, изправи се и излезе.

— Какво може да му липсва на замъка Воркосиган? — зачуди се Илян.

— Цветя? — предположи Майлс. — Танцуващи прислужнички? — „Хм… сапун и хавлии?“ Лейди Алис имаше право — не се бе сетил за всичко.

— Нямам търпение да разбера.

— Е, каквото и да измисли, убеден съм, че ще е направено както трябва.

— Човек винаги може да разчита на тази жена. — За разлика от някои мъже от неговото поколение, които познаваше Майлс, Илян, изглежда, не забелязваше противоречие в последното изречение. Саймън се поколеба и с присвити очи се вгледа в него. — Струва ми се, че си спомням… тя беше тук. В някои доста неприятни моменти.

— Да, беше.

Илян се замисли, после се огледа, сякаш за пръв път виждаше малката стая.

— Уважаемата ти леля е права. Това място наистина е мрачно.

— Тогава да се махаме оттук.

Мартин ги откара в замъка с луксозната стара бронирана кола. Завариха Алис да надзирава група чистачи, които тъкмо привършваха. Имаше цветя, сапун, хавлиени кърпи и чисти чаршафи. Ако някога изпълнеше заканата си да превърне имението в хотел, Майлс знаеше кого ще назначи за генерален управител. Мартин изгуби цели пет минути, докато нареди оскъдните вещи на Илян, после Алис го отпрати в кухнята.

Цялото това внимание малко смущаваше Саймън. Облекчи го завръщането на Мартин, който тикаше количка, натоварена от Мама Кости с обилна следобедна закуска. Момчето нареди всичко на масата в дневната, която гледаше към задната градина. И тук се усещаше пръстът на лейди Алис — най-после, изглежда, бяха открити всички необходими съдове и прибори, при това се използваха по предназначение. След чая със сметана, сандвичи, пълнени яйца, кюфтенца в сос от сливи, прословутия прасковен сладкиш, десертно вино и някакви страхотни шоколадови неща с плътността на плутоний, чието име Майлс дори не знаеше, всички въздъхнаха облекчено.

В последвалото пълно мълчание Майлс най-после посмя да зададе въпроса, който отдавна го измъчваше.

— Е, Саймън, как е? Какво си спомняш от последните няколко седмици и хм… отпреди? — „Какво сме направили с теб?“

Потънал в мекия фотьойл, Илян сбърчи лице.

— Последните няколко седмици са ми малко разпокъсани. Преди това… пак същото. — Ръката му потръпна. — Сякаш човек, който винаги е имал отлично зрение, си е сложил стъклен шлем, покрит с кал. Само че… не мога да го сваля. Не мога да го счупя. Не мога да дишам.