— О, не! Мамка му. Само това не ми казвай.

— Боя се, че е така. Улучи го — точно през краката. Зя щастие, предполагам, лъчът е обгорил кръвоносните съдове, така че той не изгуби много кръв. Освен това беше толкова силно дрогиран, че едва ли е усетил нещо. За момент си помислих, че някой враг е овладял скафандъра ти с дистанционно управление, но инженерите се кълнат, че вече не било възможно. Взриви няколко стени — трябваше и четиримата да седнем върху ръката ти, за да те изключим. Здравата се мяташе — едва не очисти и нас. Накрая се наложи да те зашеметя в тила и ти изгуби съзнание. Уплаших се, че съм те убила. — Куин говореше малко задъхано. — Майлс, какво става с теб, по дяволите?

— Мисля, че съм получил… някакъв пристъп. Като епилепсия, само че, изглежда, не оставя неврологични следи. Опасявам се, че може да е страничен ефект от миналогодишното ми криосъживяване. — „Отлично знаеш, че е така, по дяволите.“ Майлс докосна еднаквите белези от двете страни на шията си, вече зараснали и избледнели — спомени от тази операция. Зашеметяването обясняваше продължителния период на безсъзнание и последвалото главоболие. Е, припадъците не бяха по-тежки от преди…

— О, Господи — въздъхна Куин. — Но това първият ли е… — Тя замълча и внимателно го погледна. Гласът й стана безизразен. — Това не е първият път, нали?

Мълчанието ставаше неловко. Майлс се насили да отговори.

— Случвало се е три-четири — „или пет?“ — пъти след като ме изкараха от стазата. Криоложката каза, че можело да мине от само себе си, също както амнезията и задъхването. И после пристъпите като че ли изчезнаха.

— И от ИмпСи са те пуснали на секретна операция с такава бомба със закъснител в главата ти?

— ИмпСи… не знае.

— Майлс…

— Ели — отчаяно каза той, — те веднага щяха да ме свалят от активна служба, знаеш го. В най-добрия случай щяха да ми заковат ботушите за пода зад някое бюро. И щяха да ме пенсионират по болест — в най-лошия. И това щеше да е краят на адмирал Нейсмит. Завинаги.

Тя се вцепени.

— Мислех, че ако пристъпите се повторят, сам ще мога да се справя с тях. Наистина мислех така.

— Някой знае ли?

— Почти… никой. Не исках да рискувам ИмпСи да научи. Казах на корабната лекарка на „Дендарии“. Заклех я да го пази в тайна. Работим по диагнозата. Но засега не сме стигнали много далеч. В края на краищата, тя е травматоложка. — Да, нейната специалност бяха плазмените изгаряния и зашиването на крайници. Поне лейтенант Ворберг не можеше да е в по-добри и по-опитни ръце, даже по някакво вълшебство да можеше незабавно да бъде пренесен в Имперската военна болница на Бараяр.

Куин стисна устни.

— Но на мен не ми каза нищо. Като оставим личните ни отношения, аз съм твоя заместничка в тази операция!

— Трябваше да ти кажа. Сега го разбирам.

Тя погледна към санитаря от „Перегрин“, който вкарваше празно гравитолегло през люка.

— Имам още малко работа по разчистването. Ти ще останеш в проклетия лазарет, докато се върна, нали?

— Вече съм добре! Може да минат месеци преди пристъпът да се повтори. Ако изобщо се повтори.

— Нали? — изскърца със зъби Куин и го стрелна с гневен поглед.

Майлс си помисли за Ворберг и измърмори:

— Добре.

— Благодаря.

Майлс презрително отказа гравитолеглото и настоя да върви сам. Чувстваше се унизен. „Губя контрол…“

Щом Майлс стигна в лазарета, един от санитарите му направи мозъчно сканиране, взе му кръв и проби от всички телесни течности и провери жизнените му признаци. После можеше само да чака лекарката. Той дискретно се оттегли в малкия кабинет за прегледи, където ординарецът му донесе корабната му униформа и загрижено застана до него, докато Майлс ядосано не го отпрати.

И остана сам в тихата стаичка. Нямаше какво друго да прави, освен да мисли, което навярно беше тактическа грешка. Куин щеше да поеме текущите задачи, иначе защо я бе направил своя заместничка? Отлично се беше справила предния път, когато го бяха извадили от строя, взривявайки с иглена граната гърдите му по време на операцията на Джаксън Хол.

Той обу сивия си панталон и разгледа тялото си. Пръстите му проследиха широката паяжина от белези по кожата му. Криоложката бе свършила чудесна работа. Новото му сърце, бели дробове и други органи вече бяха почти развити и функционираха нормално. След последните процедури крехките му кости, които го бяха измъчвали още от раждането му, почти изцяло бяха заменени със синтетика. Криоложката дори изправи гръбначния му стълб и увеличи ръста му с няколко сантиметра. Умората не си личеше. За очите на другите той беше в по-добра физическа форма, отколкото през целия си близо тридесетгодишен живот.

„Има само един малък проблем.“

От всички заплахи, помрачавали кариерата му, тази бе най-малко очаквана… и фатална. Майлс беше работил с пълна съсредоточеност, бе преодолял всички съмнения във физическите му недъзи, беше спечелил славата си на най-изобретателен галактически агент в бараярската Имперска служба за сигурност. Привидно независимият наемник спокойно можеше да стигне до там, докъдето нямаха достъп редовните бараярски сили — отвъд политическите прегради в мрежата от скокови пътища из галактиката. В продължение на десет години той бе усъвършенствал новата си самоличност на „адмирал Нейсмит“, самозван командир на „Свободните наемници от Дендарии“. „Нашата специалност са дръзките спасителни операции.“

Като последната. Жалките похитители бяха изгубили късмета си в деня, в който бяха отвлекли невъоръжен товарен кораб, регистриран на Здрача на Зоав, и бяха открили, че вози бараярски имперски куриер, носещ кредитни чекове и жизненоважна дипоматическа информация. Ако изобщо бяха имали някакъв инстинкт за самосъхранение, незабавно щяха да върнат лейтенант Ворберг и неговия багаж в най-близкия скоков пункт — и да поднесат извиненията си. Вместо това се бяха опитали да го продадат на онзи, конто предложи най-висока цена. „Избий ги до крак — бе измърморил Саймън Илян, шефът на ИмпСи. — Дяволът ще познае своите.“ После изложи подробностите на Майлс. Императорът не одобрявал някой да спира куриерите му, да ги измъчва или да ги продава като информационни чипове. Макар че операцията на „Дендарии“ официално се финансираше от застрахователната компания на кораба от Здрача на Зоав, нямаше да е зле да разкрият, че техен работодател също е Бараярската империя. За доброто на следващия куриер, който се натъкнеше на нещо подобно.

Майлс нямаше търпение да участва в разпита на пленниците. Втората основна грижа на Илян след освобождаването на Ворберг беше да установят дали куриерът е бил отвлечен случайно, или нарочно. Ако бе вярно второто… някой трябваше да проведе вътрешно разследване. Майлс се радваше, че тази неприятна задача не е в неговия ресор.

Лекарката най-после се появи, все още облечена в стерилна престилка. Тя постави ръце на хълбоците си, погледна го и въздъхна уморено.

— Как е бараярецът? — попита Майлс. — Ще се… хм… възстанови ли?

— Не е толкова зле. Краката бяха отрязани съвсем чисто и за щастие, точно под коленните стави, което спестява адски много усложнения. Ще е с около три сантиметра по-нисък.

Той потръпна.

— Но когато се прибере у дома, вече ще е на крака — прибави тя. — Ако пътят продължи около месец и половина.

— О, Господи! — Ами ако плазменият откос бе прерязал Ворберг точно през коленете? Или около метър по-високо, през кръста? Дори лекарката на „Дендарии“ не можеше да прави чудеса. Това нямаше да е кулминация на кариерата му — след като Майлс с леко сърце беше уверил шефа на ИмпСи, че няма проблем да спаси Ворберг. Прималя му от странната смесица от облекчение и ужас. „О, Господи, как ще го обясня на Илян?“

Лекарката разгледа скенерните му снимки.

— Не се проявяват очевидни аномалии. Единственият начин да разбера нещо е да те наблюдавам по време на пристъп.

— По дяволите, нали ме подложи на всякакви тестове, включително на електрошок, за да го предизвикаш в лабораторията? Мислех, че таблетките, които ми даде, са ме излекували.