— Мога да си я представя — усмихна се Илян.

— Искаш ли утре пак да отидем за риба?

— Хайде… да почакаме поне да я изядем всичката. — Котките в имението могат да ни помогнат. В момента около кухненската врата висят най-малко четири и се опитват да омилостивят готвачката. Май че успяват.

Майлс отпиваше малки глътки от виното си. Дрямката и едно хапче бяха облекчили бирено-слънчевия му махмурлук. Изпитваше странно и непознато усещане — пълно отпускане. Не бързаше за никъде и се наслаждаваше на мига.

В трапезарията влезе Мартин.

— Милорд? Търсят ви по комуникационния пулт.

„Няма значение кой е, кажи му, че утре ще му се обадя. Или другата седмица.“ Не, можеше да е графинята. Струваше му се, че вече е готов да разговаря с нея.

— Кой е?

— Представи се като адмирал Авакли.

— О! — Майлс веднага остави вилицата си и се изправи. — Ще се обадя, благодаря, Мартин.

Слабото лице на Авакли изпълваше екрана. Майлс седна на стола и настрои обектива.

— Да, господин адмирал?

— Милорд ревизор. — Биокибернетикът кимна. — Екипът ми е готов да изложи заключението си. Можем едновременно да докладваме на вас и генерал Хароче, както поискахте.

— Добре. Кога?

Авакли се поколеба.

— Препоръчвам колкото е възможно по-скоро.

Майлс се вледени.

— Защо?

— Смятате ли, че е подходящо да го обсъждаме по комуникационен пулт?

— Не. — Майлс облиза пресъхналите си устни. — Хм… разбирам. Ще ми трябват около два часа, за да се върна във Ворбар Султана. — И за този случай трябваше да си остави време да се преоблече. — Ще се срещнем, да речем, в двайсет и шест часа. Освен ако не предпочитате да го отложим за утре сутрин.

— Вие решавате, милорд ревизор.

Авакли не възразяваше срещу нощно съвещание. Предполагаемите „естествени причини“ не изискваха такова припиране. Майлс и без това нямаше да успее да заспи.

— Тогава тази нощ.

— Отлично, милорд — одобрително кимна адмиралът. Майлс прекъсна връзката и въздъхна. Животът отново започваше да набира скорост.

В щаба на ИмпСи цареше среднощна тишина. В заседателната зала на клиниката бе почти като в гробница. Около холопроекторната маса имаше пет стола. О, поредният медицински разговор. Напоследък Майлс научаваше много повече, отколкото искаше, за вътрешността на човешките глави, включително за собствената си.

— Изглежда, липсва един стол — каза той на Авакли и кимна към масата. — Освен ако не предлагате генерал Хароче да стои прав.

— Ще донеса, милорд ревизор — измърмори адмиралът. — Не очаквахме…

Той погледна Илян, седнал отляво на мястото, запазено за Майлс, до полковник Руибал и срещу доктор Уедел.

Майлс не беше сигурен дали е много разумно да доведе шефа на ИмпСп, но очевидното безпокойство на Авакли го изпълни с енергична безмилостност.

— Така ще си спестя време по-късно да му го повтарям — отвърна той. — А и честно казано, не се сещам някой друг на тази планета да има повече право да научи.

Биокибернетикът отиде да донесе стол.

Майлс носеше пълната си кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган, макар че този път беше оставил военните си отличия в чекмеджето на бюрото си. Не искаше ордените му да отклоняват погледите от ревизорската му верига. Илян бе избрал цивилно облекло: отворена риза, широки панталони и сако, които му придаваха вид на човек в отпуска. Любезност към заместващия го Хароче? Само че Илян беше носил цивилни дрехи на работа толкова често, че посланието, ако изобщо имаше такова, ставаше малко двусмислено.

Авакли и Хароче едновременно влязоха в заседателната зала. Когато видя Илян, генералът се сепна. Шефът на ИмпСи го погледна и приветливо му кимна.

— Здравей, Лукас.

Дълбокият глас на Хароче омекна.

— Здравейте, господине. Радвам се отново да ви видя на крака. — После се обърна към Майлс и прошепна: — Достатъчно ли се е възстановил? Ще издържи ли?

— О, да — усмихна се Майлс и скри собственото си неведение по този въпрос. При небрежния жест с ръка на Хароче всички отдадоха чест, макар че в присъствието на Илян навярно не бяха сигурни кой на кого трябва да козирува. Адмирал Авакли остана прав на подиума при холодисплея.

— Милорд ревизор — започна биокибернетикът. — Генерал Хароче, господа. Господин началник Илян. — Той неуверено кимна на Саймън, — Не… Не очаквам да се изненадате от заключението на моя екип. Ние установихме, че повредата на невралния чип е била умишлено предизвикана.

Хароче дълбоко въздъхна и кимна.

— Тъкмо от това се боях. Надявах се да се окаже нещо по-просто.

Майлс също се беше надявал.

— „Просто“ — отвърна Авакли — е последната дума, която бих използвал в този случай.

— В такъв случай става въпрос за умишлен саботаж.

Адмиралът прехапа долната си устна.

— Това вече е във вашата област. Както казах, засега предпочитам да го наричам „умишлено предизвикана повреда“. Ще дам думата за обяснение на доктор Уедел — на високото чело на биокибернетика се появи едва забележима бръчка, — на когото в голяма степен дължим това откритие. Заповядайте, доктор Уедел.

По тази бръчка Майлс заключи, че Канаба продължава да се държи както обикновено, блестящо и отвратително. Ако някога изгубеше способностите си, той несъмнено щеше да се изненада колко омраза му е донесло поведението му. Ала Авакли беше прекалено честен учен, за да си припише чужди достойнства. Уедел се качи на подиума. Патрицианското му лице изглеждаше уморено, напрегнато и малко самодоволно.

— Ако искате да видите виновника — искам да кажа непосредствения виновник, — това е портретът му. — Той натисна няколко бутона и над проектора се появи яркозелено сложно петно, което бавно се завъртя във въздуха. — Цветът е компютърно подсилен, разбира се, позволих си малко артистична волност, и увеличението е няколко милиона пъти. Това, господа, е биоинженерен апоптотичен прокариот. Или поне така съм го реконструирал.

— Какво? — попита Майлс. — По-просто, моля.

Уедел му прати измъчена усмивка, несъмнено търсейки в ума си едносрични думи. Майлс съжали за последните си четири бири.

— Миниатюрно създание, което яде разни неща — обобщи биологът.

— Не чак толкова опростено — сухо каза Майлс. Гласът му накара бараярците около масата, които бяха наясно с властта на имперския ревизор, да потръпнат. Уедел остана невъзмутим. „Никога не спори с педанти за терминология. Така само си губиш времето и дразниш педанта.“ — Прокариот. Ясно. Реконструиран.

— След малко ще стигна до това, милорд ревизор. Той едва ли може да се нарече форма на живот, тъй като е по-малък и по-прост от най-малката бактерия, но изпълнява две жизнени функции. Така да се каже, „яде“. По-точно, той произвежда протеолитен ензим, който разгражда протеиновата матрица, използвана за въпросния чип, както и за още някои подобни видове галактически нервни имплантанти. Просто я унищожава и нищо повече. След като погълне разградените хранителни вещества, той се възпроизвежда чрез елементарно делене. Броят на прокариотнте нараства в геометрична прогресия до определен момент. След известен брой деления прокариотът е програмиран да се самоунищожи. Когато получихме чипа за анализ, почти всички вече го бяха направили и трябваше да си играя с откъслечни части от мозайката. Само още една седмица, и нямаше да има какво да изследваме.

Хароче потръпна.

— Специално за Илян ли е бил създаден този прокариот? — попита Майлс. — Или може би е продукт, произвеждан с търговска цел?

— Не мога да отговоря на първия ви въпрос. Но по молекулярната му структура съм в състояние да прочета голяма част от историята на неговото създаване. На първо място, създателят му не е започнал от нищо. Това е вариант на съществуващ, патентован апоптотичен организъм, първоначално предназначен да унищожава нервна плака. Галактическият патентен код за това напълно законно медицинско приложение все още се четеше на някои молекулни фрагменти. Модифицираният прокариот обаче не носеше обозначение на лабораторията производител. Между другото, първият патент е отпреди десетина години, което ни дава някаква отправна точка във времето.