— Това щеше да е следващият ми въпрос — каза Майлс. — Надявам се, че ще успеем още повече да стесним времевите граници.

— Разбира се. Но виждате колко много научихме дори само от кодовете и тяхното отсъствие. Оригиналният медицински прокариот е бил незаконно произведен за нова цел и хората, които са го модифицирали, очевидно не са искали да го узаконят за масово производство. Налице са всички признаци за еднократно производство по поръчка на един-единствен клиент.

— Дали случайно не е работа на Джаксън Хол? — попита Майлс. „Ти би трябвало да знаеш.“

— Използваните методи определено подкрепят тази възможност. За съжаление, аз не съм лично запознат с тях.

Значи не идваше от лабораториите „Барапутра“, предишните работодатели на Канаба. Това вече щеше да е страхотна случайност. Но на Джаксън Хол имаше десетки други производители, които биха изпълнили такава поръчка.

— Колко е струвало производството на този прокариот? Или по-скоро за колко е бил продаден?

— Ммм… — Уедел замислено се загледа в празното пространство. — Действителните лабораторни производствени разходи са малко под петдесет хиляди бетански долара. Кой знае колко са надули цената. Ако клиентите са поставили условие поръчката да се запази в тайна, може да са им поискали пет пъти по-голяма сума. Но най-вероятно цената просто е зависела от пазара.

В такъв случай не беше работа на самотен луд, освен ако не бе баснословно богат. Организация, навярно. Първите, за които си помисли Майлс, бяха комарските терористи. За съжаление, човек винаги първо се сещаше за тях.

— Възможно ли е да е сетаганданско изпълнение? — попита генерал Хароче.

— О, не, едва ли — отвърна Уедел. — Изобщо не е в техния стил. От генетична гледна точка. Сетаганданците се отличават със своето качество, оригиналност и… как да се изразя… елегантност. В сравнение с тяхната работа това е свършено надве-натри. Въпреки ефикасността му.

Илян сви устни, но не се обади.

— Самоунищожителният код — продължи Уедел — може просто да е останал от оригиналния вариант. Или… да цели заличаване на следите.

— Коя от двете възможности сте склонен да подкрепите?

— Има някои изменения в сравнение с оригиналния медицински прокариот… най-малкото нарочно са го запазили. Мога да ви изложа фактите, милорд, но не мога да съдя за намеренията на непознати хора.

„Това е моя работа, да.“

— Така… кога са го дали на Илян? И как?

— Кога за пръв път се проявиха първите серирзни симптоми на срива?

— Преди четири седмици — отвърна Хароче. — По време на оперативка на всички отдели.

— Всъщност около една седмица по-рано — поправи го Майлс. — Според мой източник.

Генералът го изгледа остро.

— Наистина.

Илян се размърда, сякаш понечи да прибави нещо, после се отказа.

— Хм. Прокариотът не се възпроизвежда много бързо. До голяма степен зависи от това каква доза е била вкарана в организма.

— Ясно. А как са го направили? повтори Майлс. — И изобщо как се съхранява и транспортира това нещо? Каква е трайността му? Изисква ли специални условия?

— Съхранява се на сухо в капсулиран вид, при стайна температура, макар че малко студ няма да му навреди. Трайност… Господи! Години. Макар че в случая очевидно става дума за по-малко от десетилетие. Активира се чрез овлажняване. Вкаран е в организма през лигавицата. Може да е бил вдишан като прах, инжектиран като разтвор или да е попаднал в открита рана. Достатъчна е и обикновена драскотина.

— Може ли да е погълнат?

— Стомашните киселини унищожават повечето прокариоти. Възможно е, но изисква по-голяма първоначална доза, за да проникне в кръвоносната система и да стигне до чипа.

— Така… Кога? Можете ли на базата на темповете на възпроизводство да пресметнете кога е станало това?

— Съвсем приблизително. Боя се, че това е само една от няколкото променливи величини, милорд. Срокът може да варира от десет до една седмица преди появата на първите симптоми.

Майлс се обърна към Илян.

— Спомняш ли си нещо такова?

Шефът на ИмпСи безпомощно поклати глава.

— Има ли някаква вероятност… — попита Хароче — може ли… възможно ли е прокариотът да е попаднал в организма му случайно?

Уедел сви устни.

— Дали е възможно? Кой може да каже? А дали е вероятно? Тъкмо това е въпросът. — Очевидно се радваше, че той не е човекът, който трябва да даде отговора.

— Има ли сведения за други загадъчни случаи с подобни чипове на Бараяр? — попита Майлс. — И изобщо някой на Бараяр има ли такъв чип?

— Поне на мен не ми е известно — отвърна Хароче.

— Бих искал ИмпСи да направи проверка, моля.

— Да, милорд. — Хароче си записа.

— Невралните имплантанти на скоковите пилоти използват съвсем различна система — обади се Авакли. — Слава Богу. — Той запремигва, навярно представил си хаоса, който можеше да предизвика някакъв масов пилотски мор.

— Този прокариот не се предава по обикновен начин — категорично ги увери Уедел.

— Мисля, че трябва да допуснем най-лошата възможност — каза Майлс.

— Наистина — въздъхна Хароче.

— Прилича ми на саботаж — продължи Майлс. „При това жесток, Господи, невероятно жесток.“ — Вече знаем какво и как. И донякъде, кога. Но кой и защо? — О, пак тези човешки мотиви. — Методът ни е известен. Мотивът остава неясен. Ти имаш прекалено много врагове, Саймън, и нито един от тях не е отделна личност. Поне така ми се струва. Нали не си… спал с нечия жена или дъщеря?

Илян мрачно се усмихна.

— Уви, не, Майлс.

— Така… трябва да е някой, който се е целил изобщо в ИмпСи. Политически мотиви? По дяволите, това пак е прекалено общо. Макар че извършителят очевидно е имал достатъчно пари и, хм, търпение — за колко време според вас е създаден този микроскопичен звяр, доктор Уедел?

— Лабораторно време, около два месеца. Освен ако не са платили за експресна услуга. Най-малко месец.

— Плюс пътуването… този заговор трябва да е започнал най-малко преди половин година, струва ми се.

Хароче се прокашля.

— Има вероятност да идва извън Бараяр. Искам да знам в коя лаборатория е произведен и кога. С ваше разрешение, милорд ревизор, незабавно ще наредя на галактическия отдел да задейства агентите си на Джаксън Хол. Без да изключваме другите възможни източници на биопродукт от такъв порядък — например Ескобар. В края на краищата Джаксън Хол няма пълен монопол върху тъмните сделки.

— Да, генерал Хароче — отвърна Майлс. Тези досадни проучвания бяха специалността на ИмпСи. Истинският имперски ревизор обикновено разполагаше със собствен екип, на който да възлага такива задачи. Щеше да се наложи лично да проверява докладите, за да е сигурен. Е, в крайна сметка пак щеше да се озове в подземията на ИмпСи. Навярно така му бе писано.

— И ще проуча всички пътувания на Илян през последните, да речем, шестнайсет седмици — прибави Хароче.

— През повечето време бях тук в щаба — каза Саймън. — Два пъти съм пътувал извън града… струва ми се. И не съм напускал Бараяр.

— Не забравяй официалната вечеря при Грегор — напомни му Майлс. — И още няколко подобни случая.

— Да. — Генералът отново си записа. — Ще имаме нужда от списък на всички галактически посетители, с които се е срещал Илян.

— Има ли някакъв начин да стесним времевите рамки? — обърна се Майлс към учените.

Уедел разпери ръце, Авакли поклати глава и отговори:

— Не и с тези данни, милорд.

— Имате ли да прибавите още нещо? — попита генерал Хароче.

Те поклатиха глави.

— Всичко друго ще е в областта на хипотезите — отвърна адмиралът.

— Много странен инцидент — отбеляза Майлс. — Целта е била паметта на Илян, а не животът му.

— Не съм сигурен, че можем напълно да изключим последната възможност, милорд — рече доктор Руибал. — Ако не бяхме извадили чипа, той спокойно можеше да умре от изтощение. Или при нещастен случай — докато съзнанието му беше помрачено.

Хароче въздъхна. Основателно, помисли си Майлс. Щом някой искаше да убие шефа на ИмпСн, генералът можеше да е следващият в списъка.