— Как мина рожденият ден тази година? Адски ми липсваше. По това време все още бях на път. Никой не се напи, за да отпразнува случая.

— Да, знам. Трябваше аз да предам торбата със злато от твоята област. Ами, обичайната навалица. Грегор се оттегли рано и всичко свърши много преди сутринта. — Иван присви устни, сякаш внезапно му бе хрумнала страхотна идея. Майлс се приготви да я чуе.

— Знаеш ли какво, след два дни Грегор дава официална вечеря. Ще дойдат двама-трима нови галактически посланици и двама второстепенни съветници, които представиха акредитивните си писма миналия месец. Грегор реши да ги събере наведнъж. Както обикновено, мама играе ролята на домакиня.

Лейди Алис Ворпатрил беше широко известна като главен обществен арбитър на Ворбар Султана, не на последно място заради редовните си задължения в императорската резиденция като официална партньорка на император Грегор, който нямаше нито съпруга, нито майка, нито сестра.

— После ще има танци. Мама ме помоли да заведа неколцина младежи, за да загреем балната зала. Имай предвид, че под „младежи“ тя разбира хора под четирийсет.

— Тя иска да си заведеш момиче — разтълкува предложението й Майлс. — За предпочитане годеница.

Иван се ухили.

— Да, но кой знае защо, повечето ми познати няма да ми заемат своите.

— Трябва ли и аз да си взема партньорка за танците? Вече не познавам почти никого тук.

— Доведи някое от момичетата на Куделка. Като мен. Естествено, това е все едно да отидеш с родната си сестра, но те са адски внушителни, най-вече с масата си.

— С Делия ли ще бъдеш? — замислено попита Майлс.

— Да. Но ако искаш, ще ти я отстъпя и ще взема Мартя. Само че ако ще си с Делия, ще трябва да обещаеш да не я караш да е с високи токове. Тя мрази да носи високи токове.

— Но тя е толкова… внушителна с тях.

— И без тях.

— Прав си. Е… да, добре. — Майлс за миг си представи как получава пристъп в императорската бална зала пред половината ворски столичен каймак. Но имаше ли алтернатива? Да остане сам вкъщи още една нощ и да мечтае за бягството си на Ескобар след поредната операция, да измисли деветнайсет по-непрактични начина да се справи с наблюдението на ИмпСи или как да открадне котката на пазача за компания? А Иван можеше да реши проблема му с транспорта.

— Нямам кола — каза Майлс.

— Къде е скутерът ти?

— Ами… на ремонт.

— Искаш ли да те взема?

Това означаваше да шофира Иван за ужас на всички благоразумни пътници. Можеше да накара Делия Куделка да заеме мястото му. Внезапно му хрумна нова идея и Майлс се поизправи на стола.

— Майка ти наистина ли иска повече хора?

— Да.

— Капитан Дъв Галени е в града. Видях го в щабквартирата на ИмпСи. В аналитичния отдел е, макар че той го приема като награда.

— А, да, знам! Щях да се сетя да ти кажа. Преди няколко седмици дойде при нас с генерал Алегро за някакви консултации с шефовете. Все се канех да организирам нещо в чест на прехвърлянето му във Ворбар Султана, но не ми оставаше време. Вашите момчета от ИмпСи не си подават носа от оная ваша паранончна централа.

— Така или иначе, той се опитва да направи впечатление на едно комарско момиче — продължи Майлс. — Не момиче, жена, предполагам, някаква високопоставена клечка в търговско представителство. Доколкото разбрах, тя блести повече с ума, отколкото с красотата си, което не ме изненадва, защото познавам Галени. И има интересни комарски връзки. Колко точки според теб ще получи той, ако я заведе на официална императорска вечеря?

— Много — решително отвърна Иван.

— Двамата с теб сме му длъжници.

— Така е. И забелязах, че вече далеч не е толкова саркастичен, колкото някога. Може да е поомекнал. Естествено, покани го.

— Ще му се обадя и после пак ще ти позвъня. — Доволен от идеята си, Майлс прекъсна връзката.

Майлс слезе от колата на капитан Галени, която спря пред източната колонада на императорската резиденция, и се обърна да подаде ръка на Делия Куделка, която всъщност изобщо не се нуждаеше от помощ. Тя измъкна навън дългите си атлетични крака и енергично се изправи. Полите на роклята й, в нейния любим сив цвят, разкриха бални пантофки, удобни и с равна подметка. Делия беше най-високата от четирите дъщери на комодор Куделка — темето на Майлс стигаше на десет сантиметра под рамото й. Той й се усмихна. Тя отвърна с малко крива усмивка.

— Не знам защо ви позволих да ме доведете тук — прошепна в ухото му Делия.

— Защото обичаш да танцуваш — уверено каза Майлс. — Запази ми първите два танца и ти обещавам, че за остатъка от вечерта ще ти намеря красив и висок галактически дипломат.

— Не е това — отрече тя и плъзна очи по ниското му тяло.

— Ще компенсирам недостатъчния си ръст с бързина.

— Тъкмо това е проблемът. — Тя енергично кимна. Галени предаде скромната си кола на прислужника, който я откара на паркинга, и пое ръката на собствената си дама. Човек трябваше да го познава, за да чете изражението на мрачното му лице. Майлс долови във вида му малко гордост, малко самодоволство и малко срам, сякаш е дошъл на бала прекалено официално облечен. Тъй като Галени, макар и болезнено спретнат, избръснат и излъскан, носеше същата зелена униформа като Майлс, това трябваше да се дължи на спътничката му.

„Наистина си заслужава да е самодоволен — помисли си Майлс. — Почакай да я види Иван.“

Ако притежавате повече ум, отколкото красота, Лайза Тоскана трябваше да е гениална. И все пак му убягваше точната причина за изключителното й физическо присъствие. Лицето й бе приятно, но не поразително като, да речем, на Ели Куин; очите й бяха необикновени, синьозелени, макар че не знаеше дали цветът е постигнат козметично, или генетично. Беше ниска дори за комарка, две педи по-ниска от Галени, чийто ръст бе почти като на Делия. Но най-отличителната черта на Лайза беше кожата й, млечнобяла и сякаш сияйна — „сочна“, помисли си Майлс, това бе точната дума за такава богата плът.

Богатството не винаги върви ръка за ръка с добрия вкус, но когато това се случи, резултатите може да са внушителни. Тя носеше тъмночервени широки комарски панталони и бюстие, подчертани с отворено право сако в кремаво и синьо-зелено. Семпли бижута. Косата й беше прекалено тъмна, за да се нарече руса, прекалено сребриста, за да се нарече кестенява, и ситно накъдрена в откровено комарски стил. Усмивката й изглеждаше радостна и възбудена, но в никакъв случай смаяна. „Ако спечели благоразположението на леля Алис — реши Майлс, — няма да има проблеми.“ Той ускори крачка, за да настигне Делия.

След като императорската охрана ги претърси, майордомът ги покани вътре. Следващият човек, когото видяха, се оказа самата лейди Алис Ворпатрил. Тази вечер бе избрала тъмносиня кадифена рокля със златна бродерия, навярно в чест на родовите цветове на отдавна покойния си съпруг. През цялото детство на Майлс тя беше носила вдовишко гълъбовосиво, но накрая се бе отказала, навярно по същото време, по което беше простила на лорд Ворпатрил, че е допуснал да го убият по такъв отвратителен начин през Войната на Вордариан.

— Здравейте, Майлс, скъпи, Делия — поздрави ги лейди Алис.

Майлс се поклони и представи капитан Галени и доктор Тоскана. Тя одобрително кимна — Майлс бе облекчен, че Иван наистина е уредил да прибавят имената им към списъка с гостите.

— Грегор приема всички в Стъклената зала, както обикновено. Ще ви настанят на неговата маса до ескобарската посланичка и нейния съпруг — реших, че този път трябва да пръснем галактяните сред местните.

— Благодаря, лельо Алис. — Майлс погледна над рамото й към слаба, позната фигура в зелена офицерска униформа, застанала в сенките на вратата вляво от стълбището. Мъжът тихо разговаряше с един от охраната. — Хм, Делия, би ли завела Дъв и Лайза в Стъклената зала? Аз ще дойда след малко.

— Естествено, Майлс.

Делия се усмихна на Лайза, с опитно движение събра полите си и поведе комарците нагоре по широкото стълбище.