— О! — възкликна Иван. — Чудесна идея. Във всеки случай, по-добре тя, отколкото аз.

Майлс се усмихна.

— Не се ли боиш, че ще й е малко тежко?

— Тя е издръжлива.

— По-издръжлива от теб ли?

— Ще се справи — малко отчаяно обеща Иван.

— Почини си, братовчеде.

— Да. — И без да чака втора покана, Иван хукна към вратата.

— А, Иване!

Братовчед му спря и го изгледа подозрително.

— Да?

— Благодаря.

— Няма нищо.

Майлс си съблече куртката, преметна я на облегалката на стола, нави ръкавите на копринената си риза и седна. Отначало Илян просто не му обръщаше внимание, после озадачено го погледна и след миг лицето му се проясни. И отново се започна: „Майлс, какво правиш тук?… Саймън, изслушай ме. Чипът ти се повреди…“

И така нататък.

Все едно да говориш на човек с раздвоена самоличност. Тридесетгодишният Илян отстъпи мястото си на четиридесет и шест годишния — и двамата съвсем различни от Илян на шестдесет.

Накрая отново се появи онзи Илян, когото очакваше.

— Майлс! Ворберг ли те откри? Мамка му, това е кошмарно. Проклетият ми чип се е скапал. Стопил се е на сополи в главата ми. Обещай ми — дай ми думата си на Воркосиган! — че няма да позволиш това да продължи.

— Слушай, Саймън! Знам всичко. Но няма да ти прережа гърлото. Вместо това ще те оперират и ще извадят чипа. Не по-късно от утре, ако зависи от мен, а наистина зависи. Не може да се поправи, затова ще го извадим.

Илян се смая.

— Да го извадите?… — Той докосна челото си с ръка. — Но как ще живея без него?

— Също като през първите двайсет и седем години от живота си преди да ти го имплантират.

В очите на Илян проблесна страх.

— Всичките ми… спомени ли ще изчезнат? Няма ли да изгубя целия си живот? О, Господи, Майлс! Май предпочитам да ми прережеш гърлото.

— За това и дума не може да става, Саймън.

Илян поклати глава. И отново се преобрази в друг Илян, в поредния цикъл на:

— Майлс! Какво правиш тук? Какво правя тук аз? — Той погледна цивилните си дрехи — или харесваше някакъв изключително досаден, вмирисан на нафталин стил, или не вярваше на собствения си вкус. — Трябваше да се явя в Съвета на графовете в пълна униформа. Трябва да им съобщя… трябва да им съобщя…

Майлс нямаше какво друго да направи, освен да повтаря старата история. Отново и отново.

А после доктор Руибал доведе лейди Алис. Вече й беше обяснил положението.

— Здравей, Саймън — тихо каза тя.

— Лейди Алис! — На лицето му се изредиха няколко изражения, докато търсеше в паметта си кой знае какво. — Ужасно съжалявам за смъртта на лорд Ворпатрил — каза накрая Илян. — Само да знаех къде сте. Само да знаех! Опитвах се да спася адмирал Канциан. Как е детето?

Извинения и съболезнования за убийството на съпруга й — преди три десетилетия. Канциан бе починал от старост преди пет години. Алис измъчено погледна Майлс, после се обърна към Илян.

— Да, Саймън, всичко е наред. Лейтенант Куделка ни преведе през войската на Вордариан. Всичко е наред.

Майлс кимна и повтори упражнението, за да даде представа на Алис. Тя внимателно слушаше и наблюдаваше лицето на Илян. В нейно присъствие от грубия му войнишки език не остана нито следа. Майлс стана от стола и й го отстъпи. Алис без колебание седна и хвана ръката на Саймън.

Илян запремигва.

— Лейди Алис! Какво правите тук?

Майлс отиде до вратата, където стоеше Руибал.

— Много интересно — каза лекарят, като гледаше монитора на стената. — Кръвното налягане малко се понижи.

— Да. Не съм… изненадан. Елате в коридора да поговорим. Искам да разменя няколко думи и с Авакли.

Вече само по ризи, тримата седяха в стаята на санитарите и пиеха кафе. Навън отдавна бе нощ.

— Добре, успяхте да ме убедите, че тукашната операционна ще свърши работа — рече Майлс. — Разкажете ми повече за хирурга.

— Той е заместник главният ми хирург, специалист по имплантиране и поддръжка на неврални чипове на скокови пилоти — отвърна Авакли.

— Защо не повикахте главния хирург?

— И той е добър, но този е по-млад, завършил е по-наскоро. Мисля, че е оптималният компромис между съвременната подготовка и практическия опит.

— Имате ли му доверие?

— Нека се изразя така — каза биокибернетикът. — Ако през последните пет години сте пътували със скоростен имперски куриерски кораб, навярно самият вие вече сте му доверявали живота си. Той имплантира чипа и на личния пилот на императора.

— Отлично. Приемам избора ви. Кога може да дойде и да започне операцията?

— Може да пристигне от областта Вордариан още тази вечер, но мисля, че е по-добре да го оставим да се наспи. Аз бих му дал поне един ден, за да се запознае със случая и да подготви план за операцията. След това зависи от него. Най-вероятно ще започне вдругиден.

— Разбирам. Добре. — Майлс не можеше да направи нищо, за да ускори нещата. — Това означава, че екипът на доктор Авакли има още два дни да си поиграе със своята част от проблема. Съобщете ми, ако откриете нещо ново. Имам едно предложение. Когато свършите операцията, екипът на доктор Авакли ще получи чипа. Искам да научите всичко възможно за това проклето нещо. Каква е причината за повредата. Сетих се за един човек, който може би ще ви е полезен с галактическия си опит. Той има лаборатория в Имперския научноизследователски институт край Ворбар Султана. Казва се Вон Уедел. — Някога известен на Джаксън Хол като доктор Хю Канаба. С помощта на „Дендарии“ той бе получил нов живот, лице и име на Бараяр и извършваше едни от най-секретните генетични проучвания в галактиката. Един от първите му и по-амбициозни проекти беше сержант Таура. — Той е молекулярен биолог, но в началото на кариерата си се е занимавал с… нещо адски странно. Като човек е малко ексцентричен, но мисля, че идеите му ще ви се сторят интересни.

— Да, милорд. — Авакли си записа в бележника. Предложението на ревизора имаше тежестта на императорска заповед. Майлс наистина трябваше да внимава какво говори.

Днес, изглежда, не можеше да направи нищо повече. Копнееше да се прибере и да се наспи.

Ала вместо това легна за четири часа в една от свободните стаи, след което смени Алис Ворпатрил. Застъпилият на дежурство лейтенант Ворберг с радост им отстъпи мястото си до леглото на Илян и застана до вратата на клиниката. Илян спеше неспокойно и се будеше през двадесетина минути в нов пристъп на объркване и страх. До операцията се очертаваха два безкрайни дни.

Двата дни станаха три. Дори лейди Алис едва издържаше. Почивките й постепенно се удължиха и посещенията й при Илян ставаха все по-кратки. Майлс го понасяше търпеливо, но се чудеше защо го прави. Дали Саймън щеше да си спомня нещо? „Дали аз ще мога да го забравя?“

Илян вече не буйстваше, ала изблиците му бяха внезапни и непредвидими. Лекарите взеха решение да не се опитват да го държат в съзнание по време на операцията. Анализът на висшите му нервни функции щеше да почака. Когато го упоиха и подготвиха, Майлс се изпълни с огромно облекчение.

Като личен наблюдател на Грегор, той влезе в операционната. Никой не предложи да изчака навън. „Къде ще седи този четиридесеткилограмов имперски ревизор? Където му скимне.“ Един от санитарите му помогна да облече малко голямата стерилна престилка и го настани на удобен стол пред холомониторите, които записваха всяка подробност от процедурата в и извън черепа на Илян. Разбира се, можеше да наблюдава операцията и на живо, но все пак предпочиташе мониторите.

Санитарят депилира малък правоъгълник в средата на скалпа на Илян, което навярно дори не се налагаше, тъй като пациентът почти нямаше коса. Майлс смяташе, че вече би трябвало да е свикнал с гледката на кръв, но стомахът му въпреки това се сви, когато хирургът сръчно разряза плътта и костта. След това вкара вътре електронните си микроскалпели и се наведе над главата на Илян. Майлс отново насочи вниманието си към мониторите.