Майлс дойде в съзнание, но не отвори очи. В мозъка му сякаш тлееха въгленчетата на някакъв огнен сън, безформен и постепенно избледняващ. Струваше му се, че отново са го убили, ала паметта и разумът му започнаха да възстановяват обърканото преживяване.

Сетивата му се опитаха да подредят външните възприятия. Намираше се в безтегловност, лежеше по гръб, завързан с ремъци върху някаква повърхност, обвит в медицинско фолио стандартно военно производство. Все още носеше мекото си трико, но скафандърът му липсваше. Ремъците не бяха стегнати. Ноздрите му гъделичкаше миризма на многократно филтриран студен сух въздух. Като внимаваше да не вдига шум, той бавно освободи едната си ръка и докосна голото си лице. Нямаше контролни проводници и сензори, нито кръв… „Къде са оръжията ми, скафандърът, слушалките?“

Спасителната операция бе вървяла според плана. С капитан Куин и техния патрул проникнаха в кораба на похитителите и откриха килията на отвлечения бараярски куриер от Имперската служба за сигурност лейтенант Ворберг, жив, макар и упоен. После се отправиха обратно по мрачните коридори към очакващата ги бойна совалка на „Дендарии“. Заети другаде, похитителите не ги бяха нападнали. Тогава какво се беше случило?

Наоколо се разнасяха тихи звуци: пиукане на медицинска техника, свистене на рециклираща климатична инсталация, човешки шепот. Животински стон. Майлс облиза устни, просто за да се увери, че не е изпъшкал той. Можеше и да не е ранен, ала някой наблизо не бе в добра форма. Миришеше на антисептици. Той леко повдигна клепачи, готов отново да се престори, че е в безсъзнание, ако се окаже във вражески ръце.

Но се намираше — в безопасност, надяваше се — в собствената си бойна совалка и лежеше на една от четирите сгъваеми койки в дъното на каютата. Медицинската система за спешна помощ бе позната гледка, въпреки че обикновено я виждаше от друга гледна точка. Обърнат с гръб към него, санитарят стоеше до койката от другата страна на пътеката. Майлс не забеляза чували за трупове. „Само още един пострадал.“ Щеше да прибави: „Чудесно“, само че в тази операция не се предвиждаха жертви.

„Само един пострадал“ — поправи се той. Ужасно го болеше глава. Ала нямаше изгаряния от плазмено оръжие, нито беше парализиран с невроразрушител. В тялото му не се вливаха интравенозни системи за кръвни заместители или синергин против шок. Не плуваше в наркотичната мъгла на болкоуспокоителни и движенията му не бяха ограничени от превръзки. Само главоболието — нещо като мигрена след зашеметяване. „Как може да са ме зашеметили през бойния скафандър, по дяволите?“

Все още със скафандър, но без шлем и ръкавици, санитарят на „Дендарии“ се обърна и видя, че Майлс го гледа.

— Свестихте ли се? Ще съобщя на капитан Куин. — Той се вгледа за миг в лицето му и светна с фенерче в очите му, за да провери за реакция на зениците.

— Колко време… съм бил в безсъзнание? Какво се е случило?

— Получихте някакъв пристъп или гърч. Без очевидна причина. Полевият тест за токсини не даде резултат, но той е съвсем елементарен. Веднага щом се върнем на кораба, ще ви подложим на по-сериозен преглед.

„Значи не са ме убили. Още по-лошо. Като миналия път. По дяволите. Какво съм направил? Какво са видели?“

Предпочиташе да са го… е, не. Не предпочиташе да са го улучили с невроразрушител. Почти.

— Колко време? — попита Майлс.

— Пристъпът продължи четири-пет минути.

Оттогава със сигурност бяха изминали повече от пет минути.

— А после?

— Боя се, че останахте в безсъзнание около половин час, адмирал Нейсмит.

Никога не бе продължавало толкова време. Най-тежкият му пристъп. Беше се молил предишният да е последен. Оттогава бяха изминали повече от два месеца. По дяволите, бе убеден, че новото лекарство е подействало.

Майлс се освободи от ремъците и се измъкна от топлинното фолио.

— Не ставайте, господин адмирал.

— Трябва да изслушам докладите на хората си.

Медикът внимателно постави длан на гърдите му и го натисна обратно на леглото.

— Капитан Куин ми нареди да ви упоя, ако се опитате да станете.

„Отменям тази заповед!“ — едва не извика Майлс. Но изглежда в момента не водеха битка и санитарят го наблюдаваше с професионално безпристрастния поглед на човек, готов да изпълни дълга си въпреки рисковете.

— Затова ли съм останал толкова дълго в безсъзнание? Упоихте ли ме?

— Не, господин адмирал. Дадох ви само синергин. Жизнените ви признаци бяха стабилни и се страхувах да ви дам нещо друго преди да разберем с какво си имаме работа.

— Ами взводът? Всички ли са добре? Измъкнахме ли бараярския пленник?

— Да, всички са добре. А бараярецът, хм… ще оживее. Запазих краката му — има голяма вероятност хирургът да успее да му ги зашие. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ.

— Какво? Тежко ли е ранен?

— Хм… Ще повикам капитан Куин, господин адмирал.

— Незабавно — изсумтя Майлс.

Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си — лейтенант Ворберг? В ръката и крака му се вливаха интравенозни системи с плазма. Останалата част от тялото му бе покрита с топлинно фолио. Проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в скоковата си седалка. Совалката премина през бърза поредица от маневри в подготовка за скачване с кораба.

Първо качиха ранения заложник. На две части. Майлс изскърца със зъби при вида на войника, който носеше голям хладилен контейнер. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв. Тъкмо се беше отказал да чака Куин и се освобождаваше от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.

Бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на телесния си костюм и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното и лице беше бледо от напрежение, в кафявите й очи проблесваше страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин нямаше да е при него.

— Добре ли си? — пресипнало попита тя.

— Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.

— Зеленият взвод изведе екипажа на отвлечения кораб. Всички. Нанесени са някои щети на оборудването — застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но нямаме жертви.

— Хвала на Бога и сержант Таура. А похитителите?

— Пленихме големия им кораб и деветнайсет души. Убихме трима. Всички са на борда. Шест-седем души избягаха със скоковия си катер. Той е съвсем леко въоръжен — на толкова голямо разстояние от най-близкия скоков пункт „Ариел“ спокойно може да ги настигне. Ти решаваш: можем да ги оставим, да ги взривим или да се опитаме да ги заловим.

Майлс разтърка лицето си.

— Разпитайте пленниците. Ако са от същата банда, която миналата година отвлече „Солера“ и уби всички пътници и екипажа, станция Вега ще плати награда и за една и съща операция можем да получим три пъти повече. Тъй като веганците предлагат същата награда за доказателство за смъртта им, внимателно документирайте всичко. Ще им наредим да се предадат. Само веднъж. — Той въздъхна. — Предполагам, че нещата не са минали точно според плана. Пак.

— Всяка операция за спасяване на заложник, при която не са дадени жертви, може да се смята за пълен успех. Ако корабният хирург не зашие наопаки краката на твоя нещастен бараярец, успехът ни е стопроцентов.

— Хм… да. Какво се случи, когато… Паднах ли? Какво стана с Ворберг?

— За съжаление, ранихме го ние. Ти падна и адски ни изненада. Скафандърът ти излъчи нещо неразбираемо, после се задейства плазменият ти пистолет. — Тя прокара пръсти през косата си.

Майлс погледна тежкия плазмен пистолет, вграден в десния ръкав на бронирания скафандър на Куин, същия като неговия. Сърцето му се сви.