— Грегор — без предисловия започна Майлс, когато над видеоплочата се появи лицето на императора, — какво става с Илян, по дяволите?

— Откъде научи? — несъзнателно повтори въпроса на Хароче Грегор. Изглеждаше разтревожен.

Майлс му предаде разговора си с Илян и му каза, че е съобщил на генерала още преди два дни. Отново без да споменава името на Галени.

— Какво се случи после? Очевидно нещо се е случило.

Императорът накратко му изложи събитията от предишния ден, като пропусна повечето мъчителни подробности.

— Хароче го е пратил в клиниката на ИмпСи, съвсем логично при тези обстоятелства.

— Да, сутринта се опитах да видя Илян. Хароче не ме пусна при него.

— Там ще могат да докарат нужната техника и да повикат специалисти. Лично упълномощих Хароче да използва каквито суми е нужно.

— Чакай малко, Грегор. Хароче не ме пусна вътре. Не ми позволи да видя Илян.

Императорът ядосано махна с ръка.

— Майлс, остави човека да се освести. В момента е адски ангажиран, поема всичките задължения на Илян и прехвърля собствения си отдел на заместника си — остави го да си поеме дъх няколко дни, без да му висиш на главата, моля те. Когато овладее положението, Хароче ще се поотпусне, убеден съм. Трябва да признаеш, че Саймън пръв щеше да одобри тези предпазни мерки.

— Вярно е. Саймън би предпочел да е в ръцете на хора, които мислят за сигурността. Но ми се струва, че ще е по-добре, ако е в ръцете на хора, които мислят за Саймън Илян. — Все още не бе забравил кошмарния си пристъп на посткриогенна амнезия. Това беше един от най-ужасните периоди в живота му: да изгуби всичките си спомени, самия себе си… дали Илян не преживяваше нещо подобно? Или нещо още по-страшно? Майлс се бе изгубил сред непознати. Илян, изглежда, се беше изгубил сред приятели.

Той въздъхна.

— Добре, ще оставя бедния Хароче на мира. Бог знае, че не му завиждам. Обаче искам да ме държиш в течение за състоянието на Илян.

Грегор го погледна съчувствено.

— Илян беше твой наставник, нали?

— При това доста язвителен и взискателен наставник. Но преди това… той е служил на баща ми трийсет години, през целия ми живот. До осемнайсетгодишен го наричах „чичо Саймън“ — докато ме приеха в Академията. Той вече нямаше живи роднини и работата му, а започвам да си мисля, и онзи проклет чип в главата му го лишиха от всякаква възможност да си създаде ново семейство.

— Не знаех, че го приемаш за нещо като втори баща, Майлс.

Той сви рамене.

— По-скоро за чичо. Това е… семеен въпрос. И аз съм вор.

— Радвам се, че го признаваш — измърмори Грегор. — Понякога се чудя дали го съзнаваш.

Майлс се изчерви.

— Илян беше васал на баща ми… а в момента аз съм единственият Воркосиган на планетата. Чувствам го като… не, не само го чувствам, това наистина е мой дълг.

— Вие от рода Воркосиган винаги сте били лоялни.

— Това ни е навик.

Грегор въздъхна.

— Ще те държа в течение, разбира се.

— Веднъж дневно? Хароче ще те информира веднъж дневно, знам го, всяка сутрин.

— Да, Илян и кафето ми винаги пристигаха заедно. Понякога, когато идваше лично, той сам ми го носеше. Винаги съм го приемал като любезен намек: „Седни и ме слушай внимателно“.

Майлс се усмихна.

— Точно в стила на Илян. Веднъж дневно, разбрахме ли се?

— Е, добре. Виж, трябва да свършвам.

— Благодаря, Грегор.

Императорът прекъсна връзката.

Майлс се замисли. Трябваше да даде на събитията и хората време да се върнат в обичайните релси. Какво бе казал на Галени за интуицията и доказателствата? „Аз не бях най-добрият агент на Илян, защото спазвах правилата.“ Ала още беше адски рано да каже: „Тук има нещо нередно“ или дори да си го мисли прекалено настойчиво.

ИмпСи щеше да се погрижи за своите, винаги го правеше. И той нямаше отново да се направи на глупак пред всички. Щеше да почака.

Седмицата се точеше мъчително. Ежедневните кратки информации на Грегор отначало изглеждаха нормално, но постепенно стана ясно, че няма никакъв напредък.

— Винаги си бил нетърпелив, Майлс — отбеляза императорът. — Нищо не ти се струва достатъчно бързо.

— До абсолютно никакви заключения ли не са стигнали още?

— Лекарите изключват възможността да е получил удар.

— Те изключиха възможността да е получил удар още първия ден. А после? Ами чипът?

— Очевидно има известни данни за повреда на чипа.

— И това беше ясно още от самото начало. Каква повреда? Кога? Как? Защо? Защо се мотаят толкова?

— Все още изключват други неврологични проблеми. И психологически. Явно не е лесно.

— Не вярвам на версията за психоза — навъсено измърмори Майлс. — Чипът прекалено дълго е функционирал, без да даде странични ефекти.

— Ами… изглежда, че тъкмо това е въпросът. Никой друг не е бил толкова дълго с подобен неврален чип. Няма база за сравнение. Той е първият. Не се знае какво е въздействието на трийсет и пет години памет върху личността. Може би ще открием.

— Все пак смятам, че откриването трябва да стане по-бързо.

— Правят каквото могат, Майлс. Просто трябва да чакаш като всички нас.

— Да, да…

Грегор прекъсна връзката. Майлс впери невиждащи очи в празното пространство над видеоплочата. Проблемът с обобщената информация беше, че винаги е ужасно мъглява. Истината се криеше в подробностите, в суровите данни, там бяха всички малки податки, които подхранваха интуитивното дяволче, докато то не станеше силно и понякога не се превърнеше в истинска теория или дори в доказателство.

На следващата сутрин лейди Алис Ворпатрил се завърна от официалното си пътуване до Комар и още същия следобед се обади на Майлс. Той се приготви за връхлитането на нови социални задължения — някакъв потискан вътрешен глас надаваше вик: „Пази се!“ и той безуспешно търсеше къде да се скрие.

Но вместо това първите й думи бяха:

— Майлс, откога знаеш за тези ужасни глупости със Саймън?

— Хм… от няколко седмици.

— И нито един от трима ви ли, идиоти такива, не се сети, че някой трябва да ме информира?

Идиоти… Иван, Майлс и… Грегор? Тя наистина беше вбесена.

— Не можеше да направиш нищо. Тъкмо беше заминала за Комар. А и вече имаше изключително важна задача. Е, признавам, че поне аз не се сетих.

— Глупаци — Изсумтя лейди Алис. Кафявите й очи хвърляха искри.

— Между другото, как вървят нещата? На Комар.

— Не чак толкова добре. Родителите на Лайза са доста загрижени. Направих каквото можах, за да успокоя страховете им, като се има предвид, че според мен те до голяма степен са съвсем основателни. Помолих майка ти да се отбие по пътя за насам и пак да поговори с тях.

— Кога се прибира майка ми?

— Скоро, надявам се.

— Хм… сигурна ли си, че тя е най-подходяща за тази работа? Понякога е ужасно пряма в мнението си за Бараяр. И не винаги е тактична.

— Вярно, но е абсолютно честна. И има способността да представя даже най-странните неща като съвършено нормални, поне докато ти говори. Хората винаги се съгласяват с нея и после цял месец се чудят как се е случило. Във всеки случай аз изпълних всичките си задължения на Баба.

— В такъв случай… сватбата на Грегор ускорява ли се, или се отлага?

— А, ускорява се, разбира се. Но има разлика между набързо претупаната и отлично подготвената работа. Трябва да разчитаме на добрата воля на всички. — Тя се намръщи. — Като стана дума за добра воля, казаха ми, че Саймън бил в клиниката на ИмпСи, и аз естествено веднага отидох да го видя. Онзи идиотски генерал, как му беше името, отказа да ме пусне!

— Хароче ли? — попита Майлс.

— Да, той. Не е вор и му личи. Не можеш ли да направиш нещо, Майлс?

— Аз!? Нямам никаква власт.

— Но си работил с тези, тези… хора дълги години. Предполагам, че ги разбираш.

„Аз съм от ИмпСи“ — веднъж бе казал той на Ели Куин. Гордееше се, че е от тази могъща организация, сякаш се беше сраснал с нея в нещо като киборг. Е, вече го бяха ампутирали от ИмпСи и Службата, изглежда, се справяше без него със съвършено безразличие.