Тя гордо го показа на учениците си, развълнувана като шестгодишно момиченце пред буркан с бръмбари. Майлс не беше очаквал да види никого в Силви Вейл, още по-малко да говори пред публика, и се чувстваше ужасно неподходящо облечен в старата си туника в провинциален стил и износени черни панталони, останали от стара служебна униформа. Но успя да каже няколко похвални думи, които, изглежда, задоволиха всички. Хара го отведе в другата стая и повтори същото представление, с което ужасно смути младата учителка.

Когато отново излязоха на верандата, Майлс хвана Хара за ръка и я спря за момент.

— Хара… не съм дошъл тук на изненадваща инспекция, за Бога! Дойдох просто да… е, честно казано, просто исках да направя ритуално жертвоприношение на гроба на Райна. — Мангалът и ароматичното дърво бяха в багажника на гравитоскутера.

— Много мило от ваша страна, милорд — отвърна тя.

— Изглежда, че сега ще ми трябва лодка, за да го направя — продължи Майлс, — и не искам да рискувам да я запаля. Или пък сте преместили гробището?

— Да, хората преместиха някои гробове. Избрахме много приятно място на хребета с изглед към старото гробище. Не преместихме гроба на майка ми, разбира се. Оставих я там долу. Нека дори гробът й бъде погребан, няма жертвоприношения за нея. — Тя сбърчи лице и Майлс разбиращо кимна. — Гробът на Райна… е, предполагам, че е заради влагата до потока. Ковчегът й беше съвсем прост, а и тя беше толкова мъничка… не успяхме да я открием. Върнала се е в пръстта, сигурно. Това не ме натъжава. Дори, когато се замислих, ми се стори най-добре. Това училище е нейният паметник. Всеки ден идвам тук, за да уча децата, и това е нещо като жертвоприношение, само че още по-хубаво. Защото така създавам, вместо да унищожавам. — Хара кимна, решително и спокойно.

— Разбирам.

Тя внимателно го погледна.

— Добре ли сте, милорд? Изглеждате много уморен. И съвсем блед. Да не сте били болен?

Майлс предполагаше, че трите месеца смърт могат да се нарекат „болест“.

— Ами, да. Нещо подобно. Но се възстановявам.

— А, ясно. И къде отивате сега?

— Никъде… Взех си нещо като почивка.

— Иска ми се да ви представя децата, нашите деца. Майката или сестрата на Лем се грижат за тях, докато съм в училището. Какво ще кажете да обядваме вкъщи?

Майлс бе възнамерявал да се прибере в имението Воркосиган за обяд.

— Децата ли?

— Вече имаме две. Момчето е на четири, а момиченцето — на една.

Тук все още никой не използваше утробни репликатори — тя ги беше родила по стария начин като Райна. Майлс не можеше да отклони поканата.

— За мен ще е чест.

— Лем, прави компания на лорд Воркосиган. — Хара изчезна вътре и мъжът й послушно показа на Майлс архитектурните особености на училището. Две минути по-късно децата с радостни викове изхвърчаха от сградата и се пръснаха във всички посоки.

— Не исках да ви смущавам — каза Майлс. Ала за нищо на света нямаше да предаде техните щастливи усмивки.

Без да предупреждават, отидоха при сестрата на Лем, която спокойно посрещна предизвикателството. Обядът, които им поднесе, беше лек, слава Богу. Майлс се запозна и изрази възхищението си от децата и племенниците на Ксурик. Те го завлякоха на разходка в гората и му показаха любимия си вир.

Минаваше полунощ, когато организираният в негова чест празник най-после свърши. Майлс слезе на езерния бряг. Ала не сам, а с Лем и Хара. Луните се бяха издигнали високо — лъчите им танцуваха по водната повърхност и превръщаха надигащата се в клисурите мъгла в сребрист прах. Лем носеше стомна с кленова медовина.

Тук, в мрака, Майлс осъзна, че не е дошъл да говори с мъртвите. Беше безполезно да се изповядва пред тях, те не можеха да му дадат опрощение. „Но аз ще се доверя на теб, Хара, както някога ти ми се довери.“

— Трябва да ти кажа нещо — рече той.

— Знаех, че нещо не е наред — отвърна Хара. — Надявам се, че не умирате или нещо подобно.

— Не.

— Беше ме страх, че може да е нещо такова. Повечето мутанти не живеят дълго, дори някой да не им пререже гърлото.

— При Воркосиган е обратното. На мен са ми рязали гърлото, но за живот, не за смърт. Това е дълга история и подробностите са секретни, но всичко свърши миналата година в една криокамера. Когато ме разтопиха, получих медицински проблем. После извърших една глупост. И след това втора — излъгах за първата. И ме хванаха. И ме уволниха. Тринайсетгодишни усилия, с един замах хвърлени на вятъра. Подай ми стомната. — Той отпи от сладката течност и я върна на Лем, който я подаде на Хара. — Никога не съм смятал, че на трийсет години ще стана цивилен.

Лунната светлина се вълнуваше по езерната повърхност.

— Това означава ли, че ще прекарвате повече време в областта? — след дълго мълчание попита Хара.

— Възможно е.

— Добре.

— Ти си безмилостна, Хара — изпъшка Майлс. Щурците пееха в гората тиха лунна соната.

— Родната ми майка уби дъщеря ми — надигна се гласът на Хара в мрака, сладък и силен като кленова медовина. И затова я осъдиха пред целия Силви Вейл. Смятате ли, че не зная какво е да те опозорят?

— Защо мислиш, че ти разказвам всичко това?

Тя изчака Лем отново да им подаде стомната.

— Продължете напред. Просто продължете напред. Това е всичко, няма начин да стане по-лесно. Просто продължете напред.

— Какво откриваш от отсрещната страна? Когато продължиш напред?

Хара сви рамене.

— Живот. Какво друго?

— Това обещание ли е?

Тя вдигна от земята едно обло камъче, повъртя го в ръка и го хвърли във водата. Лунните отражения затанцуваха по повърхността.

— Това е неизбежност. Няма лесен път. Няма избор. Просто продължаваш напред.

Излетяха по обяд на другия ден. Очите на Мартин бяха зачервени и подпухнали, лицето му имаше бледозеленикав оттенък, все едно току-що е прелетял през Дендарийската клисура. Той пилотираше много бавно и внимателно, което отлично устройваше Майлс. Момчето не бе много приказливо, но успя да попита:

— Открихте ли каквото търсехте, милорд?

— В тази планина светлината е по-ясна, отколкото където и да било другаде на Бараяр, но… не. Онова, което търсех… вече го няма. — Той се завъртя на седалката и погледна през рамо към отдалечаващите се хълмове. „Тези хора се нуждаят от хиляди неща. Но не и от герой. Поне не от герой като адмирал Нейсмит. А от герои като Лем и Хара.“

Мартин примижа. Навярно точно в момента не оценяваше силната светлина.

— Какво означава „средна възраст“, Мартин? — след малко попита Майлс.

— Хм… — Момчето сви рамене. — Трийсет, предполагам.

— И аз винаги съм смятал така. — Макар веднъж да бе чул графинята да казва, че средната възраст била с десет години повече от възрастта, на която си сега.

— В Академията имах един преподавател — продължи той, когато теренът под тях започна да се снишава — който ни водеше курса по тактическо инженерство. Той казваше, че никога не си правел труда да променя тестовете, за да предотврати преписване, защото макар въпросите да били същите, отговорите постоянно се променяли. Мислех, че се шегува.

— А? — разсеяно попита Мартин.

— Няма значение — въздъхна Майлс. — Просто продължавай напред.

След като стигнаха в имението и след скромния обяд Майлс се заключи в стаята с комуникационния пулт и се приготви за очаквания порой от съобщения, препратени от Ворбар Султана. Поздравленията за рождения му ден напълно отразяваха характера на изпращача си: сериозни от Грегор и предпазливо иронични от Иван.

Теснолъчевият запис на Марк, пратен от колонията Бета, беше… в стила на Марк. Неговата ирония представляваше несръчна, по-грубовата имитация на Ивановата. Когато се замисли, Майлс осъзна, че на брат му навярно за пръв път му се налага да съчинява поздравление за рожден ден. „Продължавай да се опитваш, Марк, постепенно ще станеш истинско човешко същество.“