Мартин сви рамене. Спокойната огледална повърхност на водата също не отговори на Майлс.

Когато се издигнаха над дърветата, Майлс видя разчистеното от дърветата пространство на около километър от язовира. Кацнаха в двора пред къща, построена от сребристо дърво. С познатата си дълга веранда, от която се откриваше изглед към долината, къщичката като че ли не се беше променила, макар че надолу по склона имаше няколко нови стопански постройки.

Отвътре излезе мъж, ала не плешивият еднорък говорител Карал, а напълно непознат — висок, с късо подстригана черна брада.

Майлс слезе от скутера и за миг неуверено погледна мъжа, като повтаряше наум предварително подготвените си обяснения и тайно се радваше, че Мартин е с него. Навярно трябваше да дойде с опитен телохранител.

Но лицето на непознатия внезапно грейна.

— Лорд Воркосиган! — извика той и широко усмихнат се втурна по стъпалата към Майлс. — Много се радвам да ви видя! — Усмивката му се стопи. — Не се е случило нещо лошо, надявам се?

Е, значи все някой го помнеше от онова разследване преди десет години.

— Не, просто се отбих — отвърна Майлс, когато мъжът се приближи и ентусиазирано стисна и двете му ръце. — Нищо официално.

Чернобрадият отстъпи и се вгледа в лицето му.

— Не ме ли познахте?

— Хм…

— Аз съм Зед Карал.

— Зед? — Зед Карал, средният син на говорителя Карал, дванадесетгодишен при последната им среща… Майлс бързо пресметна наум. Сега трябваше да е на двадесет и две, там някъде. Да. — Предния път, когато те видях, беше по-нисък от мен.

— Ами, мама беше добра готвачка…

— Наистина. Спомням си. — Майлс се поколеба. — Защо „беше“? Родителите ти… хм…

— А, добре са. Просто не са тук. Големият ми брат се ожени за едно момиче от Селиград и отиде да работи там. Мама и татко ще прекарат зимата при тях, щото тук горе зимите стават доста тежки за тях. Мама им помага с децата.

— Карал… не е ли говорител на Силви Вейл?

— Не, имаме нов говорител, от около две години вече. Един младок, кипящ от прогресивни идеи. Известно време живя в Хасадар, та затуй. Струва ми се, че го познавате. Казва се Лем Ксурик. — Зед се усмихна още по-широко.

— О! — рече Майлс. И най-после също се усмихна. — Наистина. Хм… ще ми се да го видя.

— Веднага ще ви заведа, ако ме качите. Сигурно днес е в клиниката. Вие не я знаете, сега я строят. Само един момент. — Зед се втурна в къщата и за миг заприлича на някогашното бързоного дванадесетгодишно момче. На Майлс му се прииска да си удари главата в покрива на скутера, за да сложи в ред хаотично препускащите си мисли.

Зед се върна, скочи на задната седалка и даде указания на Мартин. Кацнаха след около два километра пред най-голямата сграда в Силви Вейл, която Майлс беше виждал. Към нея вече водеха електрически кабели. Петима-шестима души, които работеха навън, спряха и погледнаха към тях.

Зед слезе от скутера и размаха ръце.

— Лем, хей, Лем! Никога няма да познаеш кой е дошъл! — Майлс го последва към строежа.

— Милорд! — Лем Ксурик веднага го позна, но пък видът на Майлс бе, хм, специфичен. Лем все още беше жилестият планинец приблизително на негова възраст, когото помнеше, макар и очевидно по-щастлив от онзи ден преди десет години, когато несправедливо го бяха обвинили в убийство. И определено изглеждаше по-самоуверен от последната им среща в Хасадар преди шест години.

— Говорителю Ксурик. Поздравления. Виждам, че не си стоял със скръстени ръце.

— О, още нищо не знаете, милорд! Елате да видите. Строим собствена клиника — тя ще обслужва целия район. Бързам да свършим преди да паднат първите снегове. Трябва да е напълно готова за Зимния празник. Тогава ще пристигне докторът, истински доктор, не оня фелдшер, дето минава веднъж седмично. Лекарят е едно от момчетата, на които госпожа майка ви даде стипендия за следване в новото училище в Хасадар. Ще служи тук четири години в замяна на следването си. Ще получи дипломата си на Зимния празник. Строим му и къща, малко по-нагоре оттук, с адски красив изглед…

Лем му представи хората си и го разведе из строежа, който, ако все още не бе клиника, беше мечтата за клиниката, буйно пламтяща във въображението му — Майлс различаваше призрачните й очертания.

— На идване видях язовира — каза той, когато Лем най-после замълча, за да си поеме дъх.

— Ние го построихме — гордо отвърна планинецът. — Трудна работа, с малкото електрически инструменти, които имахме. Но ни трябваше електростанция, разбира се. Все чакахме да ни дадат сателитния реактор, дето ни го бяха обещали от областта, ама бяхме почти в края на списъка. Тогава отидох в Достовар и видях тяхната електростанция, те я имаха от години. Доста е примитивна, но работи. Взех няколко момчета оттам да ни помогнат с язовира, да изберат най-подходящото място и така нататък, и повиках инженер от Хасадар за електрическите системи. В замяна му позволяваме през лятото да почива в една от къщите край язовира. Все още изплащаме генераторите, но само толкова.

— Значи там е било най-подходящото място, така ли?

— А, да. Сега вече можем да се развиваме. Без електрическа енергия за клиниката изобщо нямаше да спечелим областната лотария за доктор.

— Нищо не може да те спре, а?

— Е, милорд, знаете от кого съм се учил.

От Хара, жена му, разбира се. Майката на Райна. Майлс кимна.

— Като стана дума за Хара, къде е тя? — Бе дошъл тук просто да помълчи при мъртвите, но сега много му се искаше да поговори с Хара.

— Преподава в училището. Пристроих нова стая… вече имаме две учителки. Хара обучи едно момиче да се зани мава с малките.

— Хм, може ли да го видя?

— Хара жив ще ме одере, ако ви пусна да си заминете преди да ви е видяла! Елате, ще ви заведа.

Предал Майлс в сигурни ръце, Зед му махна за сбогом и се запъти обратно към дома си. Лем остави нареждания на строителите и зае мястото на Зед като техен гид на задната седалка на скутера.

Следващата им спирка беше по-стара и по-традиционна сграда: продълговата, с две врати и камини от необработен камък. Над верандата имаше голям надпис с ръкописни букви: училище „Райна Ксурик“. Лем въведе Майлс прел лявата врата. Мартин неуверено остана навън. Двадесети на деца седяха пред ръчно изработени дървени бюра с комуникационни пултове и слушаха изправената пред тях енергично жестикулираща жена.

Хара Ксурик все още бе висока и слаба, както си я спомняше Майлс. Правата й сламеноруса коса беше вдигната на кок на тила й в планински стил и тя носеше семпла планинска рокля, чиста и добре ушита. Подобно на повечето си ученици, бе боса. Изпъкналите й сиви очи бяха прелестни и топли. Когато видя Майлс и Лем, Хара незабавно прекъсна урока.

— Лорд Воркосиган! Е, изобщо не очаквах да ви видя! — Тя се приближи към тях, но не се задоволи с ръкуване и го прегърна. Поне не го повдигна над земята. Майлс скри изненадата си и бързо възвърна самообладанието си.

— Здравей, Хара. Изглеждаш прекрасно.

— Не съм ви виждала от Хасадар.

— Да, аз… отдавна трябваше да дойда. Но имах работа.

— Трябва да ви кажа, че когато дойдохте на завършването ми в учителския колеж, наистина ме трогнахте.

— Просто късмет, че тогава бях на Бараяр. Самият аз нямам заслуга за това.

— Въпрос на гледна точка. Елате… — Тя го поведе към предната част на стаята. — Деца, вижте кой ни е дошъл на гости! Това е нашият лорд Воркосиган!

Те го зяпнаха по-скоро заинтригувано, отколкото подозрително или с отвращение, после погледнаха за сравнение към снимката на стената. Над прожекционния екран бяха закачени три портрета, два от които задължителни: император Грегор във великолепната си парадна униформа и техният областен граф, бащата на Майлс, облечен в най-тържествената кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган. Присъствието на третия портрет бе малко необичайно — на обществени места не се поставяха образи на наследниците на графовете, ала от стената се усмихваше лицето на самия Майлс. Беше сниман като по-млад, в зелената си униформа от ИмпСи със светлосини петлици. Трябваше да е от завършването му на Академията, защото все още не носеше сребърни очи. Откъде я бе взела Хара, по дяволите?