— Насочи се натам — посочи Майлс.

Но когато се приближиха, откри, че това е неговата тераформираща група: гореше отровните местни шубраци преди да обработи почвата с органични останки от земен произход и да посади млади фиданки.

Мартин описа кръг над тях и шестимата мъже с кислородни маски весело им помахаха. Майлс се зачуди какво ли е да вършиш тази работа всеки ден — да тераформираш Бараяр по древния начин, метър по метър. Ала така поне човек можеше да погледне назад и да види какво е постигнал през живота си.

Отдалечиха се от горската плантация и продължиха на запад над червено-кафявите хребети, на места осеяни със земни цветове, бележещи човешки селища или дива растителност. Покритата със сняг сива планина се извиси от лявата им страна. Почувствал странна умора, Майлс за миг затвори очи. После Мартин го сепна и той видя далечния блясък на дългото езеро при имението Воркосиган, което се виеше сред хълмовете в продължение на четиридесет километра.

Прелетяха над селото и разрушения замък. Маилс накара Мартин да обиколи повторно района преди да се спуснат и да кацнат в имението. Край езерния бряг имаше поне сто нови вили, принадлежащи на хора от Хасадар и Ворбар Султана. Както и няколко яхти, загрозяващи или украсяващи — в зависимост от гледната точка — синята повърхност на езерото. Селото също растеше и обслужваше летовниците и няколкото стари ворски имения в областта.

Първоначално лятната къща на Воркосиган бе построена за казарма — продълговата двуетажна каменна сграда, сега превърната в красива резиденция с прекрасен изглед към езерото.

— В къщата ли, милорд? — попита Мартин, докато сваляше багажа.

— Не… първо искам да видя конюшнята.

Майлс го поведе по пътеката към стопанските постройки и зелените пасища в първата малка долина до езерото. Момичето от селото, което се грижеше за малкото останали коне, излезе да ги посрещне и Мартин, очевидно подготвен за няколко дни селска скука в компанията на своя ексцентричен господар, видимо се оживи. Майлс ги остави да се запознаят и се запъти към пасището.

Неговият кон, който дядо му бе нарекъл Дебелия глупак, се отзова на вика му и Майлс го възнагради с ментови бонбони и погали широкия му кадифен нос. Дебелия глупак вече беше на двадесет и три и червената му козина бе прошарена със сиво. Дали можеше да си позволи да поязди с тези припадъци? Ако Мартин беше с него, можеше да рискува няколко обиколки на пасищата. Нямаше вероятност да счупи синтетичните си кости, дори да паднеше, а Глупака нямаше да го прегази.

Плуването, другото голямо удоволствие в имението Воркосиган, бе изключено. Е, в началото на есента водата в езерото и без това беше ледена.

Майлс не случайно искаше да посрещне тридесетия си рожден ден край езерото. Това бе най-подходящото място, далеч от столицата, където най-вероятно щяха да му досаждат приятели и роднини или най-малко Иван. Макар братовчед му да знаеше, че след два месеца ще дойде и неговият ред. Така или иначе, Майлс всъщност просто щеше да остарее само с един ден. Нали?

Въпросният ден бе мъглив и влажен от падналите преди това дъждове, но синьото небе показваше, че времето ще се оправи. И очевидно нямаше да го оставят на мира — първото поздравление беше от лейди Алис. Иван също нямаше да закъснее. Ако не се скриеше някъде, рискуваше да остане до вечерта пред комуникационния пулт.

Майлс си взе кифличка от кухнята и излезе на пътеката, която водеше към гробището. Някога място на вечен покой за гвардейците от казармата, след разрушаването на Воркосиган Вашной родът Воркосиган го бе взел за себе си. Той поседя малко до гроба на сержант Ботари, като гризеше кифлата и гледаше изгряващото слънце, разсейващо утринната мъгла над имението Воркосиган.

После отиде при гроба на стария генерал Пьотър. Някога го беше тъпкал и бе крещял на подигравателно безмълвния камък, беше шепнал и умолявал. Но изглежда, нямаше, какво повече да си кажат със стареца. Защо?

„Не говоря на онзи гроб, на който трябва, това е проблемът“ — внезапно реши той, обърна се и решително се върна в къщата, за да събуди Мартин, който иначе спокойно можеше да спи до обяд. Майлс знаеше къде да отиде — там, където проклетият комуникационен пулт нямаше да го безпокои.

— Къде отиваме, милорд? — попита момчето, докато сядаше в гравитоскутера.

— В едно малко планинско селище, наречено Силви Вейл. — Майлс въведе инструкциите в навигационната програма. На екрана се появи цветна триизмерна карта. — Искам да кацнеш на точно определено място. Гробище. Между дърветата има достатъчно пространство, за да спуснеш скутера. Или поне имаше последния път, когато бях там. Много е красиво, точно до един поток. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните… може би трябваше да си вземем нещо за хапване. Намира се на четири дни път пеш оттук или два и половина с кон. И на по-малко от час със скутер.

Мартин кимна, запали двигателя, издигна машината над хребета и потегли на югоизток.

— Сигурен съм, че мога да ви закарам за още по-малко време — предложи той.

Майлс се поколеба. След като вече бяха във въздуха, в душата му се прокрадваше страх. „А ти си мислеше, че най-трудното е да се извиниш на императора.“

— Да. Исках да ти покажа няколко неща за планинските течения и скутерите. Сега завий на югозапад към онези върхове.

— Да, милорд — упражни новопридобития си стил на ворски прислужник Мартин, но провали ефекта, като незабавно прибави: — По дяволите, предпочитам го пред урока по езда. — Двамата с Глупака не се разбираха така, както Майлс беше очаквал.

Последва един час в и около Дендарийската клисура. Дори градското момче Мартин остана впечатлен от величествената природа, с удоволствие забеляза Майлс. Но накрая, след като изчерпа всичките си известни маневри, отново трябваше да продължи на изток.

— Та какво ще правим в този Силви Вейл? — попита Мартин. — Приятели? Гледки?

— Не точно. Когато бях горе-долу на възрастта на брат ти — всъщност тъкмо бях завършил Имперската академия, — графът, моят баща, ме направи свой Глас в процес, който трябваше да се разгледа от графския съд. И ме прати в Силви Вейл да разследвам едно убийство. Убийство на бебе, бебе мутант, точно в стария традиционен стил.

Мартин сбърчи лице и презрително подметна:

— Планинци!

— Ммм. Оказа се по-сложно, отколкото очаквах, дори след като задържах виновника. Момиченцето се казваше Райна Ксурик. Бяха го убили едва на четири дни, защото се родило със заешка устна. Ако беше живо, сега щеше да е почти на десет години. Бих искал да си поговоря с нея.

Мартин повдигна вежди.

— Хм… често ли приказвате с мъртъвци, милорд?

— Понякога.

Момчето колебливо се усмихна.

— Те отговарят ли ви?

— Понякога. Ти никога ли не приказваш с мъртъвци?

— Не познавам такива. Освен вас, милорд.

— Аз не съм истински мъртвец. — „Не бързай, Мартин. С времето ще се запознаеш с предостатъчно.“

— Милорд? — наруши мислите му гласът на Мартин. — Какво да правя? Не мога да кацна в долината, тук има само вода.

— Какво? — Майлс се надигна, отвори очи и удивено погледна навън.

— Прилича на езеро.

Наистина. Там, където преди се бяха вливали два спускащи се по склона потока, сега имаше малка хидроелектростанция. Майлс се наведе към картата, за да се увери.

— Тази карта е само отпреди две години. Тук определено няма никакъв язовир. Но… да, това е мястото.

— Все още ли искате да кацнем?

— Да, хм… опитай да се приземиш на източния бряг, колкото може по-близо до гробището.

Това не бе лесна задача, ала Мартин най-после успя да се спусне между дърветата. Майлс слезе и се изправи на стръмния бряг, загледан в чистите кафяви води. От дъното стърчаха бели пънове. Момчето го последва и застана до него.

— Дали гробището е там, или жителите на Силви Вейл си преместили гробовете? И в такъв случай къде са ги преместили? — промълви Майлс.