Понякога най-добрият начин да обиколиш квадрат е да минеш покрай три от страните му… Не че областта на Воркосиган имаше форма на квадрат, по-точно приличаше на неправилен паралелепипед с дължина около триста и петдесет километра от северните низини до южните планински щюходи и около петстотин километра от изток на запад по най-високите хребети на планината. Само около една пета от земите на север бяха плодородни равнини и от тях, разбира се, се използваха едва около половината. Град Хасадар се появи от дясната им страна — Майлс упъти Мартин така, че да заобиколят по-оживените райони и да избегнат усложненията с навигационния контрол на градските компютри.

— Хасадар ми харесва — отбеляза роденият и израснал във Ворбар Султана Мартин, загледан в разрастващия се град.

— Той е също толкова модерен, колкото и всяко друго селище на Бараяр — отвърна Майлс. — Дори по-модерен от Ворбар Султана. Почти целият е построен след Сетаганданското нашествие, когато дядо ми го избрал за нова областна столица.

— Да, но освен него в областта няма почти нищо друго — рече момчето.

— Ами… ако под „нищо“ имаш предвид градове, не. Районът е изолиран от крайбрежната търговия. Винаги е бил селскостопански, доколкото позволяват планините.

— Ако се съди по многото планинци, които идват във Ворбар Султана да си търсят работа, в планините няма възможност за препитание. Даже има вицове за тях. Как се казва дендарийско момиче, което може да надбяга братята си? Девственица. — Мартин се подсмихна.

Майлс — не. Изведнъж в кабината на скутера повя хлад. Младежът го погледна стреснато, сви се и каза:

— Простете, милорд.

— Чувал съм го. Чувал съм ги всичките. — Всъщност някога ги бяха измисляли гвардейците на баща му, местни хора от областта, но сега той го приемаше някак различно. Някои от войниците също бяха планинци и не им липсваше чувство за хумор. — Вярно е, че планинците от Дендарии имат много по-малко предци от вас във Ворбар Султана, но това е защото не са преклоннли глави и не са се предали на сетаганданците. — Малко преувеличение: сетаганданците бяха окупирали само низините, където се бяха превърнали в лесни мишени за планинците, предвождани от ужасно младия генерал граф Пьотър Воркосиган. Вместо да се оттеглят петдесет километра обаче, нашествениците се бяха опитали да преследват местните в коварните планини. Областта на Воркосиган бе изостанала в развитието си, защото беше сред най-опустошените от войната на Бараяр.

Е… това оправдание можеше да важи за преди две, дори преди едно поколение. Ала сега?

„Империята ни откъсва от нашата област и ни използва, без да върне онова, което е взела. И после се шегува с нашето обедняване.“ Странно… Никога не беше мислил за ревностната служба на семейството си като за скрит данък, тегнещ върху областта.

Маилс изчака десет минути повече, отколкото възнамеряваше първоначално, после каза:

— Сега завий на юг. Но се издигни с още хиляда метра.

— Да, милорд. — Скутерът се наклони надясно. Малко по-късно автоматичният маяк на земята ги засече и прати стандартния сигнал по комуникационния пулт. Разнесе се записан глас:

— Предупреждение. Навлизате в опасно радиоактивна зона…

Мартин пребледня.

— Милорд? Да продължавам ли в същата посока?

— Да. На тази височина няма опасност. От години не съм летял над пустошта. Винаги ми е било интересно да следя как се развиват нещата там долу.

Обработваемата земя бе отстъпила на гори още преди много километри. Сега дърветата започнаха да стават все по-редки, цветовете им — по-странни и по-сиви, в някои райони растителността беше оскъдна, в други необикновено гъста.

— Почти всичко това е мое, нали знаеш — загледан на долу, каза Майлс. — Искам да кажа, лично мое. Не защото баща ми е областен граф. Завеща ми го дядо ми. Не на баща ми като по-голямата част от другите ни владения. Винаги съм се чудил какво е искал да ми каже с това.

Изродена земя за изроден наследник, намек за недъзите му? Или примирено признание, че животът на граф Арал ще изтече дълго преди пустошта да се възстанови? — Никога не съм стъпвал долу. Имам намерение да се облека в противорадиационен костюм и да посетя тези земи, може би след като създам деца. Казват, че имало много странни растения и животни.

— Няма ли хора? — попита Мартин с видимо безпокойство. После, без да му нареждат, се издигна с още неколкостотин метра.

— Само скитници и бандити, които и без това не очакват да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят от рак или да имат деца. От време на време областната гвардия ги гони. На отделни места районът изглежда измамно възстановен. Всъщност радиационното равнище се е понижило наполовина. Когато остарея, земята тъкмо ще започне да става използваема.

— След десетина години ли, милорд?

Майлс се усмихна.

— Хм, имах предвид след петдесет години, Мартин…

— О!

След няколко минути Майлс посочи наляво и каза:

— Ей там. Онова петно са останките от Воркосиган Вашной, старата областна столица. Ха! Сега става сиво-зелено. В детството ми беше съвсем черно. Чудя се дали още излъчва сияние през нощта.

— Можем да дойдем и да проверим — след кратка пауза предложи Мартин.

— Не… не. — Майлс се отпусна назад и отправи очи към издигащата се на юг планина. — Това ми стига.

— Мога да увелича малко скоростта — каза младежът, когато пейзажът започна да се обагря в по-нормални зелени, кафяви и златисти цветове. — Да видим на какво е способна тази машина.

— Аз знам на какво е способна — отвърна Майлс. — И днес не се налага да бързам.

Мартин не за пръв път правеше такива намеци — очевидно намираше вкуса на новия си работодател към пътуването за прекалено скучен. На Майлс му се искаше да седне на щурвала и да му покаже какво значи полет, например през Дендарийската клисура. Тройното спускане през бурните въздушни течения и минаването под големия водопад можеше да накара някой неопитен пътник да повърне.

Уви, дори и без припадъците, той не смяташе, че е физически и психически — или морално? — годен за такова нещо, не и както някога го бяха правили с Иван, когато бяха малко по-млади от Мартин. Беше цяло чудо, че не са се разбили някъде. Навремето бяха убедени, че това се дължи на ворското им умение, но сега по-скоро му се струваше, че само Господ ги е спасил.

Играта започна Иван. Двамата се редуваха на щурвала, като преди това изключваха няколко от системите за сигурност — номер, за който Майлс предпочиташе Мартин да не научава. Майлс спечели няколко точки преднина просто защото не бе ял нищо преди полета, но накрая Иван се досети и го накара да закусят заедно.

Майлс спечели последния рунд, като го предизвика на нощен полет. Иван успя да мине пред клисурата, макар че накрая беше пребледнял и изпотен.

Когато дойде неговият ред, Майлс изключи фаровете на скутера. Трябваше да отдаде дължимото на братовчед си, че не се предаде и не натисна бутона за катапултиране, докато не разбра, че Майлс пилотира със затворени очи.

Той, разбира се, не си направи труда да спомене, че през предните три дни се е упражнявал повече от шестдесет пъти, като постепенно е поляризирал покрива до пълно затъмняване.

Това бе последният рунд на играта. Иван никога повече не го предизвика.

— На какво се усмихвате, милорд? — попита Мартин.

— А… на нищо. Сега завий надясно и мини по средата на онези дървета. Любопитен съм да видя какво става с моята гора.

След пет десетилетия залесяване дърветата вече бяха почти готови за селективна сеч. Може би още десетина години? Под есенното слънце се извисяваха дъбове, кленове, брястове и брези. Тук-там по стръмните планински склонове тъмнееха генетично приспособени към зимния студ абаносови дървета, нов вид — или по-точно нов на Бараяр, — внесен едва преди тридесет години. Майлс се зачуди какво ще направят от тях: мебели, къщи? Надяваше се да ги използват за нещо красиво. Да речем, за музикални инструменти или скулптури. После забеляза издигащия се от съседния хребет дим и се намръщи.