— Вече няма значение. — Той плъзна треперещи пръсти към яката си и откъсна сребърните очи от зеления плат. — Ето. Вие печелите.

Шефът на ИмпСи ги взе.

— Бог да ме пази от такива победи — тихо отвърна той.

— Добре, дайте ми скенерите. Да свършваме с това. Писна ми от ИмпСи, писна ми от вашите глупости. Край. Добре. — Треперенето не спираше и се разпространяваше на вълни от стомаха му. Ужасяваше го мисълта, че може да се разплаче.

Илян седна на стола си.

— Почини си няколко минути. Колкото време ти трябва. После иди в банята и си наплискай лицето. Няма да отключа вратата, докато не си готов да си тръгнеш.

„Странно снизхождение, Илян. Ти ме убиваш толкова мило.“ Но Майлс кимна и с олюляване се запъти към малката тоалетна. Илян го последва до вратата, после явно реши, че този път няма да има проблеми, и го остави сам. Лицето в огледалото наистина не изглеждаше добре, окървавено и измъчено. Много приличаше на онова лице, което беше видял в деня на смъртта на сержант Беатрис, само че сто години по-възрастно. „Илян няма да опозори едно велико име. Нито пък аз.“ Той внимателно се изми, макар че не успя да изчисти кървавите петна от яката и кремавата риза под нея.

После се върна, тихо седна на стола си, постави дланта си върху скенера, сканира ретината си и записа кратките официални думи, с които си подаде оставката.

— Добре. Сега ме пуснете да си ида — промълви Майлс.

— Още трепериш.

— Ще ми мине. Пуснете ме, моля ви.

— Ще повикам кола. И ще те придружа. Не бива да оставаш сам.

„О, да, ще остана.“

— Добре.

— Искаш ли да отидеш направо в болницата? Налага се, Като пенсиониран ветеран, имаш право на лечение в Имперската военна болница. Мислех… мислех, че това ще е важно за теб.

— Не. Искам да се прибера вкъщи. Ще се справя с проблема… по-късно. Не е спешно. Може да мине месец преди да се повтори.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Позволи ми да ти напомня, Саймън, че вече не можеш да ми заповядваш — изръмжа Майлс.

Илян помирително протегна ръка, върна се зад бюрото си и отключи вратата. После прокара длан по лицето си, сякаш за да изтрие от изражението си всякакви чувства. И влагата около очите си. На Майлс му се стори, че почти усеща студа от изпаряването и. Когато шефът на ИмпСи се върна, лицето му бе абсолютно безизразно.

„Господи, боли ме сърцето!“ Болеше го и главата. И стомахът. И всичко останало. Той се изправи и тръгна към вратата като отблъсна колебливо протегнатата за помощ ръка на Илян.

Във външния офис стояха трима души. Секретарят, генерал Хароче и капитан Галени. Дъв погледна Майлс и когато забеляза, че сребърните му знаци са откъснати, очите му смаяно се разшириха.

„Какво си мислиш, Дъв? Че се е бил с Илян? Че разяреният шеф на ИмпСи е откъснал сребърните очи от куртката му? — Косвените доказателства могат да са извънредно убедителни.“

Хароче изненадано сви устни.

— Какво става, по дяволите?…

— Извинете ни. — Илян си проби път навън, без да поглежда към никого.

Когато се прибра, Майлс се просна на първия стол, без дори да вдигне калъфа му. Изтече цял час преди да спре да трепери.

Не сгъстяващият се мрак, а напрежението в мехура му най-после го накара да се изправи. „Телата ни са наши господари, ние сме техни пленници. Освободете пленниците.“ — Когато стана и се раздвижи, единственото му желание бе отново да застане неподвижно. — „Трябва да се напия. Такава е традицията за подобни случаи, нали?“ Майлс извади от избата бутилка бренди — виното му се струваше недостатъчно отровно. После се свря в най-малката стая, която успя да открие, тясно помещение на четвъртия етаж, което можеше да мине за килер, ако нямаше прозорец. С голям мек фотьойл. Не му бяха останали сили да отвори бутилката.

По време на следващото си отиване в тоалетната, някъде след полунощ, Майлс взе кинжала на дядо си и го остави до неотворената бутилка на масичката до лявата си ръка. Ножът го изкушаваше също толкова малко, колкото и алкохолът, но можеше да си поиграе с него, за да се поразсее. Той остави светлината да затанцува по острието, притисна го до китките си, после до гърлото си, прокара върха му по белезите от криосъживяването. „Определено гърлото, ако изобщо…“ Всичко или нищо. Нямаше място за игри.

Ала Майлс вече бе умирал веднъж и това не му беше помогнало. Смъртта не криеше нито загадки, нито надежди. А и имаше вероятност онези, които предишния път бяха жертвали толкова много, за да го съживят, отново да опитат. И да успеят. Или още по-страшно, да успеят донякъде. Бе виждал такива частични криосъживявания, животински умове, чезнещи в някога човешки тела. Не. Не искаше да умре. Поне не на място, където щяха да открият тялото му. Просто в момента не можеше да понесе факта, че е жив.

Убежището между две органични състояния, сънят, отказваше да се смили над него. Но ако останеше тук достатъчно време, все някога щеше да заспи.

„Стани. Стани и бягай, колкото по-бързо можеш.“ Обратно при „Дендарии“ преди ИмпСи или някой друг да го е спрял. Това беше единственият шанс, шансът на Нейсмит. Последният шанс на Нейсмит. „Бягай. Бягай. Бягай!“

Майлс откри, че ако не пие вода, не се налага да става толкова често. Все още не му се спеше, ала призори мислите му започнаха да се точат. Бавно. Една мисъл на час. И това бе нещо.

Светлината отново проникна в стаята през прозореца. Слънчев квадрат запълзя по изтъркания килим, бавно като мислите му, отляво надясно, после изчезна.

С настъпването на утрото шумът на града навън се усили. Но малката килия на личния му мрак остана изолирана от света като криокамера.

Далечни гласове викаха името му. „Иван. Пфу! Не искам да го виждам.“ Той не отговори. Ако не кажеше и не направеше нищо, може би нямаше да го открият. Може би щяха да си идат. Майлс впери сухите си очи в една пукнатина на стената, в която се взираше от часове.

Ала планът му не успя. В коридора пред стаичката отекнаха стъпки. После викът на Иван сякаш разцепи тъпанчетата му:

— Тук е, Дъв! Намерих го!

Още стъпки, бързи, тежки крачки. Лицето на Иван се появи в подозрението му и скри стената. Братовчед му сбърчи нос.

— Майлс? Къде си?

Гласът на Галени:

— Боже мой!

— Не се плаши. Просто се е напил. — Той вдигна запечатаната бутилка. — Е… може и да не е. — Иван докосна голия кинжал. — Хм.

— Илян беше прав — промълви Галени.

— Не… непременно — отвърна Иван. — След като си виждал това около двайсет и пет пъти, преставаш да се тревожиш. Просто си е… такъв. Ако искаше да се самоубие, щеше да го направи преди години.

— И преди ли си го виждал в такова състояние?

— Ами… не точно в такова… — Напрегнатото лице на Иван отново скри стената. Той махна с ръка пред очите на Майлс.

— Не премигва — нервно отбеляза Галени. — Може би… не бива да го докосваме. Не смяташ ли, че трябва да повикаме лекар?

— Психиатър ли имаш предвид? Категорично не. Адски кофти идея. Ако момчетата от психиатрията го докопат, никога няма да го пуснат. Не. Това е семеен въпрос. — Иван решително се изправи. — Знам какво да направим. Ела.

— Можем ли да го оставим сам?

— Естествено. Щом не е помръднал в продължение на ден и половина, няма да отиде далеч. — Иван замълча за миг. — Обаче вземи ножа. За всеки случай.

Двамата излязоха от стаята. Бавните мисли на Майлс обработиха информацията, по една на четвърт час.

„Няма ги.

Добре.

Може би няма да се върнат.“

Но после, уви, те отново се появиха.

— Аз ще го хвана за раменете — каза Иван, — ти го дръж за краката. Не, по-добре първо му събуй ботушите.

Галени го събу.

— Поне не се е вкочанил.

„Не, съвсем отпуснат съм.“ Вкочаняването щеше да изисква усилия. Ботушите изтрополиха на пода. Иван си съблече куртката, нави нагоре ръкавите на ризата си, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна. Галени го хвана за краката.